Последният човек, или странната история на Робинзон К.

— Резултатите надминали всички очаквания. Силата, която се заела с това, този път била по-внимателна и преимуществото й този път се оказало по-трайно; но преди да била в състояние да овладее властта над цялата планета, се научили да разчитат и нейните мисли.

Трябва да се подчертае, че според един по-късен анализ, ако се е било стигнало до еднолична власт, четенето на мисли пак щяло да се разпространи и ефектът щял да бъде почти същият.

— С това процесът на развитие на населението на нашата планета стигнал до поредната си, може би последна фаза. Редът на нещата и явленията бил изменен, противоречията се изгладили. Поради известни съображения употребявам изгладили вместо изчезнали. Размислете, Робинзон. Между двама противника, разполагащи приблизително с еднаква мощ, само един фактор може да бъде решаващ — изненадата. Но в какво се превръща шансът за победа, ако изчезне и тази последна възможност? Ако и противникът узнае мислите, иницииращи действието, в момента на зараждането им? Спомняте ли си, бях ви казал, че на нашата планета лъжата е непозната. Съмнявахте се в това: и в небесата няма светци. А аз само ви намеквах за обективните резултати от една обективна предпоставка. У нас е невъзможно да се лъже. Когато някой у нас си мисли нещо, то все едно че го е казал на глас. Все още ли сте в състояние да ме слушате, Робинзон?

(За съжаление — да. Говорите за това, как е изчезнало и последното убежище на човека: свободата на Мисълта…)

— Свободата е относително понятие, дори и при земни условия, Робинзон. Всичко на всичко — отношение на едно изискване и реализирането му. Но всяко изискване е изменчиво, а понякога и изчезва. И тогава няма и какво да се изпълнява. За свобода копнеят само робите. Ала там, където няма затвор, където няма надзиратели, защото не можеш да извършиш престъпление — там няма и роби. Намерението за престъпление още в момента на зараждането си губи своя най-важен елемент — възможността да се прикрие. А да върши престъпление открито може само онзи, който е по-силен. Но вече няма по-силен, нито по-слаб. Казвате: свобода, а не знаете за какво говорите.

(Нещо „по-силно“ все пак е останало: инстинктът. Човекът е грешен… Знае, че върши престъпление срещу обществото, знае, че върши престъпление и срещу самия себе си… И въпреки това: идва му нещо на ума, което е по-добре, ако — или ако употребя вашия начин на изразяване — по-полезно, да не му идва… Тогава какво става?)

— Доколкото си спомням, подобен случай не е имало от дълги години насам. Въпреки това въпросът има основание. И отговорът е по-прост, отколкото си мислите. Научили сме се да не мислим за нищо, Робинзон.

Преди да схвана целия смисъл на отговора, се върнаха двамата другари на моя информатор и разговорът се прекъсна. Трябва да си призная, че макар да им бях пленник, не се отнасяха лошо към мен. Дадоха ми да ям и ми отредиха място в кораба. Още преди обаче да се бях разчувствувал, осъзнах, че и този път действията им направляваше не някакъв по-висш морал, а просто даденостите на ситуацията, които те схващаха естествено и по своему. Не се бояха, че ще избягам. Бяха убедени, че като съзнателно същество съм осъзнал безцелността на всяка съпротива, както и това, че — макар и за себе си — те действуват и в мой интерес. Без тях наистина бих загинал преждевременно на моята, превърнала се в пустош планета. А ако въпреки всичко се бих решил на нещо необмислено, още в момента на намерението биха могли да ме вразумят. Четенето на мисли (господи, този израз в земната си употреба какъв профански елемент, какво съмнение за мошеничество и шарлатанство носеше! — но щом няма по-подходящ израз от него…) ги защитава от заплаха от съзнателната част на природата. Интересно, дали могат да се запазят по-добре от земното човечество! — и от нападението на несъзнателните сили на природата?

Приех кътчето, което ми предложиха — какво друго бих могъл да направя? След възстановяване на спокойствието за тялото се опитах да подредя у себе си всичко онова, което чух преди малко. От това зависи бъдещето ми.

От това ли наистина?

Все едно, сега мога да размишлявам. Аз все още не мога да не мисля. Естествено, това означава и че мислите ми се контролират. Но какво губя в случая? Най-много живота си, въпреки че е малко вероятно. За момента те имат по-голяма нужда от мен, отколкото аз от тях. Е, та аз ще си мисля за каквото си искам, а те да мислят за мен каквото си щат!

Без лъжа! Без насилие! С това се започна… Чух го и започнах да се надявам… Ужасът от изчезването на земното човечество започна да се превръща в надежда: дано по-голямото цяло да е успяло? Значението на всяка катастрофа намалява, колкото по-отдалеч и по-отвисоко я гледаме. Ако съществува едно общество с космически мащаби, тогава това, което е станало със Земята, е било само една местна лавина. Погребала била едно село. Тъжно. Но преобладаващото мнозинство се е спасило.

И то как! По-мъдро, по-богато, по-здраво. Маслиновото клонче на поетите, надеждата!

Престанали били войните, беше казал. Та повече не е имало тайни. Все пак надали е било толкова просто… Ако насилието изпадне в криза, в криза може да изпадне и властта. Където няма никаква власт, там — с нашия начин на мислене — има анархия. Разбира се, в индустриалното общество трайната анархия е невъобразима, освен ако не се качим обратно на дървото. Но път назад няма: мускулите на човешките ръце са слаби, а с пръстите на краката си той вече не може да хваща. Все пак някакъв ред трябва да се създаде на всяка цена, ако иска да оцелее. И те са го създали.

Редът на целесъобразността. Където съхраняват онова, което е полезно, от което имат нужда, и отхвърлят онова, което е излишно. Красиво звучи. Какво е станало? Какво е останало от него? Лъжата е излишна. А литературата? Поезията? Сублимиралата лъжа? Наистина невинна — поне когато е невинна — лъжа. Какво е станало с поезията? Нищо. Най-много да се е превърнала в посмешище. А не е ли смешно да измисляш очевидни неща? Защото всичко е явно и няма тайни, никакви. Какво иска поетът? Да мечтае? Ами! Да възпламенява към революция? Срещу кого? Да развлича? Но може ли да каже нещо, което не е всеизвестно?

Трябва да е съвършен свят, сигурно най-съвършеният от всичките. Вълненията са се успокоили, чувствата са девалвирали…

Представих си, че живея там. Обичам една девойка и не мога да го скрия. Ако и тя ме обича, нищо страшно — по-бързо ще се изясни. Ала ако не ме обича? Ако ми се присмее? Как да го понеса? Чувам как се смеят с нея и другите, защото нали няма тайни, всеки знае, всеки се смее над това как съм се изложил!

Друго. По-умен съм, по-талантлив от шефа си. Затова се и мразим взаимно. И знаем, че и другият мрази… Как да се гледаме в очите всеки ден?

Но може ли шефът ми да бъде по-глупав от мен? Та глупостта не може да се прикрие!

Освен ако не мисли за нищо!

Тук, на Земята, мисълта не може да бъде заловена. А там не може да бъде заловена липсата й.

Какъв свят е този, където единственото оръжие за самозащита на човека е способността да не мисли за нищо?! Може би това е най-голямото усилие, на което е способен човешкият разум, ако наистина е способен; да се самоотрече…

В отделни случаи: това е фокус. Масово: форма на живот. Общество, което живее и произвежда сред цивилизовани условия, за да съществува. Вече няма закони, а само правила, защото няма какво да възпира, а само да урежда. Тъй като съзнанието му се направлява само от целесъобразността, постъпките му се определят само от полезността, от всичко останало първо се абстрахира, а впоследствие го и изолира. Функцията на мисълта се трансформира, не иска повече да създава, а само да поддържа. Единствената й работа е контролът на привичките, поддържането на действието будно… Творческият мозък на човека става перфокарта, която знае само назубрената програма. На вид пришълците почти не се различават от нас, земните хора. Но по затворените им устни е изписано неизбежното им бъдеще, което…