Проклятието на Шалион

Нан ди Врит изпухтя. Изел й даде знак да мълчи и каза решително:

— Тържествена печал, обещавам. И ако в сърцето ми има признателност вместо скръб, само боговете ще го знаят.

Казарил кимна и разтри схванатия си врат.

— Обикновено жертвите на магия за смърт ги изгарят преди да е паднала нощта, така че, както твърдят свещените, тялото да не се превърне в обиталище на разни нечестиви неща. А такава смърт очевидно ги привлича. Много претупано погребение ще е за такъв знатен лорд. Ще трябва да организират всичко преди мръкнало. — От припламващата аура на Изел буквално му се завиваше свят. Той преглътна и отклони поглед.

— В такъв случай, Казарил — каза Бетриз, — проявете разум и идете да си полегнете дотогава. Нас вече нищо не ни грози. Не е нужно да правите нищо повече. — Хвана студените му ръце, стисна ги за миг и му се усмихна загрижено. Той успя да й върне едно бледо подобие на усмивка и се оттегли.

Едва се довлече до леглото си. Лежа може би час, объркан и все така с треска, когато вратата на стаята му се отвори и Бетриз влезе на пръсти. Наведе се да го погледне и сложи ръка на потното му чело.

— Страхувах се, че може да ви втресе — каза тя, — но вие сте съвсем студен.

— Ами аз, хм… съм настинал, да. Сигурно съм изритал завивките си през нощта.

Тя го докосна по рамото.

— Дрехите ви са съвсем мокри. — Очите й се присвиха. — Кога ядохте за последен път?

Той не можа да си спомни.

— Май вчера сутринта.

— Ясно. — Тя го изгледа намръщено още веднъж, после се обърна и излезе.

След десет минути пристигна една прислужница с мангал, пълен с нагорещени въглища, и с пухен юрган. След още няколко минути се появи и слуга с кана гореща вода и изричните инструкции да изчака, докато Казарил се измие и си легне със сухи дрехи. И всичко това в един замък, пълен с изнервени царедворци, които едновременно се опитваха да се приготвят за непредвидено обществено мероприятие от свръхофициален характер. Казарил не оспори нито едно от нарежданията. Прислужникът тъкмо го беше завил усърдно на топло и сухо под юргана, когато Бетриз се върна, понесла поднос с глинена паница. Подпря вратата, за да не се затваря, и приседна на леглото му.

— Яжте.

Паницата беше пълна с попара от хляб и горещо мляко, подсладено с мед. Той лапна първата лъжица, зяпнал от изненада, после се надигна на възглавниците.

— Не съм чак толкова болен. — В опит да възвърне достойнството си, взе паницата от ръцете й, на което тя не възрази, стига да продължаваше да се храни. Казарил установи, че е гладен като вълк. Когато лъжицата остърга празното дъно, треперенето му беше вече изчезнало.

Бетриз се усмихна доволно.

— Сега вече не приличате на призрак. Браво.

— Как е царевната?

— Значително по-добре. Тя е… ще ми се да кажа „грохнала“, но не в смисъл, че е надвита. Нали знаете онова благословено облекчение, когато внезапно са свалили от плещите ви някакъв непосилен товар? Истинско удоволствие е да я гледа човек.

— Да. Разбирам.

Бетриз кимна.

— Сега си почива, докато стане време да се облича за погребението. — Взе празната паница от ръцете му, остави я на пода и сниши глас. — Казарил, какво направихте снощи?

— Нищо. Очевидно.

Устните й се свиха с раздразнение. Но какъв смисъл имаше да натоварва и нея с тайната си? Изповедта може би щеше да облекчи душата му, но би поставила в опасност нейната, стигнеше ли се до показания под клетва в предстоящото разследване.

— Лорд ди Ринал чул, че снощи сте платили на един паж да ви хване плъх. Точно тази новина подпалила фитила на канцлер ди Жиронал и той хукнал към стаята ви, така ми каза ди Ринал. Според пажа сте казали, че искате да изядете плъха.

— Ами, така си беше. Не е престъпление да се ядат плъхове. Един вид възпоминателна вечеря за обсадата на Готоргет.

— Така ли? Не казахте ли току-що, че не сте яли нищо от вчера сутринта? — Поколеба се, очите й го стрелнаха разтревожено. — Камериерката пък каза, че в гърнето ви тази сутрин имало кръв, когато го изхвърлила.

— Демони на Копелето! — Казарил, който се беше завил до брадичката, се надигна отново на възглавниците. — Пред нищо ли не се спират клюкарите в този замък? Не може ли човек да е спокоен поне за нощното си гърне?

Тя протегна ръка.

— Лорд Каз, не се шегувайте. Какво ви е?

— Болеше ме корем. Сега вече ме отпусна. Нищо сериозно. — Направи гримаса и реши да не споменава за халюцинациите. — Кръвта в гърнето очевидно е от заклания плъх. А коремните болки си ги заслужих, като ям такива гадости. Е?

Тя рече бавно:

— Добре скалъпена история. За всичко дава обяснение.

— Именно.

— Но, Каз… хората ще си помислят, че сте странен.

— Мога да ги прибавя към колекцията си, наред с онези, които мислят, че изнасилвам момичета. Май ще ми трябва и трета перверзия, за баланс. — Е, бяха го заподозрели в опит да направи магия за смърт. Това като нищо можеше да го балансира на бесилото.

Тя смръщи сурово чело.

— Добре. Няма да ви притискам. Но се чудех… — Скръсти ръце и го изгледа настоятелно. — Ако двама — чисто хипотетично, — ако двама души се опитат да направят магия за смърт на една и съща жертва по едно и също време, възможно ли е двамата да се окажат… наполовина мъртви?

Казарил я погледна изпитателно — не, не изглеждаше болна — и поклати глава.

— Едва ли. Като се има предвид по какви най-разнообразни начини хората са се опитвали да предизвикат боговете с магия за смърт, ако можеше да се направи по този начин, отдавна да е направено. В храмовата стенопис винаги изобразяват демона на смъртта на Копелето с кобилица на рамо и с две еднакви ведра, по едно за всяка от душите. Не мисля, че демонът може да постъпи другояче. — Сети се за думите на Умегат, „Боя се, че така стоят нещата“. — А не мисля, че и самият бог би могъл да постъпи другояче.

Очите й се присвиха още повече.

— Казахте, ако не се върнете тази сутрин, да не се тревожим за вас и да не ви търсим. Казахте, че всичко ще е наред. Казахте също, че ако труповете не бъдат изгорени навреме, може да им се случат разни ужасни нечестиви неща.

Той се размърда неспокойно.

— Подсигурих се. — „В известен смисъл“.

— За какво сте се подсигурили? Измъкнахте се и оставихте хората, които ги е грижа за вас, да гадаят къде може да сте и дали не трябва да се молят за душата ви дори!

Той се изкашля.

— Гарваните на Фонса. Снощи се покатерих по покрива до кулата на Фонса, за да, ъъъ, да си кажа молитвите. Ако нещата се бяха, ъъъ, развили другояче, реших, че те ще се погрижат за разчистването, така както братята им разчистват бойното поле или някоя отклонила се овца, паднала през ръба на пропаст.

— Казарил! — викна възмутено тя, после побърза да сниши глас и прошепна: — Каз, това е, това е… казвате, че сте изпълзели там съвсем сам, за да умрете в отчаяние с мисълта, че тялото ви ще бъде изядено от… това е ужасно!

Казарил се стресна от сълзите, с които се наляха очите й.

— Хей, недейте! Не е кой знае какво. Като на всеки войник, тази мисъл не ми е чужда. — Ръката му понечи да изтрие сълзите по страните й, после се поколеба и отново се отпусна върху юргана.

Юмруците й се свиха в скута.

— Ако пак направите нещо подобно, без да ми кажете — на мен, или на някой друг, — ще ви, ще ви… нашамаря като някое глупаво хлапе! — Избърса ядно очи, потри лицето си и изправи гръб. Гласът й внезапно си възвърна обичайния разговорен тон. — Погребението е определено за един час преди залез, в храма. Ще отидете ли, или ще си останете в леглото?

— Ако въобще съм в състояние да вървя, ще отида. И ще остана до края. Всички врагове на Дондо ще бъдат там, ако не за друго, то за да докажат, че не те са му видели сметката. Такова забележително събитие не е за изпускане.