Длгият изгрев на Ена

Изведнъж Ротанов се закова на място. Слухът му долови нов звук, който бе едва различим и затова му се стори съвсем чужд сред останалия шум, изпълващ храсталаците. Далечен звън на струна? Не успя да разбере, защото миг по-късно се чу рязко свистене и нещо тежко се заби в дебелото стъбло пред него.

Ротанов тозчас се просна на земята и замря. Но вече нищо не смути обичайните звуци на нощните храсталаци и ако не беше предметът, който се вряза в ствола и сега леко трептеше над главата му, щеше да си помисли, че всичко е само плод на неговото въображение. Изчака доста, до последния разумен предел, тъй като знаеше, че от самообладанието, от това, кой пръв ще се разкрие, зависи изходът на предстоящия двубой. Той нямаше оръжие, но трябваше да се върне в колибата преди да се е събудило селото. Повече не можеше да чака.

Бавно и внимателно Ротанов се придвижи до ствола отново се спотаи. Пак нищо. Тогава с енергичен скок се прехвърли от другата страна, тъй че стволът сега, беше между него и неизвестния предмет. И отново нищо. Той бавно се изправи, като се притискаше плътно към мощното стъбло, чиято дебелина беше достатъчна, за да скрие двама души.

Сега предметът, заседнал в стъблото, се оказа на нивото на лицето му откъм противоположната страна, оставаше му само да протегне ръка…

Беше стоманена кама с два триъгълни върха и ръкохватка по средата. Специално направена за хвърляне, и то само с ръка. На края на ръкохватката забеляза скоба за тетива и си спомни за иззвънтяването на струната. Нещо подобно на арбалет, който изстрелва стоманени остриета. „Доста сложно оръжие за бронзовия век. Явно пречим на някого тук и едва ли това са бореите…“ Помисли си, че може да е Рет, отблъснатият годеник, когото той опозори на празника на дрона, но веднага отхвърли предположението, тъй като през тези дни успя добре да опознае характера на бореите, Рет не би го нападнал от засада, такава победа няма да му донесе нищо друго освен безчестие, пък и самото оръжие говореше против това. Неизвестният противник е смятал да го убие с един изстрел. Остана жив благодарение на предчувствието за опасност, създадено с годините, което го накара да се закове на място. Ротанов изпробва ръкохватката. Дланта му удобно легна върху ръбестата вдлъбнатина. Е, сега можеха да поговорят като равен с равен. Ротанов изчака още половин час, после бавно продължи към селото, повече никой не се опита да го спре.

Пазачите спокойно дремеха пред вратата и когато червеното петънце на Епсилон се показа над хоризонта той вече лежеше на рогозката, все едно че изобщо не бе напускал колибата през нощта.

Утрото на празника започна с тържествена и безсмислена процесия. Развеждаха Ротанов от маса на маса, от колиба на колиба. Главата му бе украсена с нещо средно между венец и шапка, оплетена от цветя и листа. Масите се огъваха от плодове, риба и месо. Планетата беше щедра и обилно даряваше бореите с плодовете на своята земя, без да иска в замяна големи усилия. Мекото и топло време, което почти не се променяше през деня и нощта, и липсата на силни въздушни течения в атмосферата внушаваха представа за някакво приспивно спокойствие, почти скука и ако не беше нощното му пътешествие, Ротанов би могъл да се поддаде на измамното впечатление. Тревога предизвика фактът, че през цялото време неговите другари бяха държани далеч от групата високопоставени гости на тържеството.

След десет часа непрекъснат рев на тръби, пиянски крясъци и неразбираеми тостове. Ротанов разбра, че празникът е към своя край. Вождът на племето произнесе заключително слово, изпълнено с тревожни намеци и не по-малко тревожни поздравления. Той спомена нещо за вековно възмездие, за разплата поради нарушаване на традициите, за забравени завети на прадедите, за това, че чужденците, пристигнали на огнени колесници, си позволяват твърде много в тяхната страна. Накрая каза, че няма дълго да чакат, разплатата е близка. И предложи да пият за щастието, което очаква всички тях в близко бъдеще, а Ротанов още днес. И докато с приветствени викове си подаваха един на друг поредната чаша с алкохол, Ротанов най-после успя да се промъкне до Дубров.

— Кримов не се върна, батерии няма. Дръж се. Щом започне обрядът, ще се опитаме да се промъкнем до храма на Юстара.

— И дума да не става. Сам ще се справя. Разберете какво става с лодката и къде е Олег.

Изблъскаха Дубров, към Ротанов приближаваше почетен ескорт от воини. Скоро щеше да се състои заключителната церемония, заради която той търпеливо понасяше целия този цирк.

Храмът на богинята Юстара се намираше на два километра от селото, в подножието на един планински хребет, който разкъсваше морето от черна трева. „Долината на шепнещите листа“ — така се наричаше това място. Ротанов често се възхищаваше на точните и своеобразно поетични тукашни наименования.

Тържествената процесия, предвождана от помощника на жреца, се изкачваше нагоре по стръмното дефиле. Дишаше се трудно, може би от височината или защото въздухът тук беше много влажен. Най-после на фона на сивото небе се очерта грамадна постройка. И колкото повече се приближаваха към нея, толкова повече поразяваше мрачното величие на този храм. Иззидани от огромни неодялани блокове сив камък, стените създаваха впечатление за нещо исполинско. Не съществуваха механизми, способни да влязат в тази теснина, а още по-малко да вдигнат тези тежки блокове на такава височина. И все пак стените на храма тържествено и величествено се извисяваха тук, врязали се здраво в земята на планетата.

Проядените от времето обрасли с мъх блокове лъхаха на дълбока древност. „Твърде много противоречия — помисли си Ротанов, — натурално стопанство, бронзов век и изведнъж стоманени остриета, самострели, а сега и този храм, който вероятно не е построен от човешки ръце. Но тогава от кого? Прекалено много са загадките, прекалено много са тайните на тази планета. А досега сме научили толкова малко… Почти нищо съществено. Нищо, заради което си заслужаваше да се хвърлим безразсъдно в гравитационната бездна. Къде са онези, които насочват черните кораби към Земята? Къде са истинските господари на планетата? Ами ако съм сгрешил, ако планетата няма нищо общо нито с балоните антипространство, нито с нападението върху земните колонии и враговете ни трябва да се търсят на съвсем друго място? Ако тук нарочно е поставена хитра и заплетена примамка, ако е лъжлив ход на противника, за да ни отклони и да спечели време… В едно обаче съм съвсем сигурен: някой много е искал да кацнем на Ена, на някого това му е било необходимо. И още нещо: на някого страшно пречехме тук.“

Ротанов напипа под дрехата си дългото острие на камата, която изтръгна от стъблото в нощната гора. Острието беше студено и вдъхваше сигурност. „Е, не е бластер, но и аз не съм обикновен ловец, освен ако дивечът не си е разменил ролята с онези, които са замислили това мистично представление.“ Ротанов отстрани придружителите и решително се насочи към огромната врата на храма. Щом стигна до нея, тя тежко, със стържещ звук се повдигна, като откри мрачен и тъмен вход, от който лъхаше студ. Без да се двоуми, той влезе вътре.

За негово учудване в храма беше достатъчно светло. Светлината идваше отгоре, от тесните процепи на тавана и от универсалните тук светилници — плодовете гинго. Той направи няколко крачки, после спря и дори не се обърна, когато вратата с грохот падна зад него. Ротанов нямаше намерение да издава на неизвестните си противници какво чувство е предизвикала у него затворилата се зад гърба му каменна врата. И макар привидно да остана сам, той не се съмняваше, че го наблюдават много очи.

Храмът беше примитивен, величествен и потискащ. Никакви прегради не разделяха вътрешното пространство на огромната конусовидна кула, чиято форма не можа да определи отвън. Губещият се в мрака свод се крепеше на грубо из дялани от камък стени. В средата на храма, на стотина метра от входа се извисяваше статуя на жена. Позата й внушаваше безизходна тъга, човешка мъка. Мрачен храм, твърде мрачен за сватба. Ротанов се приближи до статуята. Лицето й бе забулено от едва забележимо покривало. Какво означаваше този повтарящ се символ — жена без образ? Може би безлика съдба? Или техните богове са толкова жестоки, че предпочитат да крият лицата си? Но тогава защо и една жена е принудена да крие лицето си? Не разполагаше с време, за да разбере всичко това, пък и не беше нужно. Има неща, които не са предназначени за чужденци, и принадлежат само на този народ и на това място. Отдалечи се от статуята и едва сега забеляза в подножието й малък каменен басейн, в който се плискаше вода. „Сигурно е свещеният извор“ — мина му през ума. Мислите му бяха прекъснати от някакъв глас, който се разнесе високо откъм купола на храма. Отразен и усилен от стените, той кънтеше като че ли отвсякъде.