Черен лед

Парите вече бяха разпределени на четири купчинки.

— А разписка? — попита Бритън.

— За съжаление ние не работим по този начин…

Митническият чиновник разпери ръце и отново се усмихна. Той бързо се отдръпна, плъзна една купчинка банкноти в писалището си, след това подаде двете други на мъжете на пейката.

— На отговорно пазене — обясни той на Глин.

Най-накрая митничарят взе останалата купчинка и я предложи на мъжа в униформата. Досега взрян отблизо в Макфарлън, той кръстоса здравата си ръка върху сакатата, но не посегна към парите. Чиновникът ги подържа известно време, а след това му заговори бързешком, шепнейки.

— Нада — отвърна високо униформеният.

После пристъпи напред и се обърна към групата с блеснали от омраза очи.

— Вие, американците, си мислите, че можете да купите всичко — каза той на чист, без акцент английски. — Но не можете. Аз не съм като тези корумпирани чиновници. Задръжте си парите.

Митничарите заговориха остро, размахаха пачката с пари към него.

— Ще я вземеш, глупако!

Чу се тихо изщракване — Глин внимателно затвори куфарчето.

— Не — отвърна униформеният и мина на испански. — Това е фарс и всички вие го знаете. Нас ни ограбват.

Той се изплю към печката. В заплашителната тишина, която последва, Макфарлън ясно дочу изплющяването и съсъкът, който последва попадането на плюнката върху горещата повърхност.

— Ограбват ли ни? — попита чиновникът. — Какво имаш предвид?

— Мислите си, че американците са дошли чак тук да търсят желязна руда, така ли? — попита онзи. — Тогава наистина сте глупаци. Те са тук за нещо съвсем различно.

— Кажи ни, команданте, защо тогава са дошли?

— На Исла Десоласион няма желязо. Могат да са тук само заради едно нещо. Злато.

След кратка пауза чиновникът се разсмя — с гърлен, невесел смях. Обърна се към Глин:

— Злато нали? — рече той малко по-остро от преди. — За това ли сте дошли тук? Да откраднете злато от Чили?

Макфарлън погледна към Глин. Слисан, забеляза как по лицето на Глин пробягва изражение на вина и откровен страх; това бе достатъчно, за да предизвика подозрение и у най-тъпия чиновник.

— Дошли сме да търсим желязна руда — рече Глин по най-неубедителен начин.

— Трябва да ви информирам, че разрешителното да се търси злато ще струва далеч по-скъпо — каза митничарят.

— Но ние сме тук за желязна руда.

— Хайде, хайде — рече чиновникът. — Да си говорим искрено и да не създаваме ненужни проблеми. Тази история за желязото…

Той се усмихна съучастнически.

Последва дълга пауза, заредена с очакване. След това Глин отново се закашля.

— При тези обстоятелства може би ще е правилно да се даде авторски хонорар. При условия, че цялата документация бъде уредена експедитивно.

Чиновникът зачака. Глин пак отвори куфарчето. Извади книжата и ги напъха по джобовете си. След това прокара длани по дъното на вече празното куфарче, сякаш търсеше нещо. Чу се приглушено изщракване и двойното дъно се отвори. Блесна нещо жълто, чието сияние се отрази върху лицето на изненадания митничар.

— Мадре де диос 16! — прошепна той.

— Това е за вас — и за вашите колеги — сега — рече Глин. — При дебаркрането ни, след като сме минали митническия контрол и ако всичко мине добре — ще получите два пъти повече. Разбира се, ако до Пунта Аренас стигнат фалшивите слухове за открито злато, или ако на Исла Десоласион ни споходят нежелани посетители, ние няма да можем да завършим минната си операция. И вие няма да получите нищо повече.

Той кихна неочаквано и опръска куфарчето със слюнка.

Чиновникът бързо го затвори.

— Да, да. Ще се погрижим за всичко.

Чилийският команданте реагира свирепо:

— Погледнете се: досущ като кучета, наобиколили разгонена кучка.

Двамината митничари станаха от пейката и приближиха към него, като мърмореха нещо и сочеха куфарчето. Ала морският офицер се освободи от тях:

— Срамувам се дори да бъда в една стая с вас. Вие сте готови да продадете и собствените си майки.

Митничарят зад бюрото се обърна със стола си и се вторачи в него.

— Мисля, че ще е най-добре да се върнете на кораба си, команданте Валенар — рече с леден тон той.

Униформеният мъж изгледа свирепо всички в стаята един по един. След това, изправен и мълчалив, заобиколи масата, излезе и остави вратата отворена, да се блъска от вятъра.

— Ами той? — попита Глин.

— Трябва да извините команданте Валенар — каза митничарят, който отвори едно чекмедже, извади някакви книжа и официалния печат. Намастили го и след това бързо подпечата книжата, като очевидно гореше от желание да отпрати посетителите. — Той е един идеалист в страна на прагматици. Но той няма значение. Слухове няма да има, никой няма да прекъсне работата ви. Имате думата ми.

Той подаде книжата и паспортите.

Глин ги взе, понечи да тръгне, но се поколеба.

— Още нещо. Наели сме един мъж на име Джон Пъпъп. Имате ли представа къде можем да го намерим?

— Пъпъп ли? — Митничарят определено бе слисан. — Старикът? За какво ви е?

— Беше ни представен като човек, който познава много добре островите нос Хорн.

— Не мога да си представя кой ви е казал подобно нещо. За съжаление, преди няколко дни той получи отнякъде пари. А това означава само едно. Бих опитал да го намеря първо в „Ел Пикороко“. На „Калехон Баранка.“ — Митничарят се изправи и ги дари със златната си усмивка. — Пожелавам ви успех в търсенето на желязо на Исла Десоласион!

18.

Пуерто Уилямс

11:45

След като излязоха от митническата канцелария, завиха към вътрешността на острова и се заизкачваха по хълма към Барио де лос индиос. Подравненият черен път отстъпи място на смес от сняг и замръзнала кал. Напречно на пътя бяха поставени дървени греди, които да възпрепятстват ерозията. Малките къщи покрай пътя бяха по-скоро колиби, изградени с разнородни греди и дъски, заобиколени от груби дървени огради. Група деца следваше чужденците — хилеха се и ги сочеха с пръст. Магаре, натоварено с огромен наръч дърва, се спусна покрай тях надолу и едва не избута Макфарлън в кална локва. Той изруга, докато възвръщаше равновесието си.

— До каква точно степен бе планирано това циркаджийско шоу? — попита той тихо Глин.

— До последната подробност, с изключение на команданте Валенар. И твоята спонтанна реплика. Нямаше я по сценарий, но бе успешна.

Глин се усмихна снизходително.

— Не би могло да мине по-добре. Ако се бяха замислили малко, никога не биха повярвали, че американска компания ще изпрати рудовоз на края на света да търси желязо. Яростният изблик на команданте Валенар дойде тъкмо навреме. Така ми спести усилията да им набивам сам идеята в главата.

Макфарлън поклати глава.

— Помисли си за слуховете, които ще тръгнат.

— Слухове и без това вече има. А количеството злато, което им дадохме, ще им затвори устите за цял живот. Сега нашите добри митничари ще пресекат слуховете и ще забранят достъпа до острова. Те са по-добре подготвени за тази работа от нас. И имат достатъчно мотивировка да я свършат.

— Ами този команданте? — попита Бритън. — Не ми се видя да се включва в програмата.

— Не всеки може да бъде подкупен. За щастие той не разполага с власт и с доверие. Морските офицери, които биват изпращани тук, или са осъдени за престъпления, или са опозорени по един или друг начин. Онези митничари ще имат грижата да го държат под контрол. Това на практика ще означава да купят командващия военноморската база. Ние им дадохме предостатъчно, за да могат да раздадат това-онова. — Глин сви устни. — И все пак, ще трябва да научим малко повече за този команданте Валенар.

Прекрачиха канавка със сапунена вода; хълмът вече не бе толкова стръмен. Глин попита един минувач за пътя, след което свиха в една тясна пресечка. Селото бе обвито от сивкава обедна мъгла, а ведно с нея дойде й леденият, влажен въздух. Макфарлън вдиша все същата миризма на риба и гола земя, забеляза паянтовите дървени магазинчета с реклами на фанта и на местна бира, гледка, която неизменно го връщаше години назад. След като на два пъти бяха опитали да преминат в Аржентина, натоварени с атакамските тектити, той и Нестор Масънкей в крайна сметка минаха границата с Боливия близо до град Анкуаке: коренно различен от това градче, но и толкова сходен по дух с него.