Бараяр

Ботари се върна след доста време.

— Намерих едно място. Сега ли ще се преместим?

— Не. Все още може да дойде Кли.

— Сега е ваш ред да поспите, миледи.

— О, да. — Напрежението от вечерта бе стопило киселинната умора в мускулите й само отчасти. Тя остави Ботари да стои на варовиковата скала като някакъв готически водоливник в лунната светлина, сгуши се при Грегор и заспа.

Събуди се със сивата зора, превърнала входа на пещерата в светлеещ мъглив овал. Ботари направи горещ чай и си поделиха студения пържен хляб, останал от миналата вечер, след което загризаха сушените плодове.

— Ще попазя още малко — предложи Ботари. — И без това не мога да спя добре без лекарството си.

— Лекарство? — попита Корделия.

— Да, оставих хапчетата си в езерното имение. Сега чувствам как се прочиствам от тях. Всичко ми изглежда по-остро, по-рязко очертано.

Корделия преглътна коравия залък с малко горещ чай. Имаха ли психоактивните му лекарства наистина терапевтичен ефект, или той бе само политически?

— Кажете ми, ако изпитвате някакви трудности, сержант — каза тя предпазливо.

— Засега се оправям. Само че спя все по-трудно. Хапчетата потискат сънищата. — Той взе чашата си и се върна на поста си.

Корделия внимаваше да не разчиства малкия лагер. Придружи Грегор до най-близкото поточе, за да се измие. Сигурно бяха започнали да придобиват автентичния мирис на горяни. После се върнаха в пещерата, където Корделия отдъхна за малко на походното легло. Скоро трябваше наистина да отмени Ботари. Хайде, Кли… Напрегнатият тих глас на Ботари отекна в пещерата:

— Миледи, сир. Трябва да тръгваме.

— Кли ли дойде?

— Не.

Корделия се изправи рязко, разрита предварително подготвената купчинка мръсотия над последните въглени, хвана Грегор и го забута към изхода. Той изглеждаше внезапно уплашен и болнав. Ботари развързваше юздите на конете. Корделия спря до пещерата и хвърли бърз поглед над върховете на дърветата. Пред колибата на Кли се беше приземил леколет. Двама войници в черни униформи я заобикаляха отляво и дясно. Трети стъпи на площадката. Долетя приглушеният трясък на избитата врата. В леколета имаше само войници — никакви горяни-водачи или пленници. Ни вест, ни кост от Кли.

Поеха бързо към гората. Ботари вървеше отпред и носеше Грегор на раменете си. Роуз понечи да ги последва и Корделия се обърна да я прогони, шепнейки отчаяно: „Не! Върви си, идиотско животно!“ Роуз се поколеба, после се обърна и остана до другия кон.

Бягаха спокойно, без паника. Ботари беше избрал така целия им път, че да използва като прикритие разни скали и дървета. Те се катереха, спускаха се и отново се изкачваха, и точно когато на Корделия и се стори, че дробовете й ще избухнат и преследвачите им ще ги открият, Ботари изчезна.

— Насам, миледи!

Беше открил тънка, хоризонтална цепнатина в скалите, с височина половин метър и три метра дълбока. Тя се провря до него и попадна в ниша, скрита от всички страни със здрава скала. Отвор имаше само отпред, а и той бе почти затулен от паднал камък. Походното легло и вързопът с припасите им ги очакваха тук.

— Не е странно — изхриптя Корделия, — че сетаганданците не са успели да се справят тук горе. — За да ги засече, термичният сензор трябваше да бъде насочен право към тях от въздуха от не повече от двайсет метра. А наоколо имаше стотици подобни цепнатини.

— Тук е доста по-добре. — Ботари извади от походното легло чифт древни полеви очила, взети от колибата на Кли. — Можем дори да ги виждаме.

Очилата всъщност бяха бинокъл с плъзгащи се лещи, които пасивно фокусираха светлина. Сигурно бяха от Периода на изолация. Според съвременните стандарти увеличението беше нищожно, нямаше възможност за ултравиолетово или инфрачервено виждане, но нямаше и енергийна клетка, която да ги издаде. Просната по корем и забила брадичка в камъните, Корделия можеше да види далечния вход на пещерата, който тъмнееше на хълма от другата страна на дефилето. А когато каза: „Сега трябва да бъдем много тихи“, бледият Грегор на практика замръзна.

Облечените в черни униформи мъже доста бързо откриха конете, макар на Корделия да й се стори, че това им отне цяла вечност. После намериха входа на пещерата. Мъничките фигури жестикулираха възбудено помежду си, влизаха и излизаха, и извикаха леколета, който се приземи пред входа, одрасквайки се силно в храсталака. В него влязоха четирима мъже, после един излезе. След малко кацна още един леколет. После пристигна товарна въздушна кола и докара цял патрул. Входът на пещерата ги погълна. Кацна друга товарна кола, от която стовариха лампи, полеви генератор и комуникатори.

Корделия приготви походното легло за Грегор, даде му да закуси и да пие вода от бутилката. Ботари се беше излегнал в дъното на нишата, сгънал под главата си най-тънкото одеяло. Докато той подремваше, Корделия продължи внимателно да следи преследвачите. Към средата на следобеда изчисли, че в пещерата са влезли около четирийсет души и нито един не е излязъл обратно.

Двама мъже бяха изнесени на носилки, натовариха ги във въздушна кола за медицинска евакуация и ги откараха. Един леколет се приземи неуспешно, катурна се по склона и се блъсна в някакво дърво. Сега бяха необходими хора за изваждането, изправянето и поправянето му. По свечеряване над шейсет души бяха погълнати от дупката. Цяла компания, изтеглена от столицата, неспособна да открие нито бегълците, нито тайната на Имперската военна… Всъщност това е едно и също.

„Това е само началото.“

Корделия, Ботари и Грегор изпълзяха от нишата в мрака, прехвърлиха дефилето и тръгнаха тихо през гората. Почти се беше смрачило съвсем, когато стигнаха до края и и хванаха пътеката на Кли. Докато прехвърляха хребета, ограждащ равнината. Корделия погледна назад. Районът около входа на пещерата бе осветен с прожектори, чийто лъчи пронизваха мъглата. Непрекъснато излитаха и кацаха леколети.

Преминаха хребета и се спуснаха по склона, който само преди два дена бе изкатерила с върховно усилие, висейки на стремето на Роуз. Пет километра надолу по пътеката, в една скалиста местност, обрасла с шубраци, Ботари рязко спря.

— Шт, миледи, чуйте!

Гласове. Мъжки гласове, не много далеч, но странно КУХИ. Корделия се взря в мрака, но не се движеха никакви светлинки. Не се помръдваше нищо. Те се приведоха до пътеката, напрегнали сетивата си.

Ботари изпълзя напред с наведена глава, заслушан. След няколко мига Корделия и Грегор го последваха предпазливо. Ботари бе коленичил до някаква дупка и им махна да се приближат.

— Това е отдушник — прошепна той. — Чуйте!

Сега гласовете бяха много по-ясни, остри и гневни. Чуваха се ругатни на два-три езика.

— По дяволите, сигурен съм, че тръгнахме наляво след третия завой.

— Не беше третият, а четвъртият.

— Пресякохме отново потока.

— Не беше същият поток, сабаки!

— Merde. Perdu!

— Лейтенант, вие сте идиот!

— Капрал, нищо не разбирате!

— Тази студена свещ няма да издържи и един час. Виж, догаря.

— Ами не я клати бе, кретен такъв! Когато гори по-ярко, изгаря по-бързо.

— Подай ми това…

Зъбите на Ботари блеснаха в мрака. Първата усмивка, която Корделия виждаше на лицето му от месеци насам. Измъкнаха се на пръсти в мразовитата нощ на Дендарии.

Когато се върнаха на пътеката, Ботари въздъхна дълбоко.

— Само да имах да им пусна през отдушника една граната! Щяха да се стрелят едни други чак до следващата седмица.

ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

След четири часа в тъмнината пред тях се появи черно-бял кон. Познаха Кли по шапката, която се тъмнееше на фона на небето.

— Ботари! — тихо възкликна Кли. — Живи сте. Слава Богу!

— Какво стана, майоре? — попита безизразно Ботари.

— Едва не попаднах на войниците на Вордариан при една колиба, където носех поща. Те всъщност претърсват хълмовете къща по къща. Подлагат всеки, когото срещнат, на разпит с наркотик. Сигурно го носят с бъчва.