Императорската гвардия

Хароче придърпа един от столовете от стената и го покани да седне. Иван се настани от едната му страна. Генералът се намести на стола на Илян, отпусна ръце върху черното стъкло и зачака.

Майлс се наведе напред и започна да отброява на пръстите на дясната си ръка.

— Добре. Както вече сте се досетили, Грегор е много недоволен от начина, по който тази организация се занимава със състоянието на Саймън Илян. Ще ви кажа какво искам — в реда, в който го искам. Първо, искам да видя Илян. После искам да се срещна с целия ви медицински екип. Искам да донесат писмени доклади за това, което са научили досега, и да са готови да ми го изложат в обобщен вид. След това… после ще реша.

— Ще ви окажа пълно съдействие, милорд ревизор.

— След като вече преминахме към деловата част, можете да оставите формалностите.

— Но вие ме изправяте пред дилема.

„И пред опасност от инфаркт“ — злобно си помисли Майлс. Но не. Нямаше място за лична вражда.

— Така ли?

— Преждевременно е да се обвинява някой в саботаж по отношение на проблема с чипа на Илян преди да се установи причината за този проблем. Ще е много досадно, ако причината се окаже естествена.

— Това ми е известно.

— Да… разбира се. Но не мога да не мисля за бъдещето. Всъщност това ми е работата. Така че имам един кратък списък, който пазя на тайно място, и очаквам пристигането на някои данни.

— Кратък списък?

— Илян винаги разделяше списъците си на кратки и дълги. Според приоритетността. Тази система ми харесва. Но вие сте на първо място в моя кратък списък.

— Така ли? — повтори Майлс. Внезапно предишното поведение на Хароче му се стори съвсем логично.

— А сега сте недосегаем — прибави генералът.

— Разбирам. — Точно онова унизително подозрение, от което се боеше, когато се зае със спасяването на Илян. Е… жалко.

Двамата се спогледаха над черното стъкло. Хароче продължи:

— Така че най-малко искам да ви допусна до Илян, където можете да му нанесете някакъв втори удар. Сега изглежда, че трябва да го направя. Но отправям официално възражение… милорд ревизор.

— Възражението ви е взето предвид. — Устата на Майлс пресъхна. — А какво ще кажете за мотива, възможностите и метода?

— Не е ли очевидно? — разпери ръце Хароче. — Илян ви уволни съвсем неочаквано. Съсипа кариерата ви.

— Илян ми помогна да се изградя. Той имаше право да ме унищожи. — Майлс можеше да прочете в очите му, че генералът знае всичко.

— Уволнил ви е, защото сте фалшифицирали докладите си. Документиран факт, който също бих искал да се отбележи официално, милорд ревизор. — Хароче погледна Иван, чието лице остана напълно безизразно: защитна реакция, усъвършенствана през целия му живот.

— Един доклад. Веднъж. И Грегор вече знае всичко за това. — Майлс почти усещаше, че земята се клати под краката му. Как изобщо си беше мислил, че този човек е глупав? Губеше инерция почти със същата скорост, с която я бе набрал. Но той стисна зъби и сподави изкушението да се защити, да обясни, да възрази, да се извини или по друг начин да се отклони от целта си.

— Не ви вярвам, лорд Воркосиган.

— Е, не можете да се избавите от мен. Не може да ме свали никой друг освен собствения Глас на императора, който ме назначи, или квалифицирано мнозинство и Съвета на графовете и Министерския съвет, нещо, което, струва ми се, не сте в състояние да уредите.

— Тогава навярно няма смисъл да ходя при Грегор и да искам друг ревизор за този случай.

— Можете да опитате.

— Ясно. И даже да сте виновен… започвам да се чудя дали мога да направя нещо. Императорът е единствената инстанция, към която мога да се обърна, а изглежда, че вие вече сте го обработили. Ако се опитам да ви извадя от играта, рискувам да проваля кариерата си.

— Ако бях на ваше място, нямаше да се откажа. Но ако след посещението ми при Илян бъде нанесен някакъв втори удар… уверявам ви, че ще проуча източника му с извънредно внимание.

Хароче тежко въздъхна.

— Това е преждевременно. Ще се радвам, ако лекарите дадат заключение за естествени причини. Това ще спести ужасно много неприятности.

Майлс сбърчи лице и неохотно се съгласи.

— Тук сте прав, господин генерал.

Майлс се чувстваше по-скоро облекчен, отколкото обезкуражен. Хароче определено се държеше достатъчно прямо. Може би в крайна сметка щеше да е в състояние да работи с този човек.

Очите на генерала се спряха върху колекцията от военни отличия на куртката му. Гласът му прозвуча неочаквано жалостиво.

— Воркосиган, кажете ми, това наистина ли е сетагандски Орден за заслуги?

— Да.

— А останалите?

— Не съм ги отмъкнал от чекмеджето на баща си, ако имате предвид това. Всичко тук е документирано в секретното ми досие. Вие сте един от малцината на планетата, които не трябва да разчитат само на думата ми за това.

— Хм. — Хароче повдигна вежди. — Е, милорд ревизор, продължавайте. Но ще ви наблюдавам.

— Добре. Внимателно ме наблюдавайте. — Майлс почука по черното стъкло и се изправи. Братовчед му го последва.

Въздухът в клиниката, която заедно със криминологичните лаборатории заемаше цял етаж от щабквартирата на ИмпСи, също носеше познати миризми. Самият Майлс беше прекарал тук прекалено много часове, от първото си идване с начален стадий на пневмония от измръзване до последния си медицински преглед. Той потръпна.

Всички други пациенти бяха прехвърлени в Имперската военна болница. Пред една от вратите стоеше часови в зелена униформа.

Когато Майлс влезе, към него задъхано се приближи полковник от ИмпСи с медицински петлици.

— Милорд ревизор. Аз съм доктор Руибал. С какво мога да ви бъда полезен? — Лекарят бе нисък и кръглолик, с рошави, тревожно свъсени вежди.

— Разкажете ми за Илян. Не, заведете ме при Илян. После ще поговорим.

— Насам, милорд. — Руибал даде знак на часовия да се отдръпне и въведе Майлс в стая без прозорци.

Илян лежеше по гръб на леглото, полузавит с одеяло. Китките и глезените му бяха пристегнати с ремъци. Дишате тежко. Дали беше упоен? Очите му бяха отворени, изцъклени и невиждащи. Гъста брада покриваше обикновено гладко депилираното му лице. В топлата стая вонеше на пот и други, още по-неприятни органични миризми. Майлс в продължение на цяла седмица се беше опитвал да проникне тук и бе приложил някои от най-крайните методи, които беше успял да измисли. А сега му се искаше да си подвие опашката и да избяга.

— Защо е гол? — попита той полковника.

— Процедури — поясни Руибал.

Не се виждаха нито системи, нито медицински уреди.

— Какви процедури?

— Ами, в момента никакви. Но той не е лесен пациент. Едва успяваме дори само да го обличаме и събличаме.

Наистина. Окото на пазача, който също бе влязъл, беше тъмнолилаво. А устните на Руибал бяха подути.

— Разбирам…

Майлс приклекна до главата на Илян и неуверено каза:

— Саймън?

Илян завъртя лицето си към него. Изцъклените му очи постепенно се фокусираха. И проблеснаха. Бе го познал.

— Майлс! Майлс. Слава Богу, че си тук. — Гласът му хриптеше от вълнение. — Жената и децата на лорд Ворвейн — спаси ли ги? Комодор Ривек от Сектор четири ще се побърка от страх.

Майлс си спомни тази операция. Отпреди пет години. И облиза пресъхналите си устни.

— Да. Всичко е наред. Живи и здрави са. — За този случай го бяха наградили със златната звезда, която в момента висеше на гърдите му.

— Добре. Добре. — Илян въздъхна и затвори очи. После отново ги отвори. — Майлс! Слава Богу, че си тук. — Опита се да протегне ръце, но ремъците го спряха. — Защо са ме вързали? Измъкни ме оттук.

— Саймън, знаеш ли кой ден сме?

— Утре е рожденият ден на императора. Или е днес? Ти си облечен официално… Трябва да отида в резиденцията.

— Не — каза Майлс. — Рожденият ден на императора беше преди повече от месец. Чипът ти се е повредил. Трябва да останеш тук, докато открият и оправят проблема.