Господарят на светлината

— Изглежда добре си учил уроците си, Рилд! По-добре, отколкото предполагах. Поздравления!

Докато изговаряше тези думи, опонентът му успя да изпълни един щателно подготвян двоен финт и го прониза в рамото, а потеклата кръв мигом се смеси с цвета на плаща.

В отговор Яма се хвърли напред, разби защитата на противника и нанесе такъв ужасяващ удар по врата, че сигурно щеше да му отреже главата.

Мъжът в черно зае защитна позиция, отби още една атака и се хвърли напред, за да бъде отбит на свой ред.

— Значи са ти потопили вратлето в смъртоносната вана — отбеляза Яма. — Ще потърся другаде слабото ти място — и острието му запя като струна, докато се впиваше все по-ниско в защитата на противника.

Яма даде воля на ятагана си и на умения, които бе придобивал и усъвършенствал в течение на много векове. Но съперникът му продължаваше да отбива тези растящи като лавина атаки, отстъпваше, измъкваше се все по-бързо и дори от време на време нанасяше удари.

Ала не след дълго се озова на брега на потока. Тогава Яма забави своите движения и заговори:

— Преди близо половин век, когато съвсем за кратко беше мой ученик, си рекох: „В този има наченки на майстор“. И оказва се, Рилд, че не съм грешал. Ти вероятно си най-великият фехтовач на всички времена, за които пазя спомен. Наблюдавайки изключителното ти умение, готов съм дори да ти простя изменничеството. Наистина е жалко…

Мъжът в черно отскочи назад, отблъсна поредния удар, после замахна към главата на Яма и изведнъж осъзна, че е стигнал до падналото през потока дърво.

— И ръката ти също! Наистина, Рилд, трябва да признаеш, че богинята е била доста щедра в покровителството си към теб. Да опитаме това!

Стоманеното острие запя отново, Яма сграбчи кинжала на противника в захват и с бърз удар го прониза в бицепса.

— Аха! — възкликна той. — Ето едно място, което е пропуснала! Я да потърсим още!

Остриетата се вплитаха и разделяха, извъртаха се, промушваха, отбиваха и контраатакуваха.

Мъжът в черно се покатери на стъблото и замахна от високо към главата на Яма, но ударът му бе отблъснат с лекота. Яма се нахвърли още по-ожесточено върху него, принуждавайки го да отстъпи назад по стъблото, а сетне ритна с крак подпрения на отсамния бряг край.

Опонентът му подскочи във въздуха назад, приземи се на отвъдния край и също ритна полупотопеното във водата дърво.

Още преди Яма да се покатери на него, стъблото се завъртя в потока и изчезна по течението на запад.

— Ширината е не повече от седем или осем фута, Яма! — извика другият. — Защо не прескочиш?

В отговор Богът на Смъртта се усмихна.

— Поеми си дъх, докато все още можеш — отвърна той. — Диханието е най-ценния от всички дарове на боговете. Никой не го възпява в химнове, никой не възнася в молитви добрия въздух, който дишат наравно както принцът така и просякът, господарят и неговото куче. Но, Боже опази, да те лишат от него! Наслаждавай се, Рилд, на всеки свой дъх, сякаш е последният, защото и това скоро ще стане!

— Казват, че си много сведущ по тези въпроси, Яма — отвърна онзи, когото бяха наричали Рилд и Сугата. — Казват, че си бог на царството на смъртта и че познанията ти се простират отвъд пределите на простосмъртните. Питам те, тогава, защо стоим тук?

Този път Яма не отвърна с познатата си насмешлива усмивка, както при предишните думи на своя опонент. В лицето му се долавяше нещо ритуално.

— Какво искаш да научиш? Ще те даря, предсмъртно, с отговора на един твой въпрос.

И тогава онзи, когото наричаха Рилд и Сугата, запя древните строфи на „Ката Упанишад“:

— „Съмнения се пораждат, когато човек умира. Едни казват, че все още го има. Други — че няма го вече. Ето това е, което искам да науча от теб.“

На свой ред Яма отвърна също с древните слова:

— „В това дори боговете се съмняват. Не е лесно да се осъзнае, защото неуловима е природата на атман. Задай ми друг въпрос. Освободи ме от бремето на този!“

—  „Прости ми, о Смърт, но това стои над всичко за мен, а едва ли ще намеря друг учител, който да се равнява на теб. Няма друг въпрос, на който бих желал да науча отговора.“

— „Запази тогава живота си и си върви по пътя — рече Яма и прибра ятагана в ножницата. — Освобождавам те от твоята съдба. Избери си синове и внуци, избери слонове, коне, безчислени стада и злато. Избери си каквото пожелаеш — русокоси красавици, колесници, музикални инструменти. Всичко ще ти дам, каквото само пожелаеш, но не ме питай за смъртта.“

— „О Смърт, — пропя другият, — всичко що ми предлагаш е преходно и утре не ще го има. Запази за себе си красавиците, конете, танците и песните. И не искам никакъв друг предсмъртен дар от теб, освен онзи, що вече си пожелах — кажи ми, Смърт, какво лежи отвъд живота, и в което се съмняват както хора, така и богове.“

Яма замря неподвижно и се отказа да продължи с цитатите от древния текст.

— Добре, Рилд, — рече най-сетне той, — но не е подвластно това царство на думите. Ще трябва да ти го покажа.

Двамата постояха неподвижно няколко секунди и после мъжът в черно се залюля, прикри очите си с ръце и от устните му се отрони сподавено хлипане.

И тогава Яма свали плаща си и го хвърли като мрежа през потока.

Специално утежнен за подобни случай, плащът загърна като в желязна паяжина мъжът в черно.

Докато се бореше, мъжът чу бързи стъпки и после удар в земята — Яма се бе прехвърлил на отсамната страна на потока. В този миг той успя да отхвърли плаща и отби новата атака на Яма. Брегът зад него се издигаше постепенно и докато отстъпваше назад той все повече се извисяваше над своя противник. Оттук започна той своите ожесточени атаки. Но бавно и неумолимо Яма се изкачваше нагоре по хълма.

— Смъртоносецо, Смъртоносецо, — пропя мъжът в черно, — прости моят прекалено дързък въпрос и ми кажи, че не ме излъга.

— Скоро ще разбереш — отвърна Яма и нанесе удар в краката.

Следващия удар на Яма попадна право в гърдите и всеки друг, на мястото на мъжа в черно би паднал пронизан. На острието само се плъзна по гладките му гърди.

Когато излязоха на склона, където почвата под краката им бе разровена, дребният мъж започна да рита, засипвайки своя противник с пръст и камъни. Яма прикри очите си с ръка, но в следващия миг върху него се стовариха няколко по-едри камъка. Още камъни се посипаха, някои от тях попаднаха под краката му, той се подхлъзна и се свлече надолу по хълма. Мъжът в черно успя да бутне няколко големи камъка и след това се хвърли надолу с вдигнат над главата кинжал.

Яма осъзна, че не ще съумее да посрещне на време атаката на своя противник и затова се претърколи и се свлече до самия поток. Със сетни усилия избягна лавината от едри камъни, която летеше към него, но докато се търкаляше по брега на потока, ятаганът отхвърча от ръката му и потъна във водата.

Яма измъкна от пояса си кинжала и полуизправен едва успя да отбие удара на своя нападател. Зад гърба му, няколко едри скални отломъка изплющяха в потока.

Той се пресегна с лявата си ръка и се вкопчи в десницата на противника си. Опита се да нанесе удар със своя кинжал, но почувства, че и неговата ръка попада в желязна хватка.

Двамата замръзнаха в мъртва хватка, измервайки силата на своите мишци, но неочаквано Яма приклекна, изви се настрана и прехвърли противника през себе си.

Двамата се затъркаляха по земята без да отслабват хватката. Стигнаха брега на потока, наклониха се и се преметнаха през него. При удара с повърхността на водата, Яма почувства, че кинжала се изплъзва измежду пръстите му.

Когато отново изплуваха на повърхността и двамата стискаха в шепите си само вода.

— Дойде време за последно покръстване — каза Яма и замахна с лявата си ръка.

Противникът отби удара и нанесе удар на свой ред.

Водата ги повлече вляво, докато и двамата стъпиха на скалното дъно и така продължиха да се бият, пристъпвайки надолу по течението.

Потокът се разшири и стана по-плитък, докато накрая водата се плискаше някъде до пояса и на двамата. На отделни места брегът вече не бе толкова стръмен.