Бяла смрт

— Нападението им беше много добре координирано. Знаеха, че сме в Копенхаген, и явно са ни следили цялата вечер, за да ни устроят засада. Някакви идеи?

— „Океанус“? — без колебание отвърна тя.

Остин кимна и се навъси.

— Както научих на Фарьорските острови, „Океанус“ разполага с биячи, склонност към насилие и организация. После какво стана?

— Пуснаха ме. Просто така. После бягаха, а другите ги преследваха по петите. — Тери поклати глава. — Иска ми се нашите добри самаряни да бяха останали, за да им благодарим. Трябва ли да съобщим в полицията за станалото?

— При нормални обстоятелства бих казал „да“. Но не съм сигурен, че ще ни е от полза. Могат да го пишат като опит за грабеж. Като се имат предвид отношенията ти с датските власти, могат да те задържат за по-дълго време, отколкото ти се иска.

— Прав си — каза Тери и пресуши остатъка от питието си. — По-добре да се прибера в стаята си. Полетът ми е рано сутринта.

Остин я изпрати до вратата й. Спряха пред нея.

— Сигурна ли си, че ще се оправиш?

— Да, добре съм. Благодаря за интересната вечер. Определено знаеш как да впечатлиш едно момиче.

— Това беше фасулска работа. Изчакай до следващата ни среща.

Тя се усмихна и го целуна леко по устните.

— Чакам я с нетърпение.

Беше поразен колко бързо се възстанови. Явно беше пеперуда от желязо.

— Обади се, ако имаш нужда от нещо.

Тя кимна. Остин й пожела лека нощ и тръгна към асансьора. Тери изчака вратата на асансьора да се затвори, след което тръгна по коридора и почука на една съседна врата. Отвори Маркъс Райън. Усмивката му изчезна, когато видя напрегнатото й лице.

— Какво е станало? — загрижено попита той. — Пребледняла си.

— Малко грим и ще се оправя. — Тя мина покрай него и се отпусна на дивана. — Направи ми чаша силен чай и ще ти разкажа какво стана.

Седнаха и Тери разказа за инцидента в уличката и внезапното спасение.

След като свърши, Райън сплете пръсти и се загледа в нищото.

— Остин е прав. Това е работа на „Океанус“. Сигурен съм.

— И аз. Не зная обаче кои бяха спасителите ни.

— Остин не знаеше ли?

Тя поклати глава.

— Каза, че не знае.

— Истината ли казваше?

— Може би подозира кои са, но реших да не го притискам. Не ми прилича на човек, който си пада по лъжите.

— Виж ти, в края на краищата се оказва, че коравият ми юридически съветник си имал и мека страна. Харесваш го, нали? — попита Райън с лисича усмивка.

— Не бих го отрекла. Той е… различен.

— И аз съм различен, трябва да го признаеш.

— Определено — усмихна се тя. — Точно затова сме колеги, а не любовници.

Райън въздъхна театрално.

— Май ми е писано да бъда все шафер и никога младоженец.

— От теб ще излезе ужасен младоженец. Освен това вече имаше шанс да станеш. Както си спомняш, не ми харесваше да свиря втора цигулка в SOS.

— Не те виня. Стане ли въпрос за Пазителите, се превръщам в нещо като монах воин.

— Дрън-дрън! Не ми ги пробутвай тия монашески истории. По една случайност знам, че имаш момиче във всяко пристанище.

— Тери, дори монахът трябва от време на време да излиза от манастира да се поразтъпче. Но да поговорим за твоята интригуваща връзка с Остин. Мислиш ли, че е достатъчно зашеметен от твоя чар, за да го въртиш на пръста си?

— Доколкото видях, никой не е в състояние да върти Кърт на пръста си. — Очите й се присвиха. — Какво се върти в главата ти покрай всички тези заговори и кроежи?

— Просто една идея. Не бих имал нищо против НАМПД да е на наша страна. Ще ни трябват мускули, ако искаме да се борим с „Океанус“.

— А ако не успеем да убедим НАМПД да ни помогне?

— Тогава ще трябва да се справяме сами. — Той сви рамене.

Тери поклати глава.

— Не сме дорасли за това. Не става въпрос за някаква улична банда. Прекалено са големи и мощни. Видя колко лесно саботираха кораба ни. А и след като човек като Кърт Остин също е изнервен, трябва да си отваряме очите на четири. Не можем да рискуваме да загинат още хора.

— Не подценявай SOS, Тери. Мускулите не са всичко. Силата може да дойде и от знанието.

— Не говори със загадки, Маркъс.

Той се усмихна.

— Може козът да е у нас. Вчера се обади Джош Грийн. Попаднал е на нещо важно, което засяга дейността на „Океанус“ в Канада.

— Каква дейност по-точно?

— Не беше сигурен. Новината е от Бен Найтхоук.

— Стажантът в офиса ли?

Райън кимна.

— Както знаеш, Найтхоук е канадски индианец. Дължи шантавото си име 3 на семейството си от Норт Удс. Някаква компания се сдобила с голям участък земя до тяхното село. Джош решил да направи услуга на Бен и проверил кой е собственикът. Оказва се, че земята била купена от дъщерна фирма на „Океанус“.

Тери така се развълнува, че забрави за страховете си.

— Може би точно това е следата, която търсим.

— Именно. И аз си помислих същото. Затова казах на Джош да иде да провери.

— Пратил си го самичък?

— Пътуваше за Канада на среща с Бен, когато се обади. Найтхоук познава района. Не се безпокой. Ще внимават.

Тери прехапа устни — мислите й се върнаха към свирепата атака на тихата копенхагенска уличка. Имаше хиляди причини да уважава Райън, но понякога страстта, с която се мъчеше да постигне целта си, му пречеше на разумната преценка.

Очите й се изпълниха със страх.

— Дано си прав — промърмори тя.

19

Огромните стволове на дърветата се извисяваха като колони на античен храм. Преплетените клони спираха слънчевите лъчи и в гората цареше здрач. Старият очукан пикап се подмяташе и подскачаше като лодка в буря, докато се катереше по корените и камънаците.

Джошуа Грийн седеше до шофьора и се друсаше на твърдата седалка. Държеше едната си ръка на главата си, за да я предпазва от ударите в тавана на купето. Грийн бе юридическият експерт по опазването на околната среда на Пазителите на морето. Беше русокос, с тясно лице, големи кръгли очила и подобен на клюн нос, което му придаваше вид на мършава кукумявка. Понасяше стоически пътуването, без да се оплаче нито веднъж, докато в един момент пикапът не подскочи толкова силно, че този път наистина се удари в тавана.

— Чувствам се като царевично зърно в машина за пуканки — каза той на шофьора. — Още колко време трябва да издържам това мъчение?

— Около пет минути, после ще продължим пеша — отвърна Бен Найтхоук. — Не ме изкарвай виновен, че ти е прилошало от друсането. А и извинявай за превозното средство. Това е най-доброто, което можа да предложи братовчед ми.

Грийн кимна примирено и отново насочи вниманието си към гъстата гора, която ги обграждаше от всички страни. Преди да постъпи в централата на SOS, беше член на ударните им групи. Беше взиман на таран, бяха стреляли по него и бе прекарал кратки, но незабравими моменти в затвори, които малко се различаваха от средновековни тъмници. Беше станал прочут с изумителната си самоувереност в критични ситуации и зад професорската му външност се криеше корав характер. Но неестественият сумрак на гората го нервираше повече от всичко, с което се бе сблъсквал в морето.

— Не ме притеснява пътят. А проклетите дървета — каза той, вперил поглед в гората. — Направо тръпки да те побият! Пладне е, слънцето свети, а тук е тъмно като в царството на Хадес. Сякаш сме попаднали в роман на Толкин. Няма да се учудя, ако насреща ни изскочи някой орк или великан човекоядец. Опа, май току-що видях Шрек.

Найтхоук се разсмя.

— Е, гората наистина може да е малко страшничка за човек, който не е свикнал с нея. Той се загледа през предното стъкло, но вместо страх на кръглото му кафеникавожълто лице бе изписано възхищение. — Различно е, ако си израсъл тук. Гората и сумракът са твои приятели, защото ти осигуряват защита. През повечето време — замислено добави той след кратко мълчание.