Няма хк-мк ((Прва книга от Истории за Нищото))

Беше се оставил на безвремието да го води за носа. Като някой уморен от живота питомен дивеч в резерват бе попаднал с двата крака в капана на бракониера. Какво помнеше от тези седем години? Войната в Нагорни Карабах, войната в Босна, войната в Чечня. Малките пожари след края на голямата битка, които баща му умело подклаждаше, възползвайки се от глупостта на хората. И, естествено, Ана-Мария, която беше променила живота му до неузнаваемост, докато заедно се мъчеха да наклонят везните на страната на справедливостта. И в името на тая висша справедливост Хък бе забравил за простите неща. Нещата от живота. Откакто се бе научил да пътува извън времето, сякаш беше скъсал пъпната си връв, живителната си връзка с природата, а и всички тези войни го отучиха да общува с нормалните хора. Колкото и странно да му изглеждаше сега, единственото му истинско, нормално човешко преживяване май беше в Нубия.

Хък тръгна да се поразходи, като остави голото си тяло на милостта на вятъра. Най-после беше дошла есента на неговото недоволство. А каква ли щеше да бъде зимата? Подхлъзна се на първото островче от влажни окапали листа и се отказа да мисли за бъдещето. Дори се бе отучил да ходи пеша! Стана му студено. Стисна зъби и с върховно усилие преодоля първите тръпки. Дявол да го вземе, него дори и настинка не го хващаше като хората. Искаше да почувства природата. Искаше да усети живота отново. Беше време пак да влезе в голямата игра. Най-сетне настъпи краят на детството. Хък възмъжаваше.

Следобед за първи път от много време насам погледа малко Си Ен Ен. Ралица не водеше новините и загаси телевизора. Не можеше повече да седи и да гледа как животът си тече. Запретна ръкави и за по-малко от два часа запълни с гипс драскотината, която постоянно навираше в очите му спомена за загубената любов, и боядиса стената в хола. Не напразно социализмът го беше научил да поправя всякакви некачествени стоки. Веднъж, докато гостува на Катлин Търнър, я изуми, като само за час й поправи градинската косачка, карбуратора на автомобила и миксера.

Физическата работа наля приятна умора в мускулите му. Взе си стандартната поредица от горещи и студени душове и в това време реши какво да прави. С помощта на малко грим се състари с пет години и се обади по телефона, че приема поканата да обядва с Хавиер Солана в ресторанта при щаб-квартирата на НАТО. Дори специално за случая похарчи половината от наличните си пари в брой за самолетен билет, нов тъмносив костюм на дискретни райета и вратовръзка от „Армани“.

Гордият представителен, бивш външен министър на Испания с елегантно посребрената брада желаеше дискретно да научи неговото мнение за положението в Източна Европа. Хък доста се поизпоти — нямаше как да каже на Хавиер, че се е откъснал от живота и не разполага с информация от първа ръка. Добре че езикът на дипломацията му позволяваше двусмислено да се измъква с общи приказки. Все пак Хък познаваше манталитета на славяните.

Дълго разискваха и проблема с Чечня и Френска Полинезия. За НАТО такъв проблем категорично не съществуваше. Според Хавиер няколко външни разузнавания и търговци на оръжие, които още не можеха да се приспособят към обстановката в света след края на Студената война, си играеха своите игрички. Хък без малко да се изчерви от срам за баща си.

Храната бе с отдавна забравен вкус — нито китайска, нито италианска, а просто жаби в бял сос, гарнирани с чаша (само една!) бяло бургундско „Louis Latour Corton-Charlemagne, 1986“. Докато си пиеха кафето, Хък за първи път, откакто Ана-Мария го напусна, почувства, че е постигнал някакво временно примирие с душата си. Изглежда придоби прекалено явно вид на човек, постигнал душевното равновесие, защото Хавиер се престраши и му даде да разбере, че откакто пребоядисаните комунисти отново са на власт, неговата любима България яко е закъсала и е на път да се превърне в задния двор на Европа. Приятел му намекна, че в Свободния свят приемат само тези, които играят по правилата, а светът за жалост е така устроен, че който не знае правилата или не желае да ги спазва, попада или в лапите на Международния валутен фонд, или всички го изоставят на произвола на съдбата. Оказа се, че и България, за която уж толкова милееше, беше забравил покрай личните си проблеми.

Хък отново взе пари на заем — май, откакто Ана-Мария го напусна, беше започнало да му става навик, — но всички му даваха охотно, защото се славеше като изряден платец. Причината бе, че се наложи два пъти да обядва с Мишел Камдесю и, естествено, трябваше да плаща, щом го кани.

След първия разговор Хък не повярва, че тая малка като човешка длан държавичка е чак толкова зян и поиска време сам да се убеди. Само три дни му бяха достатъчни, за да разбере, че Мишел го е пощадил. И най-разграденият двор с ограбено до шушка имение в Далечния Запад щеше да изглежда по-добре. В тази балканска пародия на уестърн обаче бандитите не носеха широкополи шапки и дълги до земята кожени шлифери. Те просто бяха навлекли депутатския имунитет на мнозинството в парламента.

По време на втория обяд, когато Хък покани Мишел на бутилка червено бордо „Chвteau Lafleur, 1975“ и охлюви с чесън, които не бе вкусвал, откакто срещна Ана-Мария, шефът на Международния валутен фонд му каза направо в очите:

— Приказката „Не давай риба на гладния, а го научи да я лови сам“, за съжаление, вече не важи за България, приятелю. Увери ли се?

— Със огромно съжаление трябва да призная, че си прав, Мишел — отвърна му Хък.

— И знаеш ли защо? — риторично попита Мишел Камдесю. — Защото там има хора, които постоянно мътят водата. А всички западни технологии за ловене на риба са измислени за бистри води.

— Работата е там, Мишел, че бившите комунисти в тази малка страна са навързани като свински черва — обясни му Хък. — Мафията им е сбирщина от кланове, оплетени в роднински връзки. Прибави и изплувалата пяна от хора с престъпни наклонности и картинката става ясна: всички, които могат да се докопат до кокала, се надпреварват да грабят, а вашите заеми изчезват като вода в пясъка.

— Единственият изход, приятелю — заключи Мишел, — е да им спрем кранчето и, като останат на сухо, управниците или ще си ходят, или щат не щат ще трябва да въведат със закон общоприетите правила на играта.

Хък се съгласи с него. Вече беше опитал да внуши на примиера да си подаде оставка, но чугунената глава увираше бавно и с един сеанс не стана. Надяваше се малко и на обществената подкрепа. Все пак Хък имаше вяра на българите. Подобно на испанците, съдбата ги бе превърнала в буфер за ислямското нашествие в Европа през XIV век, но те се бяха справили с Османската империя, като пет века бавно я разяждаха отвътре, докато съвсем се скапе. Накрая всички бейове фалираха и на пазара останаха само предприемчивите български чорбаджии. Но комунистическите бейове бяха замесени от по-твърдо, направо желязно тесто. Хък реши, че приятелите му в България заслужават дискретно да им удари едно рамо.

Разговорите с Мишел толкова го бяха изтощили, че предпочете да вечеря с Лех Валенса и цялото му семейство в домашна обстановка. Пък и тая вратовръзка и френските вина взеха да му омръзва. Прекараха приятно на бутилка водка „Wyborowa“, унесени в дисидентски спомени, и Хък дори забрави за няколко минути проблемите на България. Отрезвя, когато Лех отказа да му даде на заем Лешек Балцерович. Сега, когато не бил вече във властта, той станал още по-нужен на Полша.

На следващата вечер реши да опита при Вацлав Хавел. Заведе стария си приятел, на който му предстоеше да влезе в болница, на театър, но дори и това не умилостиви драматурга-президент. Той категорично отказа временно да прекрати мандата на адаша си Вацлав Клаус, макар Чехия вече да излизаше от прехода, и дори не го пусна в краткосрочен отпуск. Хък толкова се надяваше, че никой чех не може да устои на изкушението да почива по Българското черноморие дори и след края на сезона, но се оказа, че чехите вече летуват в Испания.