Императорската гвардия

Майлс остави четящото си устройство.

— Хм… пусна ли го вътре? Не е някой пътуващ търговец, надявам се.

В салона влезе Дъв Галени. Беше униформен. Не изглеждаше въоръжен. Всъщност изглеждаше просто уморен. И малко измъчен, ала без онази едва забележима нервност, която вещаеше неприятности.

— А, влизай — каза Майлс. — Заповядай,седни.

Галени сковано се отпусна на един от столовете.

— Искаш ли… нещо за пиене?

— Не, благодаря.

— Хм… тогава това е всичко, Мартин. Благодаря ти. — След няколко секунди момчето разбра намека и се оттегли.

Майлс нямаше представа накъде води това, така че просто повдигна вежди.

Галени неловко се прокашля.

— Струва ми се, че ти дължа извинение. Не бях на себе си.

Майлс се отпусна. Навярно всичко щеше да мине добре.

— Да. Но е разбираемо. И няма смисъл повече да говорим за това.

Дъв кимна.

— Надявам се. че онази вечер не си се обаждал и на други.

— Не. Но не съм дошъл за това. Появи се нещо много по-сериозно.

„Сега пък какво? Омръзна ми от усложнени любовни връзки…“

— Какво?

— Този път е професионална дилема, не лична.

„Аз вече не съм в ИмпСи“ — предпазливо не отбеляза Майлс. И зачака.

Галени се намръщи още повече.

— Кажи ми… някога хващал ли си Саймън Илян в грешка?

— Ами например, че ме уволни — кисело рече Майлс. Галени махна с ръка.

— Не. Искам да кажа истинска грешка.

Майлс се поколеба.

— Той не е свръхчовек. Случвало се е да бърка, макар и не много често. Той постоянно сравнява теориите си с новата информация.

— Не сложни грешки. Прости.

— Всъщност не. — Майлс се замисли. — А ти?

— Никога досега. Обаче не съм работил много с него, нали разбираш. Виждаме се само на седмичната оперативка с моя отдел. Но през последните три дни се случиха четири… странни инцидента.

— Инциденти ли? Какви по-точно?

— Първият… той ме помоли за едно извлечение, което подготвях. Довърших го и му го пратих. Два часа по-късно Илян ме повика и го поиска пак. Смутих се, после секретарят му потвърди, че съм го пратил, и каза, че вече му го бил предал. Илян намери шифрования диск на бюрото си и се извини. След което забравих за случая.

— Може би просто го е пропуснал — предположи Майлс. Галени сви рамене.

— Вторият инцидент беше съвсем незначителен, просто една докладна от неговия офис с грешна дата. Обадих се на секретаря му и той я поправи.

— Хм.

Дъв си пое дъх.

— Третият случай пак беше докладна с грешна дата, адресирана до моя предшественик, който от пет месеца не е във Ворбар Султана. Илян искаше последния доклад за един комарско-бараярски търговски флот, завърнал се в орбита преди половин година. Когато се обадих, за да проверя точно какво го интересува, той отрече да е искал такава информация. Върнах му докладната и Илян просто прекъсна връзката. Това се случи тази сутрин.

— Стават три.

— Следобед имахме оперативка. Знаеш обичайния стил на изложение на Илян. С дълги паузи, но с изключително ясни обяснения. Този път… паузите бяха повече. И мисълта му непрекъснато прескачаше, повечето пъти направо объркващо. И ни освободи рано, още преди да сме свършили.

— Хм… каква беше днешната тема?

Галени не отговори.

— Разбирам, че не можеш да ми кажеш, но ако се е отнасяло за сватбата на Грегор, може би Илян в движение е съкращавал информацията — заради теб.

— Ако не ми вярва, изобщо не е трябвало да ме вика — нзсумтя Дъв. После неохотно прибави: — Логично предположение. Но не е съвсем… иска ми се да беше там.

Майлс преглътна забележката.

— Какво предлагаш?

— Не знам. ИмпСи хвърли много пари и време, за да ме обучи за аналитик. Аз търся промени в системите. И сега откривам такава промяна. Но съм нов тук, при това комарец до мозъка на костите си. Ти познаваш Илян, откакто се помниш. Преди случвало ли се е такова нещо?

— Не — призна Майлс. — Но всички тези грешки ми се струват съвсем нормални и човешки.

— Ако се бяха случили през по-големи интервали от време, едва ли щях да им обърна внимание. Не искам да научавам подробности, но дали в момента Илян не е под някакво особено голямо напрежение в личния си живот, за което не знае никой в службата?

„Като теб ли, Дъв?“

— Според мен Илян няма никакъв личен живот. Никога не се е женил… петнайсет години живя в един малък апартамент на шест преки от щаба, докато не събориха сградата. Преди две години уж временно се пренесе в един от апартаментите за важни свидетели на първия етаж на ИмпСи и още е там. Не знам какъв е бил на млади години, но очевидно напоследък в живота му няма жени. Нито мъже. Нито овце. Макар че, струва ми се, последната вероятност е най-логична. Овцете няма да проговорят, даже под опиат. Шегувам се — прибави Майлс, след като Галени не се усмихна. — Животът на Илян е като часовник. Обича музика… никога не танцува… не обръща внимание на парфюми и цветя и изобщо на никакви миризми. Това е сетивна информация, която не се пренасочва през чипа му.

— Да. Чудех се за чипа. Мислиш ли, че може да е психоза, нещо като страничен ефект от чипа?

— Едва ли. Не знам много за техническите му характеристики, но от инсталирането му са минали десетилетия и нямаше нищо нередно. — Майлс се поколеба. — По-скоро… стрес? Лек мозъчен удар? Той е над шейсетгодишен… по дяволите, може би просто е уморен. От трийсет години е шеф на ИмпСи. Знам, че се е готвил да се пенсионира след пет години. — Реши да не обяснява откъде има тази информация.

— Не мога да си представя ИмпСи без Илян.

— Не съм сигурен, че тази работа наистина му харесва. Просто я върши адски добре. Натрупал е толкова опит, че почти нищо не може да го изненада. Или да го уплаши.

— Той е установил много личен стил на работа — отбеляза Галени. — Всъщност типично ворски. Повечето небараярски организации се опитват да определят задачите си така, че хората да са взаимозаменяеми елементи. Това гарантира организационната приемственост.

— И не допуска находчивост. Стилът на Илян не е много показен, признавам, но е гъвкав и невероятно надежден.

Дъв повдигна вежди.

— Невероятно ли?

— Обикновено — поправи се Майлс. И за пръв път се запита дали Илян е толкона сив човек по природа. Винаги бе смятал, че това по-скоро е реакция към секретността на професията му.

Галени го погледна в очите.

— Казах ти какво съм забелязал. Имаш ли някакви предложения?

Майлс въздъхна.

— Наблюдавай. Чакай. Това, с което разполагаш досега, дори не е теория. Само шепа вода, която изтича през пръстите ти.

— Но мисля, че на тази вода й има нещо.

— Това е интуиция. Което между другото не е обида. Научил съм се дълбоко да уважавам интуицията. Но не бива да я бъркаш с доказателствата. Не знам какво да ти кажа. Ако Илян наистина има проблеми с паметта, шефовете на отделите трябва да… — Какво? Да вдигнат бунт? Да действат през главата на Илян? Единствените двама души на планетата, които стояха по-високо в йерархията, бяха премиер-министърът Ракоци и император Грегор. — Ако предположенията ти са правилни, все някога ще забележат и други хора. И е най-добре да го каже всеки друг в ИмпСи, освен теб. И освен мен.

— Ами ако всеки си мисли така?

— Хм… — Майлс разтри челото си. — Радвам се, че се обръщаш към мен.

— Само защото отдавна познаваш Илян. Иначе… Не съм сигурен, че изобщо трябва да говоря за това. Не и извън ИмпСи.

— Нито в ИмпСи. Ами Хароче? Той работи под прякото ръководство на Илян от почти толкова време, колкото и аз.

— Навярно тъкмо затова не исках да отида при него.

— Пак ще поговорим, става ли? Ако забележиш още нещо.

— Възможно е да няма основание за тревога — не особено убедено каза Галени.

— Да. Хм… искаш ли все пак да пийнеш нещо?

— Да — въздъхна Дъв.

След два дни, докато Майлс проучваше ограничения списък на цивилните си дрехи, отбелязваше празнотите в него и се чудеше дали ще е по-просто, ако наеме прислужник и го натовари с тази задача, комуникационният пулт в спалнята му иззвъня. Отначало той не му обърна внимание, после стана от пода и отговори.