Проклятието на Шалион

— Много сериозно обвинение, царевна, което не е подходящо за вашите уши — каза ди Жиронал. — По-добре си вървете.

Пренебрегвайки го демонстративно, Изел си издърпа един стол, тръшна се на него и скръсти ръце.

— Щом сериозното ви обвинение е отправено срещу най-доверения член на моето домакинство, то със сигурност е подходящо за ушите ми. Казарил, за какво става дума?

Казарил й се поклони леко.

— Очевидно се касае за клевета, разпространена от хора, засега неизвестни ми, че белезите по гърба ми са резултат от наказание за углавно престъпление.

— Миналата есен — вметна притеснено ди Марок. — В Ибра.

Очите на Бетриз внезапно се ококориха и тя затаи дъх, което означаваше, че, следвайки Изел по петите, също е видяла белезите. Ди Санда също присви устни и примижа.

— Може ли да си облека туниката, господарю? — с безизразен глас се обади Казарил.

— Да, да. — Орико махна утвърдително с ръка.

— Естеството на престъплението, царевна, е такова — гладко вметна ди Жиронал, — че хвърля много сериозни съмнения върху пригодността на този мъж да служи във вашето, а всъщност в чието и да било домакинство.

— Какво, за изнасилване ли говорите? — презрително рече Изел. — Казарил? По-нелепа лъжа не бях чувала.

— И все пак — каза ди Жиронал, — белезите от бичуване са на гърба му.

— Подарък — процеди Казарил през зъби — от рокнарийския главен надзирател в замяна на едно необмислено предизвикателство. Миналата есен, близо до ибрийското крайбрежие, това поне е вярно.

— Възможно и все пак… странно — разсъдливо рече ди Жиронал. — За жестокостите на галерите се носят легенди, но един опитен надзирател едва ли би повредил роб до степен да го направи неизползваем.

Казарил се усмихна с половин уста.

— Предизвиках го.

— И как по-точно, Казарил? — попита Орико, като се облегна назад и стисна двойната си брадичка.

— Увих веригата, с която бях окован към греблото, около врата му и направих всичко по силите си да го удуша с нея. Почти успях, между другото. Но ме спряха само секунда по-рано от необходимото.

— Богове мили! — възкликна царинът. — Да се самоубиеш ли си се опитвал?

— Аз… не съм съвсем сигурен. Мислех, че съм преминал отвъд гнева, но… от известно време имах нов другар по пейка, едно ибрийско момче, петнайсетинагодишно. Твърдеше, че са го отвлекли, и аз му вярвах. Личеше си, че е от добро семейство, говореше изискано, не беше свикнало на грубости — изгоря жестоко от слънцето, ръцете му кървяха от греблото. Беше уплашено и засрамено, но държеше главата си вдигната гордо… казваше се Дани, но така и не ми каза фамилията си. Надзирателят се опита да се възползва от него по начин, забранен на рокнарийците, и Дани го удари. Преди да успея да го спра. Беше изключително глупава постъпка, но момчето не го осъзнаваше… помислих си — е, тогава не мислех съвсем ясно, но реших, че ако и аз го ударя, може би ще отклоня гнева на надзирателя от детето.

— Като го поемете вие вместо него? — учудено попита Бетриз.

Казарил сви рамене. Беше забил коляно в слабините на надзирателя, преди да увие веригата около врата му, така че да му избие любовните помисли от главата поне за седмица, но седмицата бързо щеше да свърши и после какво?

— Постъпката ми беше безсмислена. Щеше да е безсмислена, ако нямахме късмета една ибрийска флотилия да се озове близо до галерата на следващата сутрин и да спаси всички ни.

Ди Санда рече насърчително:

— Значи имате свидетели. И не един, ако съдя по разказа ви. Момчето, другите роби на галерата, ибрийските моряци… какво стана с момчето след това?

— Не знам. Разболях се и дяконите от храмовата болница на Майчиното милосърдие в Загосур ме прибраха за известно време, и всички се бяха пръснали, когато, хм, когато ме изписаха.

— Много героична история — каза ди Жиронал с безстрастен тон, добре преценен да напомни на слушателите, че това е Казариловата версия. Смръщи замислено чело и огледа присъстващите, като погледът му се задържа малко по-дълго върху ди Санда и вбесената Изел. — Все пак… предполагам, бихте могли да помолите царевната за едномесечен отпуск, така че да идете в Ибра и да издирите някои от тези, ъъъ, удобно пръснали се свидетели. Ако успеете.

И да остави дамите си без опека цял месец, и то тук? Щеше ли въобще да оцелее след това пътуване? Или щяха да го съсекат и заровят в плитък гроб някъде в горите на два часа път от Кардегос, така че дворът сам да стигне до заключението за вероятната му вина, потвърдена от бягството му? Бетриз притисна с ръка побелелите си устни и впи яростен поглед в ди Жиронал. Значи поне един човек вярваше на думите, а не на гърба му. Той изпъна още малко рамене.

— Не — рече най-накрая. — Оклеветен съм. Честната ми дума стои срещу слухове с неизяснен произход. Освен ако не разполагате с нещо по-достоверно от клюките, разнасящи се из двора, аз отричам тази лъжа. Или… откъде всъщност сте чули тази история? Проследихте ли я до първоизточника й? Кой ме обвинява — вие ли, ди Марок? — И погледна смръщено царедвореца.

— Обяснете, ди Марок — подкани го ди Жиронал, като махна небрежно.

Ди Марок си пое дълбоко дъх.

— Чух го от един ибрийски търговец на коприна, докато купувах от стоката му за гардероба на царина — каза, че бил видял кастиларя на платформата за бичуване в Загосур и се изненадал го види тук. Каза, че престъплението било от най-отвратителните — че кастиларят насилил дъщерята на човек, който го бил прибрал в дома си, и точно затова си спомнял случая толкова добре.

Казарил почеса брадата си.

— Сигурен ли сте, че не ме е сбъркал с някой друг?

Ди Марок отвърна безизразно:

— Да, защото ви назова по име.

Казарил присви очи. Нямаше грешка — беше си чиста проба лъжа, купена и платена. Но чий език беше купен? На гардеробиера или на търговеца?

— Къде е сега този търговец? — намеси се ди Санда.

— Тръгна с мулетата си към Ибра, преди да са завалели снеговете.

Казарил рече с тих глас:

— И кога по-точно чухте тази история?

Ди Марок се поколеба, явно припомняйки си случилото се, защото пръстите му помръднаха един след друг край хълбока му, сякаш броеше наум.

— Потегли преди три седмици. Говорихме малко преди това.

„Сега вече знам кой лъже, да“. Устните на Казарил се извиха нагоре, но в усмивката му нямаше веселие. Че действително е имало търговец на коприна, който наистина е напуснал Кардегос на указаната дата, той не се съмняваше. Но ибриецът си беше заминал доста преди смарагдовия подкуп на Дондо, а Дондо не би си правил труда да измисля този непряк начин да се отърве от Казарил преди провала на опита му да го купи директно. За съжаление, Казарил не би могъл да изтъкне точно този низ от разсъждения в своя защита.

— Търговецът на коприна — добави ди Марок — не би имал причина да лъже.

„Но ти имаш. Чудя се каква ли е тя?“

— Знаели сте за това сериозно обвинение от три седмици, а едва сега го правите достояние на господаря си? Колко странно от ваша страна, ди Марок.

Гардеробиерът го изгледа злобно.

— Щом ибриецът си е заминал — недоволно изръмжа Орико, — няма начин да установим кой казва истината.

— В такъв случай лорд ди Казарил следва да бъде оправдан поради липса на доказателства — каза ди Санда упорито. — Вие може и да не го познавате, но провинкарата на Баошия, която му повери този пост, го познава. Служил е при покойния й съпруг шест или седем години.

— Когато е бил съвсем млад — изтъкна ди Жиронал. — Хората се променят. А най-много ги променят жестокостите на войната. Ако има и най-малкото съмнение в почтеността му, не бива да му се поверява един толкова важен и, смея да кажа — той погледна многозначително към Бетриз — изкусителен пост.

Бетриз отвори уста и пое разгневено дъх, но, навярно за щастие, тирадата й беше прекъсната в зародиш от Изел, която извика:

— О, глупости! Посред същите тези жестокости на войната вие лично сте му поверили ключовете от крепостта Готоргет, която беше ключова за целия северен фронт на Шалион. Очевидно по онова време сте му имали достатъчно доверие, маршале! И той не предаде доверието ви.