Господарят на светлината

— Нима това не си ти?

Сам се усмихна заговорнически и продължи:

— Малко са онези, които знаят, че сред предметите от експозицията се намира и един, известен в ония древни времена под името Талисманът на Обуздателя. Възможно е досега да е изгубил своите качества, но може и да не е. Той служи като фокус за Атрибута на Обуздателя и ето, че сега му трябва отново.

— Добре, какво точно трябва да бъде откраднато?

— Широкият колан от раковини, който е пристегнат на талията на костюма. Раковините са жълто-розови на цвят, отвътре са изпъстрени с изключително сложни микросхеми, които в наши дни вероятно не могат да бъдат копирани.

— Това не е особено голяма кражба. За специалист от моята класа, по-скоро е…

— Трябва ми спешно, иначе ще бъде късно.

— Колко спешно?

— В близките пет-шест дни.

— И какво ще ми заплатиш, за да получиш това, което ти е необходимо?

— Готов съм да дам всичко, каквото имам, но нямам много.

— О! Без богатства ли пристигна в Небесата?

— Да.

— Жалко.

— Ако успея да се измъкна, ще получиш каквото искаш.

— А ако не успееш — нищо няма да получа.

— Така изглежда.

— Нека да помисля. Може би ще е забавно да изпълня задачата ти и да станеш мой длъжник.

— Моля те, не мисли прекалено дълго.

— Ела, седни до мен, Обуздателю на Демоните, разкажи ми за дните на твоето величие — когато рамо до рамо с безсмъртната богиня си яздил по широкия свят, сеейки семената на хаоса.

— Много отдавна беше това — рече Сам.

— Но ако победиш, тези дни могат пак да се върнат?

— Биха могли.

— Приятно е да го знаеш. Да…

— Ще го направиш ли?

— Поздравявам те, Сидхартха! Освободителю!

— Поздравяваш ме?

— И гръмотевици и мълнии! Нека падат отново!

— Така да бъде.

— А сега, разкажи ми за дните на твоето величие, а аз ще ти разкажа за моите.

— Добре.

Препасан с широк кожен пояс, като птица се носеше през гората Бог Кришна по петите на Господарката Ратри, отказала да се съвокуплява с него след нарочно организирания обяд. Ясен и изпълнен с благоухания бе денят, но нищо не можеше да се сравни с аромата, който се излъчваше от смачканото в ръката му сари. Силуетът й се мяркаше между дърветата, за миг я изгуби, когато богинята сви по една малка пътечка и тутакси излезе на просторна поляна.

Когато я зърна отново, тя стоеше на нисък хълм, разперила към небето своите разголени ръце, а пръстите й се докосваха. Полузатворени бяха очите й, лекичко се полюшваше около изваяните й форми тънкият черен воал, с който се бе загърнала.

Кришна осъзна, че богинята е приела своя Облик и всеки миг ще се снабди с Атрибут.

Задъхан се понесе нагоре по хълма, а тя отвори очи, сведе поглед към него и се усмихна.

Когато се изправи пред нея, Ратри запрати воала в лицето му, а смехът й проехтя някъде от безкрайната нощ, която се бе спуснала над него.

И беше тази нощ черна, не се виждаха нито звезди, нито луна, нямаше и намек от светлинка, мъждукане или проблясък. Като слепота бе мрачният кошмар, който го бе запленил.

Той изпръхтя и в този миг тънката дреха бе изтръгната от пръстите му. Кришна замръзна разтреперан и някъде наблизо се разнесе звънливият й смях.

— Прекалено много си позволяваш, Господарю Кришна, — рече му тя, — след като посягаш на святата Нощ. Затова ще те накажа, като оставя за известно време Небесата да потънат в мрак.

— Но аз не се страхувам от тъмнината, богиньо — отвърна той през смях.

— Тогава наистина умът ти е в тестисите, Господарю, както често се говори, защото да останеш сляп насред Канибурха и да се надяваш, че няма да паднеш в лапите на свирепите й обитатели — това според мен е безразсъдна храброст. До скоро виждане, тъмно божество. Може би ще се срещнем отново на сватбата.

— Почакай, прекрасна господарко! Ще приемеш ли моите извинения?

— Разбира се, след като ги заслужавам.

— Тогава вдигни воала на нощта, който спусна над това място.

— По-късно, Кришна, когато съм готова.

— Но какво да правя дотогава?

— Казват, сър, че с мелодията на своята флейта си можел да омаеш и най-свирепото чудовище. Бих ти предложила, ако разбира се, това е истина, час по-скоро да извадиш флейтата и да подемеш най-упояващата мелодия, която познаваш и така да прекараш времето, докато реша да върна на Небесата дневната светлина.

— Господарко, защо си толкова жестока?

— Такъв е животът, Повелителю на Флейтите — отвърна тя и си тръгна.

Потънал в мрачни мисли, Кришна засвири на флейтата.

Те идваха. От небосклона, възседнали полярните ветрове, през суша и море, през изгарящ сняг — и под него и през него — те идваха. Менящите форма се носеха през побелелите полета, като есенни листа се сипеха отгоре небесните странници, гръмовните звуци на тръбите се носеха над безкрайната пустош, а следваха ги снежните колесници, в чиито полирани страни светлината блестеше като хиляди ослепителни копия, пламтяха кожените им наметала, на млечнобяли кълбета се струпваше зад тях издишаната пара; с позлатени ръкавици и блестящи като слънца очи, идваха те, с тропот и свистене, в галоп и кариер, пристегнати в ремъци, с вълчи маски, огнени шалове, дяволски копита, заскрежени набедреници и лъскави шлемове, те идваха, а по целия свят, който оставаше зад тях, веселие цареше в Храмовете, изпълваха се те с песнопения, процесии, молебени и жертвоприношения, раздаваха се дарове и се зачеваха пищни многоцветни церемонии. Защото богинята, от която се страхуваха всички, щеше да се бракосъчетава със Смъртта и този факт вдъхваше надежда, че младоженците ще смекчат изискванията си и ще обуздаят своя нрав. Небесата също бяха заразени от празничния дух, и докато се събираха богове и полубожества, герои и благородници, архижреци, привилегировани раджи и високопоставени брамини, този дух набираше сили и инерция и се завърташе като разноцветен вихър, пулсирайки в главите както на Първите, така и на последните.

Те идваха, стичаха се от всички страни в Небесния град, едни яхнали пернатите братовчеди на Птицата Гаруда, други понесли се в небесни гондоли, възвисяваха се над планинските артерии, проблясваха с ярко светлина над обезлюдената, скована от вечни ледове пустош, идваха, за да зазвъни тяхната мелодия в Километричната Кула, за да кънти в мрака техния смях, когато за кратко и съвсем необяснимо Градът бе потопен в тъмнината на нощта, която не след дълго се разсея, а през същите тези паметни дни и нощи, един поет на име Адасей, оприличи сбора им на шест различни неща (той беше прославен със своята разточителност, когато се отнася до сравнения): на птича миграция, през неподвижен океан от мляко; на процесия от музикални ноти, в главата на леко-побъркан композитор; на ято дълбоководни риби, обикалящи около някоя фосфоресцираща плантация, чийто тела са като завихряния и тунели от светлина; на спирална мъглявина, която внезапно започва да се свива към своя център; на бурен дъжд, чийто капки се превръщат в пера от песнопойни птички, или в бисери и накрая (може би най-много) на Храм, изпълнен с ужасяващи и богато украсени статуи, които внезапно са оживели и са се понесли по света с развети знамена и песен на уста, разтърсвайки дворци, преобръщайки кули за да се съединят в самия център, да запалят неимоверен по размери огън и да заскачат около него, при непрестанната опасност или огънят, или танцьорите да излязат извън контрол.

Те идваха.

Веднага щом из коридорите на Архивите се разнесе алармения звънец, Так сграбчи Ослепителното копие, висящо в калъф на стената. В различни часове на деня алармата сигнализираше за появата на стражата. Ала предчувствайки истинската причина за тревогата, Так поблагодари на съдбата, че звънецът не бе зазвучал в друг час. Той се метна в асансьора, изкачи се до нивото на Града и се затича към Музея, който се издигаше на хълма.

Но вече беше твърде късно.

Витрината беше разбита, а до нея лежеше в безсъзнание пазачът. Музеят беше празен, всички бяха отишли на празник в Града.