Последният човек, или странната история на Робинзон К.

Бях прекалено смутен, за да разгледам вътрешността на кораба. По-късно ми се удаде възможност — разбирам, не разбирам — да го разгледам, но признавам си, нищо извънредно не открих в него. Споменах вече, че по външност приличаше на това, с което сме свикнали по научнофантастичните филми, а същото може да се каже и за вътрешното обзавеждане, и за уредите.

В космическия кораб освен нас имаше още двама души. По нищо не се различаваха от моя човек. Ръстът им беше същият, лицето, дрехите — също. Можех да ги взема даже за близнаци. Което обаче беше най-важното: бяха хора, в това не се съмнявах нито за момент. По външност, по структура на тялото, подобни на мене хора. Но доколко приличаха на мен, това още нямах случай да реша. И се надявах, и се притеснявах.

Моят човек посочи към мен и каза нещо на другите двама. Отделни думи разбрах, чух и останалите и въпреки това не бях в състояние да разбера какво казва. Сякаш чувах всичко през стъклена стена и до мен достигаха само откъслеци от речта им. Другите двама му отговориха и скоро потънаха в оживен разговор. За мен, изглежда, съвсем бяха забравили. Не знаех какво да правя, след това си помислих, че ще е по-добре, ако аз направя първия ход.

— Кои сте вие, откъде сте дошли и какво искате от мен? — попитах възможно най-учтиво, но решително. Обаче не получих отговор. Нещо повече, продължаваха разговора си, сякаш не забелязваха, че съм там и че съм се обадил.

Ядосах се, няма защо да отричам, дори се и обидих. Ако не бях сигурен, че са пристигнали от чуждо небесно тяло, щях да се хвърля в краката им и плачейки, щях да ги прегръщам, хора, най-после хора! Но тъй като ги считах за пришълци, трябваше да остана нащрек — и колкото и странно, може би дори и смешно да изглеждах, — трябваше да мисля и за достойнството на човечеството, на което бях единственият представител.

Освен ако те не са го унищожили! — прониза ме мисълта за ужасната възможност…

— Известно ли ви е да има други живи хора? — обърна се към мен единият. По време на разговора си бяха разменили местата и аз не бях в състояние да различа той ли е, който ме беше довел, или някой от другите.

— Вие би трябвало да знаете много по-добре от мен! — отговорих развълнувано.

Той кимна.

— Прав сте. Знаем. Само искахме да проверим.

— Кои сте вие?

— Хора.

— От тази Земя?

— Не.

— Вие сте я опустошили?!

— Не разбирам.

— Какво не разбирате?

— Щом го твърдите, защо питате?

Стиснах устни.

— Само исках да проверя — му отвърнах с преди получения отговор. По лицето му не личеше да е схванал подигравката.

— Направихте го. Гладен ли сте?

— Не. Благодаря, не. Бих искал да знам кои сте вие, откъде сте дошли и какво искате от мен?

Погледна ме внимателно, сякаш напрегнато размишляваше.

— Възможно е и да не знаете — каза накрая. — По-късно ще говорим пак. Имаме малко време и много работа.

— Това си е ваш проблем. Мене обаче освободете или ме убийте като останалите!

— Невроза — каза много отчетливо един друг, който седеше пред пулта, с гръб към нас, но изглежда ни слушаше. — Местно заболяване, трудно лечимо. Понякога въобще нелечимо.

Прииска ми се да го цапна през устата.

— Нанасянето на телесна повреда може да се окаже във ваша вреда — ме предупреди седящият с гръб.

Как? Та аз не си бях отворил даже устата!

— Ще го приспя, докато се върнем на него — каза този, който стоеше срещу мен, и тогава ми направи впечатление, че и неговата уста не помръдна.

Досега, откакто бях между тях, нито веднъж устните им не се бяха отворили.

— Правилно сте забелязали — кимна стоящият срещу мен и този път чух гласа му, без устните му да помръднат. — Ако не буйствувате, може да останете буден.

— Благодаря — поклоних се с обидено достойнство, но вече без да се съмнявам нито за момент, че ще направят с мен каквото си поискат. — Аз съм във ваша власт… — добавих.

— Не повтаряйте всичко…

— Сега го казах за първи път…

— Но преди това го помислихте — и ми обърна гръб. Отново един с друг… Сега вече не мога да кажа това, че разговаряха. По-скоро така: разменяха мисли. От мен не се интересуваха, а аз отново не ги разбирах, въпреки че отделни думи продължаваха да достигат до мен.

Можех и по-рано да се досетя. По това, че разбирахме езика си. Дори и хората от земята не се разбират едни други. Разбираха. Говореха на стотици езици. А те откъде познаваха точно моя език? Телесната прилика не е всичко. А ключът на тайната е прост: някаква форма на предаване на мисли. Мислите се зараждат по един и същи начин във всеки човек. Различават се само когато още неизказано — ги формулират. Който е способен да проникне в мислите на друг човек, преди още оня да ги е оформил в думи, той би го разбрал, дори и да говорят на различни езици. Тези тук, изглежда, са способни да си приемат мислите. Когато говорят с мен, тогава и аз съм способен на това… Сигурно с тяхна помощ. Но когато обменят мисли помежду си, ме изключват. Антените ми са груби и безчувствени, за да хванат мисли, които не са изрично насочени към тях. Хващат само по някой откъслек и толкова. А техните… Мога и да ги изпитам… Те не са въоръжени и аз не съм. Но не ми изглеждат някакви здравеняци. Ако имам нещо подръка, бих могъл здраво да ги ударя…

В този момент единият отчетливо се обади:

— Робинзон, престанете с тези мисли за насилствени действия, защото само ще си навредите.

Е, това вече е ясна приказка! Опитът го показа. Нацупих стиснатите си устни и си помислих: с това само бих защитил рода си. Земята.

— Твърдите безсмислени работи — пристигна отговорът, след което се опитах да не мисля за нищо. За съжаление обаче конструкцията на мозъка ни изключва това, така че трябваше да си потърся някакъв неутрален обект: затананиках си шлагерите от изминалата година. Тъй като зад формулирания ред от мисли успоредно и същевременно със светлинна скорост пробягва и обърканата маса от мисли, недостигащи до речевите пластове, се опитах да се концентрирам върху текстовете на шлагерите: ще мога ли да си спомня ритмичните клишета, елементарните рими? Много трудно успях да изключа от мястото и от времето.

Странната ми съдба ме бе научила на много неща, сега можах да науча и най-невероятното: как да се пазя от мисленето! Човечеството — докато го имаше — в повечето от случаите се държеше като тиранин на самото себе си, но мисълта, дори и в най-пъклените му периоди, можеше да бъде заловена само там и тогава, когато придобиеше външен израз. Е, като последно, най-трудно изпитание нека се опитаме да я хванем за гърлото още в зародиш! Тъй като и без това съм последен, не си заслужава да поставям въпроса: ако няма мисъл, какво остава от човека?

— Робинзон.

Трепнах. Къде съм?

В помещението беше само единият от пришълците. Останалите двама междувременно бяха излезли. Къде, не можех да зная. Погледнах го и той веднага отговори.

— Сега вече можем да разговаряме. Необходимо е.

— Само затова ли?

Кимна.

— Няма друга причина. Човек прави онова, което е необходимо.

— Един момент. Вие се наричате човек. Аз също. Външната прилика и тя го потвърждава. И все пак: сигурен ли сте, че обозначението е правилно?

— Няма никакво обозначение — прозвуча отговорът. — Използувате овехтели, безсмислени категории, Робинзон. Човек — това е езиково понятие. Ако се абстрахирате от езика — живо същество, което притежава съзнание. За разлика от съществата, непритежаващи съзнание, за които също може да се намери събирателно име.

— Животно — казах само в интерес на реда. — Правилно, нека останем във вашата система от понятия — продължих. — И двамата сме живи същества, притежаващи съзнание, съзнанието, случайно обитаващо подобни калъфи от прах…

— Не е случайно — прекъсна ме той. — На нашата планета има подобни гравитационни и биологически условия, както и на тази планета. От това следва, че и строежът на телата ни е подобен.