Проклятието на Шалион

Огледа коняря — главния коняр? — докато чакаше. Дори и да не беше чул името му, на човека определено му личеше, че е от рокнарийско потекло. Навремето сигурно е бил доста висок, но сега раменете му бяха прегърбени. Кожата му, навярно със златист оттенък на млади години, сега беше загрубяла, а цветът й бе избелял до този на слонова кост. Тънки бръчици обграждаха очите и устата му. Къдравата му бронзова коса, вече прошарена, беше прилепнала плътно към черепа му, сплетена на две плитки, които тръгваха от слепоочията му и се срещаха в опашка на тила, според някогашната рокнарийска мода. Придаваше му вид на чистокръвен рокнариец, макар че Шалион изобилстваше от потомците на смесени бракове — самият царин Орико имаше две рокнарийски принцеси в родословното си дърво, както от шалионската, така и от бражарската страна, оттам беше дошла и типичната за семейството му коса. Конярят беше облечен в ливрея на Зангре — туника, клин и дълга до коленете дреха без ръкави с избродиран на гърдите герб на Шалион, изправен на задните си лапи леопард върху стилизиран замък. Изглеждаше значително по-спретнат и изискан от господаря си.

Орико прочете писмото и въздъхна.

— Царина Иста се разстрои, нали? — обърна се той към Казарил.

— Бе разтревожена от раздялата с децата си — предпазливо рече Казарил.

— Боях се, че ще стане така. Нищо не може да се направи. Стига да се тревожи във Валенда, а не в Кардегос. Тук не мога да я взема, прекалено е… трудна. — Потърка носа си с опакото на ръката си и подсмръкна. — Предай на нейна милост провинкарата, че я ценя високо и че ще имам грижата за добруването на внуците й. Те се ползват с протекцията на брат си.

— Смятам да й пиша още тази вечер, господарю, за да я уведомя за пристигането ни. Ще предам думите ви.

Орико кимна отсечено, потърка отново носа си и примижа срещу Казарил.

— Познавам ли те?

— Аз… едва ли, господарю. Наскоро бях назначен от вдовстващата провинкара за секретар на царевна Изел. На младини служех като паж при покойния провинкар на Баошия — добави той, като един вид препоръка. Не спомена за службата си при ди Гуарида, която като нищо можеше да разбуди по-пресните спомени на царина, не че бе изпъквал с нещо сред останалите от свитата. Наскоро пуснатата брада, среброто в косата и общата загуба на тегло също бяха един вид дегизировка — щом Орико не го беше познал, имаше ли шанс и други да не го познаят? Чудеше се колко ли време ще може да се движи из Кардегос, без да се представя с истинското си име. Вече беше твърде късно да го променя, уви.

Както се оказа, можеше да запази анонимността си още за известно време, защото Орико кимна, явно доволен от даденото обяснение, и му махна в знак, че е свободен.

— Ще се видим на банкета тогава. Кажи на прекрасната ми сестричка, че с нетърпение чакам да я видя там.

Казарил се поклони почтително и се оттегли.

Гризеше загрижено долната си устна, докато крачеше към портата на Зангре. Щом на банкета щеше да присъства целият двор, там щеше да е и канцлерът марш ди Жиронал, дясната ръка на Орико, а където ходеше маршалът, там беше и брат му, лорд Дондо.

„Може пък и те да не си ме спомнят“. Бяха минали повече от две години след падането — „срамната продажба“ — на Готоргет, и още повече от неприятната случка в шатрата на лудия княз Олус. Фактът, че Казарил съществуваше, едва ли щеше да е повече от дребно раздразнение за могъщи лордове като тях. Нямаше как да знаят, че той се е досетил защо и как е бил продаден в робство на галерите — резултат от съзнателно предателство, а не от неволна грешка. Ако се постараеше да не привлича внимание върху себе си, те нямаше да си припомнят, каквото са забравили, и всичко щеше да е наред.

„Надеждата на глупака“.

Раменете на Казарил се изгърбиха и той удължи крачка.

Когато се прибра в стаята си, погледна с копнеж семплата си туника от кафява вълна и черния плащ. Но подчинявайки се на нарежданията от горния етаж, пратени по една останала без дъх прислужница, облече значително по-яркия си тоалет — туника в синьо и светлобежово, тюркоазен елек и тъмносини панталони от гардероба на покойния провинкар, които още миришеха на билките против молци. Ботушите и мечът допълниха царедворското му облекло, липсваха само златните пръстени и верижки.

По спешната повеля на Теидез Казарил се качи на горния етаж да провери дали дамите са вече готови и откри, че дрехите му не са били подбрани случайно. Изел се беше нагиздила в най-хубавата си рокля в синьо и бяло, а Бетриз и придворната дама бяха облечени съответно в тюркоазено и тъмносиньо. По отношение на бижутата дамите явно бяха заложили на сдържаността, защото Изел бе накичена подобаващо за девойка, със семпли диамантени обички, брошка на деколтето, инкрустирано с емайл коланче и само два пръстена. Бетриз излагаше част от останалия инвентар, назаем. Казарил изправи гръб, като вече не съжаляваше толкова много за собствения си блясък, решен да се държи на ниво заради Изел.

След като дамите се връщаха от вратата само седем или осем пъти да донагласят или сменят някоя част от облеклото си, най-накрая Казарил ги подкара надолу по стълбите, където ги чакаше Теидез с малката си свита, състояща се от ди Санда, баошианския капитан, командвал въоръжения им ескорт по време на пътуването, и неговия главен сержант, последните двама в най-хубавите си ливреи; ефесите на мечовете им бяха обсипани със скъпоценни камъчета. Сред шумолене на рокли и дрънчене на метал всички последваха пажа, пратен да ги заведе до тронната зала на Орико.

Спряха за кратко в преддверието, колкото да се подредят в правилния ред, като следваха тихите инструкции на кастелана. Вратите се отвориха широко, прозвучаха тръби и кастеланът обяви с гръмовен глас:

— Царевич Теидез ди Шалион! Царевна Изел ди Шалион! Сер ди Санда… — и така надолу по строгата йерархия от рангове, завършвайки със: — Лейди Бетриз ди Ферей, кастилар Вълк ди Казарил, сера Нан ди Врит!

Бетриз хвърли кос поглед на Казарил с весели пламъчета в кафявите си очи и промълви тихичко:

— Вълк? Първото ви име е Вълк?

Казарил сметна, че обстоятелствата са достатъчно извинение да не отговаря — и още по-добре, защото несъмнено би се оплел, опитвайки се да даде някакъв смислен отговор. Залата гъмжеше от царедворци и дами, блестяха бижута и шумоляха рокли, въздухът тежеше от парфюми, тамян и вълнение. Сред тази тълпа, даде си сметка той, облеклото му наистина беше скромно и ненатрапчиво — в строгите одежди в кафяво и черно би изглеждал като врана сред пауни. Тук дори и стените бяха облицовани с червен брокат.

На подиум в другия край на залата, под балдахин от червен брокат, обточен с тежък златен ширит, царин Орико и неговата царина седяха един до друг на позлатени столове. Орико изглеждаше значително по-добре сега, измит и с чисти дрехи, имаше дори лека руменина по подпухналите бузи, въобще изглеждаше почти по царски със златната си корона, по свой си тромав, застаряващ начин. Царина Сара беше елегантно облечена в богата алена рокля и седеше на стола си почти като замръзнала. Беше доста над трийсет и предишната й хубост изглеждаше някак изхабена и увяхваща. Изражението й беше застинало и Казарил се запита с какви ли смесени чувства се отнася тя към този прием. Със своята проточила се неплодовитост тя се бе провалила в основния си дълг към царската власт на Шалион — стига провалът да беше неин. Още преди години, когато Казарил се беше движил за известно време в двора, се говореше, че Орико нямал нито едно незаконородено дете, макар че по онова време въпросната липса се отдаваше на изключителната му вярност към брачното ложе. Издигането на Теидез беше, покрай всичко друго, и публично признание на царската двойка на едно много лично отчаяние.

Теидез и Изел се приближиха един след друг до царския подиум. Размениха си братски целувки за добре дошли по ръцете с царина и царината — пълният ритуал на официалните целувки на подчинение по челото, ръцете и краката не се изискваше от тях тази вечер. Всеки член от свитата им също бе удостоен с възможността да коленичи и да целуне царските ръце. Ръката на Сара беше студена като восък под почтителните устни на Казарил.