Бараяр

Вратата към коридора се открехна и лейтенант Куделка надникна нервно.

— Сър? Извинете, че ви прекъсвам. Имам проблем с комуникационния пулт. Пак се повреди.

— Какъв проблем, лейтенант? — попита Воркосиган с усилие, пренасочвайки вниманието си към него. — Прекъсването?

— Просто не работи.

— Само допреди няколко часа беше наред. Провери енергийното захранване.

— Направих го, сър.

— Извикай техник.

— Не мога, нали пултът не работи.

— А, да. Накарай началника на охраната да го отвори и виж дали не можеш да отстраниш повредата. После повикай техник по неговата линия.

— Да, сър. — Куделка отстъпи, хвърляйки тревожен поглед към тримата, все още замръзнали на местата си в очакване да се оттегли.

Графът почна пак:

— Кълна се, че ще се откажа от него. От онова нещо в Имперската болница. И ще го лиша съвсем от наследство.

— Заплахата ви не е ефикасна, сър. Можете да се откажете само от мен. С императорска заповед. За която ще трябва смирено да помолите… пак мен. — Острата му усмивка проблесна. — И аз, разбира се, бих ви я дал.

Долната челюст на Пьотър трепна. В края на краищата това очевидно не бяха непреодолимата сила и непреклонната цел, а непреодолимата сила и някакво разтекло се море — нападките на Пьотър продължаваха да се провалят, разплисквайки се безнадеждно настрани. Той бе загубил равновесие и се опитваше да намери опора, стреляйки напосоки.

— Помисли за Бараяр. Помисли за примера, който даваш.

— Ох — въздъхна Арал, — и за този, който имам пред себе си. — Той замълча за миг. — Никога не сме давали пример от задните редици, вие или аз. Там, където отива един Воркосиган, другите спокойно могат да го последват. Малко личностно… социално инженерство.

— Може и да е така за галактиците. Но нашето общество не може да си позволи този лукс. Едва успяваме да задържим това, което имаме. Не можем да понесем смъртоносната тежест на милиони инвалиди!

— Милиони? — вдигна вежди Арал. — Сега вие екстраполирате от едно до безкрайност. Слаб довод, сър, недостоен за вас.

— А и сигурно — каза тихо Корделия — това колко може да понесе, трябва да реши всеки човек, всеки който носи подобна тежест.

Пьотър се прехвърли към нея:

— Да, и който плаща за всичко това, нали? Империята. Лабораторията на Вааген се води към бюджета на военните изследвания. Цял Бараяр плаща за удължаването на живота на едно чудовище.

Объркана, Корделия отвърна:

— Навярно това ще се окаже по-добра инвестиция, отколкото си мислите.

Пьотър изсумтя и наведе упорито глава, без да откъсва поглед от тях.

— Решени сте да ми сторите това, така ли? Да го сторите на рода ми. Не мога да ви разубедя, не мога да ви заповядам… много добре. Щом се стремите толкова много към промяна, ето ви промяна. Не искам онова нещо да носи името ми. Мога да ви откажа поне това, ако не друго.

Арал бе стиснал устни, ноздрите му се бяха раздули. Но изобщо не мръдна на мястото си. Апаратът за четене светеше забравен в неподвижните му ръце. Той се владееше напълно и не им беше позволил да се стиснат.

— Много добре, сър.

— Тогава ще го наречем Майлс Нейсмит Воркосиган — каза Корделия, преструвайки се на спокойна, въпреки че стомахът й се бунтуваше. — Моят баща няма да ни се обиди заради това.

— Твоят баща е мъртъв — изръмжа Пьотър.

Превърнат в огнена плазма в катастрофиралата совалка преди повече от десет години… Затворила очи, тя понякога си представяше, че все още може да усети смъртта му, отпечатана върху ретината й.

— Не съвсем. Не и докато аз съм жива и помня.

Пьотър изглеждаше така, сякаш току-що го беше ударила в бараярския стомах. Бараярските церемонии за мъртвите бяха едва ли не култ към предците, сякаш споменът можеше да държи душите живи. Дали собствената й тленност не вливаше днес мраз във вените й? Той бе отишъл прекалено далеч и го знаеше, но не можеше да се върне назад.

— Нищо, нищо не може да ви отрезви! Тогава… — Той се разкрачи и погледна Арал. — Изчезвай от къщата ми. И от двете ми къщи — и от замъка Воркосиган. Взимай жена си и се махай. Днес!

Очите на Арал се отместиха само за миг към дома на детството му, после той внимателно остави апарата за четене и се изправи.

— Много добре, сър.

Гневът на Пьотър преминаваше в мъка.

— И ще оставиш дома си заради това?

— Моят дом не е конкретно място. А конкретен човек, сър — каза сериозно Арал. После добави неохотно: — Хора.

Имаше предвид и Пьотър, и Корделия. Тя се наведе напред. От камък ли бе старецът? Дори сега Арал се отнасяше към него учтиво… Сърцето й почти спря да тупти.

— Ще върнеш рентите и приходите си в касата на областта — каза отчаяно Пьотър.

— Както желаете, сър. — Арал се насочи към вратата.

Гласът на Пьотър стана тих:

— Къде ще живеете?

— От известно време Илян ме убеждава да се преместя в императорската резиденция от гледна точка на сигурността. Евън Ворхалас ме убеди, че Илян е прав.

Корделия беше станала заедно с Арал. Тя се приближи до прозореца и погледна мрачния сиво-зелено-кафяв пейзаж. Оловната вода на езерото бе покрита с бяла пяна. Бяраярската зима щеше да е студена…

— Значи все пак се установявате на императорска територия, а? — подигра се Пьотър. — И това ако не е арогантност!

Лицето на Арал се смръщи.

— Напротив, сър. Нямам друг доход освен половината от адмиралската си заплата и не мога да си позволя квартира на свободен наем.

Някакво движение в пълзящите облаци привлече вниманието на Корделия. Тя погледна тревожно и промърмори:

— Какво му е на този леколет?

Петънцето нарасна със странни движения. Зад него оставаше следа от дим. Машината се задържа над езерото и се насочи право към тях.

— Господи, да не е пълен с бомби?

— Какво? — казаха Пьотър и Арал едновременно и бързо се приближиха до прозореца, Арал от дясната, а Пьотър — от лявата й страна.

— Знаците са на ИмпСи — каза Арал.

Старите очи на Пьотър се присвиха.

— А?

Корделия мислено проектираше да изтичат по задния коридор и да излязат навън. От другата страна на пътя имаше канавка и ако се скриеха в нея, може би… но леколетът забави движението си и се приземи на предната морава. Мъже в ливреята на Воркосиган и зелено-черните униформи на ИмпСи го обградиха предпазливо. Повредата сега се виждаше ясно: плазмен пробив, черни петна от сажди, изкривени контролни повърхности — беше истинско чудо, че изобщо можеше да лети.

— Кой?… — попита Арал.

Пьотър се вгледа, за да може да види пилота през повредения покрив.

— Боже мили, та това е Негри!

— Но кой е онзи с… бързо! — Арал хукна през вратата. Останалите побягнаха след него, излязоха от къщата и се спуснаха по зеления склон.

Стражите бяха отворили изкривения покрив. Негри падна в ръцете им. Те го оставиха на тревата. От лявата страна тялото и бедрото му бяха гротескно обгорени, зелената му униформа бе овъглена и разкриваше кървящи бели мехури, разкъсана, оголена плът. Той трепереше неудържимо.

Мъничката фигура, стегната здраво в мястото за пътници, беше император Грегор. Петгодишното момче плачеше от ужас, не високо, а съвсем приглушено и задавено, като потискаше хълцанията си. Такова самообладание в едно толкова малко дете се струваше на Корделия зловещо. Тя изпищя вътрешно. Беше облечен в обикновени дрехи за игра — мека риза и тъмносини панталонки. Едната му обувка липсваше. Един от стражите разкопча колана му и го извади от леколета. Момчето се отдръпна и погледна Негри в пълен ужас и смут. „Да не мислиш, че възрастните са неунищожими, дете?“ — наскърби се Корделия.

Ку и Дру се появиха от отделните си убежища в къщата и впериха ужасени погледи в групата на моравата. Грегор забеляза Друшнакови, хвърли се към нея като стрела и се вкопчи в ризата й.

— Друши, помощ!

И чак сега заплака на глас. Тя го прегърна и го взе на ръце.

Арал коленичи до ранения шеф на ИмпСи.