Нощем с белите коне
Нощем с белите коне читать книгу онлайн
„Нощем с белите коне“ е не само първата му (на Вежинов — б. м. М. Г.) голяма многопланова романна творба, но и един от първите по-крупни романи в нашата проза напоследък. Очевидно Павел Вежинов дълго и по своему е съзрявал за тази книга. Не само защото тя носи в разгънат вид много нравствено-философски проблеми, които са пръснати в досегашните му творби, но и защото те са намерили един своеобразен, но зрял романен синтез. Когато говоря за повествователната многоплановост на тази книга (…) дължа една уговорка. Тук многоплановостта в никакъв случай не бива да се разбира само и главно като сюжетно-фабулно разгъване на повествованието. Въпреки че и в това отношение тъкмо Вежиновият роман е „най-разточителен“, то тъкмо той издава едно по-сложно съвременно тълкуване на белетристичната многоплановост, която се разгъва повече в дълбочина, отколкото в ширина, едно многостепенно и многопланово представяне вътрешния живот на човека, сложността на отношенията му към другите хора, към основни нравствени въпроси на нашето време, към вечни въпроси на човешкото битие на земята и в обществото. Павел Вежинов не е „тематичен“ писател. Нему не му е потребна една тема, за да навлезе чрез нейните сюжетно-фабулни възможности в света на своя съвременник. Наистина, той има свой жизнен кръг, из чиито среди черпи наблюдения и в чийто типаж въплъщава своите художествени идеи. Това е средата на градската интелигенция, носеща проблемите и атмосферата на съвременния социалистически град. Но тъкмо творби като „Нощем с белите коне“ показват относителността на тематичния критерий в такива случаи. Затова и подобни книги е трудно да бъдат определени с едно изречение или да бъдат характеризирани чрез тематичните им белези. Но сигурно най-малко ще сбъркам, ако кажа, че „Нощем с белите коне“ е книга за човешката взаимност и самота в условията на нашия живот, за връзката между поколенията — за сътрудничеството и за борбата помежду им; за човешката вяра и за безверието; за силата на разума и за ограничеността му; за неутолимия и вечен копнеж у човека към красота и съвършенство и за несправедливата и обидна тленност, с която е ограничен всеки човешки порив. Тя е и книга за смъртта, разбирана като един от най-големите проблеми на живота. Това са все проблеми сложни, в дъното на всеки от които кълни коренът на нелеко, често горчиво самопознание на едно време, на една епоха, на една среда…
Боян Ничев (1975)
* * *В творчеството на Павел Вежинов романът „Нощем с белите коне“ представлява своеобразен синтез на неговия досегашен богат и плодоносен белетристичен опит. В една по-обемна повествователна форма, каквато е романната, той отново поставя, раздипля и осмисля проблеми, които разпръснато намираме в разказите му, в новелите, в предишните романи. Сега ги откриваме на равнището на прякото продължение (…). Но ги откриваме и в една по-усложнена приемственост, в една многозначност, която, като обгръща повече жизнено-художествен материал, търси и комплексно, обемно внушение. (…)
„Нощем с белите коне“ синтезира белетристичния опит на Павел Вежинов и в най-пряк смисъл — опита му в организация на материала, в структурното изграждане на творбата. И тук отново се натъкваме на споменатата вече своеобразна приемственост — изваждане на познатото на друго равнище. Навярно е необходимо да припомним, че любим похват на писателя е разгръщането на повествованието в два плана, в два успоредно протичащи потока. Така е в „Мъжът, който приличаше на зорница“, в „Дъх на бадеми“, в „Момчето с цигулката“ и в белетристичния триптих „Баща ми“, „Процесът“, „Рожденият ден на Захари“, в романа „Звездите над нас“… Но докато във всички тези произведения цялостният ефект се получава от контрастна индиректна съпоставка, от последвалото отзвучаване и преплитане на самостоятелни въздействия, сега в новия си роман Павел Вежинов търси и постига решения, чрез които още по време на сюжетното действие отделни мотиви се застъпват, преминават от единия в другия повествователен поток, един чрез друг намират оправданието и предназначението си в цялото. Поради тази приемственост и в същото време саморазвитие и в проблематиката, и в художествената структура „Нощем с белите коне“ е най-сложното досега произведение на Павел Вежинов.
Емилия Прохаскова (1976)
* * *Беше време, когато в благородния порив да покажат новите явления в живота, новите герои и събития писателите обръщаха внимание преди всичко на външната, събитийната, предметната страна на действителността. И вместо художествено познание за човека и обществото се получаваше понякога, особено у no-слабите автори, едно повърхностно изображение на действителността, една илюстрация на научното, на философското и идеологическото познание. В противовес на това по-късно се получи едно оттегляне от съвременността, затваряне на писателите в кръга на „вечните“, „чисто художествените“ теми и проблеми, което беше не по-малко опасно за литературата.
Романът на П. Вежинов „Нощем с белите коне“ е показателен за успешното преодоляване на тези две тенденции, за намиране на верния път към истинското художествено овладяване на съвременната тема,
Васил Колевски (1977)
* * *Третият роман на Вежинов „Нощем с белите коне“ е голямо събитие в нашата съвременна романистика. Това е книга, която ни държи в границите на съвременността и същевременно има и големи вътрешни, исторически дълбочини. Авторът проследява живота на своя герой в кратко време, но той изследва неговото съзнание с всичко онова, което животът е напластил. Той вижда героя си от детските му години, от първите му срещи с жената — младо, крехко момиче, изваяно като статуя. Той вниква дълбоко в родовите представи на семейството, което е предхождало сегашния живот на академик Урумов. И така пред нас се изправя не само едно съвременно човешко битие, а и една цялостна човешка биография — от най-ранните усети на детето до сегашното мъдро, достолепно, моралноинтуитивно отношение на академика към света. Вежинов е намерил великолепна форма, за да извае душевния образ на героя си, за да достигне до най-големите дълбочини на неговата личност. Събитията протичат в сегашното, а съзнанието се свързва и със спомена, с преминалия живот, и без да усети, читателят навлиза в онова дълбоко и тайнствено, сложно и заплетено, ясно и целенасочено, което представлява цялостният живот на една човешка личност. Но важното тук е и другото: морално-хуманната позиция, от която е осветлен този живот (…) (…) достойнствата на този роман не са само в намерените характери и в психологическата дълбочина на изображението, а и във великолепната пластика на образите и на словото. Това е книга, която ни доставя наслада със самото и прочитане. Тя непрекъснато ражда емоции на възхищение от красотата на образите, от изяществото на словото, от богатите открития на една неимоверни силна фантазия. Така, с проблемните си достойнства, с моралното си достолепие, с дълбокия си жизнен смисъл и с изяществото на формата, с настроенията, които носи, „Нощем с белите коне“ ни доставя ярка, незаменима естетическа наслада. Тази наслада се усилва от вътрешните стойности на книгата, от нейната родова значимост. Значима е и философията й — тази жажда по живота, която изпъква чрез символа в картината „Нощем с белите коне“. Писателят ни казва с една нова, социалистическа хуманност, която е много далече от хуманността на прагматизма, че човекът ще бъде винаги чувствителен към проблема за щастието и смисъла на живота. Че смисълът на живота е и да се твори за хората, и да се живее с хората. Да им се раздават и благата и постиженията на науката, и да им се раздават и морална преданост и всеотдайност във всекидневието, което изглежда малко и обикновено, а е съвсем голямо и необикновено, значително като всичко, което се твори.
Пантелей Зарев (1979)
Внимание! Книга может содержать контент только для совершеннолетних. Для несовершеннолетних чтение данного контента СТРОГО ЗАПРЕЩЕНО! Если в книге присутствует наличие пропаганды ЛГБТ и другого, запрещенного контента - просьба написать на почту [email protected] для удаления материала
— Не ти личи! — каза скептично Сашо. — Помниш ли снощи кой те отведе в къщи?
— Наистина не помня… Но се събудих в седем часа, дойдох тук и само за час и половина поправих и трите апарата… Някой друг би се моткал с тях три седмици.
— А всъщност не си ли даваш сметка, че тая работа тук е временна.
— Защо да е временна?
— Ами утре белгиецът ще си отиде и ти ще си останеш с пръст в устата.
— Нали ти казах, че апаратите остават тук… И все някой трябва да ги поправя.
— Не ставай наивен! — каза мрачно младежът. — Току-виж, че назначили на твоето място някой водопроводчик. Особено ако е баджанак на директора.
— Все ми е едно! — отвърна ядосано Кишо. — Аз съм специалист. Имам златни ръце. По два цветни телевизора да поправям на ден, пак ще печеля повече от твоя вуйчо.
Наистина работите стояха точно така — Сашо много добре го знаеше. Нямаше нужда ни от фирма, ни от разрешително. Дори данъци нямаше да плаща на държавата. И всички щяха да го крият най-старателно зад гърба си — така лесно ли се намира техник за цветни телевизори? А тоя готов: звъннеш — идва. Любезен, възпитан, ще ти разкаже виц, а може да попълни и карето за бридж или за покер. На ръце ще го носят, ще подадат петиция в Държавния съвет, ако му се случи нещо.
— И все пак университетът си е университет! — каза неохотно младежът. — Само с хляб не се живее.
Кишо хвърли сърдито лъжицата на масата. Лицето му бе станало мътночервено — от пипера ли, от яда ли?
— Слушай бе, глупак, ти готов ли си цял живот да я караш с една асистентска заплата?
— Защо цял живот?
— И аз се питам — защо?… Глупав ли съм, неук ли съм, бездарен ли съм? Защо всички трябва да минават по гърба ми?
С това разговорът им приключи. Кишо се сърна обратно да си наобиколи владението, младежът се прибра у дома си. Нямаше никой у тях и толкова по-добре. Но в замяна на това парното отопление бе спряло — все същите номера. През май работеше като бясно, беше си изработило и за ноември. Той затвори завесите, зави се с две одеяла — и край! Като човек с чиста съвест заспа само за половин минута.
Когато най-сетне се събуди, в стаята бе студено и здрачно. Не можеше да разбере — сутрин ли е, вечер ли е? Чувствуваше се съвсем изпразнен, малко тъжен, неприятно усещане за безсмислица свиваше сърцето му. Прозя се огорчено, почеса се разсеяно между плешките и пусна телевизора. Белият екран се отвори и когато образът изплува от небитието, той видя смаян на едър план главата на Донка. Изглеждаше си съвсем същата, само с нова фризура на дълги масурчета, приличаше с нея на лорд мер на тържествено заседание. И говореше нещо — ясно, прилежно, с тон, който не търпеше никакви възражения. Когато камерата се изтегли, той видя журито, беше навярно някаква телевизионна викторина. Всички вдигнаха ентусиазирано петици. А когато показаха и голямото табло, той се убеди, че води убедително в точките. Как няма да води — седеше между останалите запъртъци висока и представителна като черногорска княгиня. Нито мускул не трепваше по лицето й, гледаше право в него, сякаш искаше да му каже: „Видя ли, глупако, само Криста ли е Криста на тоя свят!“ Сашо въздъхна и затвори телевизора.
Той отиде без настроение в кухнята. Майка му я нямаше, навярно показваше в някой съседски апартамент своите вмирисани на нафталин тоалети. И хладилникът беше съвсем празен, пък и защо да е пълен, нима внасяше нещо в него. Майка му добре си похапваше при вуйчо му, можеше да издържи и без вечеря. Той въздъхна отново — това вече не е живот. Нямаше ни пари, ни служба, ни храна, ни приятелка. Дори с любовницата се бе изпокарал. Какво да прави — да пропие и последните си левчета? Или пък да се отмъкне до „Варшава“ — може би на онова глупаче ще му дойде умът в главата.
След половин час той вече седеше във „Варшава“ пред висока чашка сироп и весело се кискаше. Срещу него се бе разположила Криста в най-добро разположение на духа.
3
Като погледна сутринта от прозореца на кабинета си, денят бе безнадеждно сив, без капчица жива светлинка. И улиците бяха пусти, само някакъв човек в широкопола омачкана шапка газеше до пояс в рядката мъгла, сякаш се готвеше да се гмурне в нея, като е басейн. И все пак академикът не се чувствуваше ни най-малко унил. Чувствуваше се чисто и просто гузен, да, гузен, и то пред момчето, пред своя племенник. Всичко, което бе казало вчера…
— Михале! — обади се някъде от апартамента сестра му!
— Какво има? — измънка той под носа си.
— Ела да закусиш!
Нещо тиранично бе започнало да се появява в гласа й, все още неукрепнали нотки, които, макар и далечно, напомняха гласа на баща му. Тоя властен урумовски глас все още живееше в него, в неговите спомени по-скоро и никъде другаде по света, мислеше той. И би се смаял, ако знаеше, че прозвучава понякога и в собствения му глас, макар и рядко, студен и изострен като лезвие. В своите очи той бе чисто и просто някакъв търпелив и кротък човечец, макар и нелишен от вътрешно достойнство. Точно в такъв вид потегли към кухнята, но в хола го посрещна сестра му.
— Пантофите! — каза тя строго.
Докато беше жива жена му, ходеше из целия апартамент с обувки, а когато си бе в кабинета — просто по чорапи. Академикът въздъхна и се върна покорно назад. От два-три месеца сестра му лъскаше като бясна червеникавият буков паркет, озлобена, че е безпомощна да го победи. Но все още не се предаваше. За да го пази в приличен вид, купи на брат си пантофи, а за себе си измъкна отнякъде плъстени туфли, толкова широки и неудобни, че ходеше в тях като патица. След малко академикът се настани край кафето си, край филийките препечен хляб, край маслините и маргарина, до които тя снизходително го бе допуснала.
„…което бе казало момчето вчера, си е чиста истина!“ — мислеше той. — Момчето си е момче и половина, няма за какво да се лъже. Може ли да го сравни с някой от най-близките си помощници? С никой, разбира се.
— Уж си учен човек — каза сестра му, — а не внимаваш какво ядеш.
— Няма значение — измънка той.
— Има значение!… Заприличал си на светец.
Ако трябваше да бъде съвсем точна — бе заприличал на маларичен светец на всичко отгоре. Това впечатление се усилваше от трескавия блясък на очите му през последните месеци, но тя не разбираше, че това не е признак ни на болест, ни на глад. В нейния брат се бяха запалили някакви нови огньове, потайни и непонятни и за самия него.
След половин час той вече крачеше към института с носна кърпичка до устата. Мъглата се беше вдигнала малко и сега висеше по голите клони на дърветата мръсна и сива, като бедняшко пране. Каквото и да е, но не бива да се мъкне повече с тая кола освен в краен случай, разбира се. Движение, движение — това е всичко. Движението е повече и от целите, които умират, щом ги постигнем. Но колко движение е останало, зародено в неговата собствена човешка машина? Да, трябва да уреди някак момчето. Ала толкова много държи на принципите — и за това има цяр. Ще го назначим, а след това Ще си подаде оставката. Както е започнал, Сашо ще свърши по-добре от него цялата работа.
Като стигна до Полиграфическия комбинат, той разбра с досада, че трябва да се връща назад. От една година институтът се бе пренесъл в нова сграда, но той като престарял цирков кон продължаваше да кръжи около стария манеж. Не можеше да свикне с тая нова сграда, е, линолеума и кънтящите стени, с тия проклети стенещи асансьори, които така често спираха между етажите. Не харесваше дори кабинета си, макар да беше доста просторен. Старата сграда бе строена, кажи-речи, като крепост, прозорците й бяха тесни и неудобни. Но през тия прозорци с грамадни чугунени дръжки и намаджунени стъкла от три десетилетия нахлуваше с клоните си грамаден стар бряст, та ставаше нужда всяка есен да ги подкастрят. Но в замяна на това пролетите бяха омайни, слънчевата светлина, прецедена през листака, изпълваше кабинета с рехава зеленикава виделина, като дъно на речен вир. И някакви птици пееха в ранните утрини из клоните, невидими, но сладкогласни — от ранна пролет, до късно лято. От време на време подхвъркваха леко жълтеникави, гълъбови, пъстри, но кои от тях пееха — никой не знаеше. От време на време запитваше някой доцент, някой старши научен сътрудник, някой младши: „Кажете за бога, какво е това пиле, което така неуморно от все сърце ни пее?“ Вдигаха рамене, гледаха го учудено. Дори не бяха го чули. Най-сетне започна да се дразни — какви са тия учени, дето не знаят едно най-обикновено пиле? Един ден му хрумна да попита чистачката, тя се ослуша само за миг и каза:
