Мадам Бовари

Шарл беше там; тя го забеляза; той й заговори, тя не чу нищо и продължи бързо да се качва по стъпалата, задъхана, отчаяна, безпаметна и все така държаща в ръка тоя ужасен лист хартия, който шумеше между пръстите й като лист от ламарина. На втория етаж спря пред вратата на таванската стая, която беше затворена.

Тогава поиска да се успокои, спомни си писмото; трябваше да го дочете, не се решаваше. От друга страна, къде? Как? Ще я видят.

„Ах, няма — помисли си тя. — Тук е добре.“

Ема блъсна вратата и влезе.

Каменните плочи на покрива пропускаха отвесно тежка горещина, която стягаше слепите й очи и я задушаваше; тя се довлече до прозореца, капакът на който беше затворен, изтегли резето и ослепителна светлина бликна изведнъж.

Насреща, над покривите, широкото поле се простираше, додето поглед стига. Долу, под нея, площадът на градчето беше пуст; камъчетата по тротоара искряха, ветропоказателите на къщите стояха неподвижни; в ъгъла на улицата от по-долен етаж се чу някакво бръмчене с остри извивки. Бине работеше на струга си.

Тя се бе прислонила до вдълбаната таванска стена и препрочиташе писмото със злобен смях. Но колкото по-съсредоточаваше вниманието си в него, толкова повече мислите й се объркваха. Тя виждаше Родолф, чуваше го, прегръщаше го с двете си ръце и ударите на сърцето, които я блъскаха под гърдите като силни удари на стенобитна машина, зачестяваха с неравни прекъсвания. Тя мяташе погледи наоколо си, искайки земята да се продъни. Защо да не свърши с всичко това? Какво я задържаше? Тя беше свободна. И пристъпи, погледна каменната настилка на улицата, казвайки си:

„Хайде! Хайде!“

Светлият лъч, идващ направо отдолу, дърпаше към пропастта тежестта на тялото й. Струваше й се, че площадът, който се клатеше, се издига редом със стените и че подът се навежда в единия си край като кораб, който се люлее. Тя беше съвсем на края, почти повиснала, обиколена от широк простор. Синевата на небето нахлуваше в нея, въздухът минаваше през опустялата й глава, достатъчно бе само да се отпусне, да се изостави; а бръмченето на струга не преставаше като яростен глас, който я зовеше.

— Ема, Ема! — извика Шарл.

Тя се спря.

— Но къде си? Слизай!

Мисълта, че току-що е избегнала смъртта, едва не я накара да припадне от ужас; тя затвори очи; сетне потръпна от досега на нечия ръка върху ръкава си; беше Фелисите.

— Господарят ви чака, госпожо: супата е сложена.

И трябваше да слезе! Трябваше да седне на масата!

Опита се да яде. Залъците я задавяха. Тогаз тя разгъна салфетката, като че да види как е замрежена, и поиска наистина да се занимае с това да преброи нишките. Изведнъж се сети пак за писмото. Дали не го е загубила? Де ще го намери? Но усещаше такава душевна умора, че съвсем не би могла да измисли някакъв предлог, за да напусне масата. Освен това беше станала страхлива; страхуваше се от Шарл; той сигурно знаеше всичко! Наистина Шарл каза някак особено:

— Скоро, както изглежда, няма да видим господин Родолф.

— Кой ти каза? — рече тя, като потрепери.

— Кой ми каза ли? — отвърна той, учуден от резкия й тон. — Жирар, когото срещнах преди малко до вратата на „Френското кафене“. Той е тръгнал или ще тръгне да пътува.

Тя изхълца.

— Какво толкова те учудва? Той отсъства от време на време, за да се поразвлече, и ей богу, аз го разбирам. Когато си състоятелен и ерген!… А нашият приятел здравата се забавлява! Той е лекомислен човек. Господин Ланглоа ми разправи…

Той млъкна от приличие, тъй като слугинята влезе.

Тя сложи отново в кошницата кайсиите, които бяха пръснати по етажерката; Шарл, без да забележи червенината на жена си, каза да му дадат кайсиите, взе една и я захапа.

— О, чудесни! — рече той. — На, опитай.

И подаде кошницата, която тя леко отблъсна.

— Помириши само, какъв аромат! — каза той, като няколко пъти я поднесе до носа й.

— Задушавам се! — извика тя, като скочи изведнъж.

Но с усилие на волята си надви спазмата; после добави:

— Нищо! Нищо! Това е от нерви! Седни, яж!

Защото се боеше, че ще почнат да я разпитват, да се грижат за нея, че няма да я оставят сама.

Шарл я послуша, седна и изплюваше в ръка костилките на кайсиите, като ги слагаше после в чинията си.

Изведнъж едно синьо тилбюри мина с бърз тръс през площада. Ема извика и падна вцепенена възнак на земята.

Наистина след дълги размисли Родолф бе решил да замине за Руан. Но понеже от Юшет за Бюши има само един път, който минава през Йонвил, той трябваше да прекоси градчето и Ема го бе познала под светлината на фенерите, които пронизваха дрезгавината като мълния.

От шума, който се бе дигнал в къщата, дотърча аптекарят. Масата с всички чинии беше преобърната; сос, месо, ножове, солница, шишенце с дървено масло бяха пръснати из стаята; Шарл викаше за помощ; Берта уплашена крещеше; а Фелисите разкопчаваше с разтреперани ръце госпожата, чието тяло цяло се гърчеше.

— Ще отскоча — каза аптекарят — до лабораторията да взема малко ароматичен оцет.

Когато тя отвори очи, след като бе вдъхнала от стъкленцето, той каза:

— Аз бях уверен в това; той би събудил и мъртвец.

— Обади ни се! — думаше Шарл. — Обади ни се! Съвземи се! Аз съм твоят Шарл, който те обича! Познаваш ли ме? Виж, ето твоята малка дъщеря, целуни я!

Детето пристъпваше с протегнати ръце към майка си, за да увисне на шията й. Ала като извърна глава, Ема каза с пресечен глас:

— Не, не… Никого!

И отново изгуби съзнание. Занесоха я на леглото й.

Тя лежеше простряна, с отворена уста, със спуснати клепачи, с изопнати ръце, неподвижна и бяла като восъчна статуя. От очите й излизаха две струи сълзи, които бавно течаха по възглавниците.

Шарл се бе изправил вдън алкова, а аптекарят до него пазеше онова мълчание на размисъл, което е прието при сериозните случаи в живота.

— Успокойте се — каза той, като го побутна с лакът, — мисля, че пристъпът мина.

— Да, сега малко си отдъхва — отговори Шарл, който гледаше, че тя спи. — Клетата! Клетата! Ето че пак се разболя!

Тогаз Оме попита как се е случило нещастието. Шарл отговори, че е припаднала внезапно, когато ядяла кайсии.

— Необикновено! — поде аптекарят. — Но възможно е кайсиите да са предизвикали припадъка! Има натури, много чувствителни към известни миризми! Това би било добър случай за проучване както от патологично, така и от физиологично гледище. Свещениците, които винаги примесват благоухания към своите церемонии, знаят важността на това. Те притъпяват по тоя начин разума и предизвикват екстази, нещо впрочем не трудно за лицата от слабия пол, които са по-крехки от другите. Споменават се случаи на припадъци от миризмата на горен рог, на пресен хляб…

— Внимавайте да не я събудите! — рече тихо Бовари.

— И не само хората — продължи аптекарят — са изложени на тия странности, но и животните. Така вие навярно знаете особеното възбудително действие, което оказва nepeta cataria, наричано от простолюдието котешка билка, на котешката порода; от друга страна, привеждам ви пример, за достоверността на който гарантирам, Бриду (някогашен мой другар, сега живеещ на улица Малпалю) има куче, което пада в конвулсии, щом му се покаже табакера. Често дори той прави тоя опит пред приятели в своята лятна къща в гората Гийом. Би ли могло да се повярва, че един прост стернютатур 32 може да произведе такова опустошение в организма на едно четвероного? Това е извънредно любопитно, нали?

— Да — каза Шарл, който не го слушаше.

— Това ни доказва — продължи другият, като се усмихваше с вид на благодушно самодоволство — безбройните нередовности в нервната система. Колкото за госпожата, тя винаги, признавам, ми е изглеждала най-чувствителна натура. Затова никак не бих препоръчал, приятелю мой, нито едно от ония лъжливи лекарства, които под предлог да поразят симптомите, поразяват темперамента. Не, никакви безполезни лекарства! Режим, ето всичко! Успокоителни, омекчителни, облекчителни! Освен това не мислите ли, че би трябвало да се възбуди силно въображението?