Томичукалата

Тази вечер едва бе повдигнал въпроса, когато Рон Къмингс влезе с олюляване в стаята, с пламнало тясно и изпито лице. Пиян или не, Къмингс все още беше напълно способен да види накъде духа вятърът. Той умело върна разговора отново към поезията. Гардънър бе донякъде благодарен, но също така и ядосан. Нямаше логика, ала беше факт: бяха го лишили от възможността да развие своята идея фикс.

Затова, отчасти благодарение на стегнатите юзди, които сам си бе поставил и отчасти благодарение на навременната намеса на Рон Къмингс, Гардънър успешно избягваше неприятностите почти до края на събирането у Арбърг. Още половин час и щеше да избегне неприятностите напълно… поне, за „тази“ вечер.

Но когато Рон Къмингс започна да ораторства за поетите битници с обичайното си режещо остроумие, Гардънър се запъти обратно към столовата да си вземе ново питие и може би нещо за хапване от бюфета. Това, което последва, можеше да е нагласено от дявола с особено злостно чувство за хумор.

— Веднъж като се включи и „Ирокез“, ще се разкрие възможност за работа на повече от трийсет редовни аспиранти — казваше един глас от лявата страна на Гардънър. Той се извърна така внезапно, че едва не разля питието си. Сигурно си въобразяваше — този разговор бе прекалено голямо съвпадение, за да е истина.

До единия край на бюфета бяха застанали в групичка шест души — трима мъже и три жени. Едната двойка беше Световноизвестния водевилен екип на Аргълбаргъл и Маккаргълбаргъл. Мъжът, който говореше, приличаше на търговец на коли с по-добър вкус към дрехите от повечето други сред тази пасмина. Жена му стоеше до него. Тя притежаваше някаква уморена хубост, бледосините й очи бяха уголемени от очила с дебели стъкла. Гардънър веднага отбеляза един факт. Той може и да беше вманиачен и побъркан конкретно на тази тема, ама винаги бе притежавал остра наблюдателност и още я имаше. Жената със силните очила съзнаваше, че съпругът й прави точно това, в което Нора обвиняваше самия Гард по време на събирания, когато се напиеше: „ораторстваше“. Тя искаше да измъкне мъжа си навън, но все още не виждаше как точно да го направи.

Гардънър хвърли повторен поглед и предположи, че са женени от осем месеца. Можеше да е и година, но осем месеца му се виждаше по-вярно предположение.

Мъжът, който говореше, трябва да бе някое от движещите колела на Бей Стейт Илектрик. „Трябва“ да беше Бей Стейт, защото те притежаваха великата благодат, наречена централа „Ирокез“. От думите му човек можеше да си помисли, че това е най-страхотното изобретение след нарязания хляб, и тъй като изглежда наистина бе убеден, Гардънър реши, че трябва да е някое от маловажните движещи колела, може би дори резервна гума. Не му се вярваше големите юнаци да са толкова луди по „Ирокез“. Дори за момент да се пренебрегнеше безумието на атомната енергия, оставаше фактът, че „Ирокез“ бе закъснял с пет години за „включването“ си и съдбата на три вътрешносвързани банкови вериги от Нова Англия зависеше от това, какво ще се случи, когато — и ако — това станеше. Те всички бяха потънали до гърдите в радиоактивни подвижни пясъци и търговски книжа. Беше като някаква откачена игра на музикални столове.

Разбира се, съдилищата накрая бяха дали позволение на компанията да започне захранването с ядрени касети миналия месец и Гардънър предполагаше, че сега копелетата дишаха малко по-леко.

Арбърг слушаше с тържествено уважение. Той не бе в ръководството на колежа, но всеки с пост над този на инструктор бе достатъчно наясно с положението, за да угодничи пред емисар от Бей Стейт Илектрик, дори да е резервна гума. Големите частни предприятия като Бей Стейт можеха да направят много за едно училище, ако пожелаеха.

Дали този Червен киловат тук бе Приятел на поезията? Сигурно толкова, подозираше Гард, колкото той самият бе Приятел на неутронната бомба. Неговата „жена“ обаче — тя, с нейните силни очила и хубаво, уморено лице — „тя“ изглеждаше като Приятел на поезията.

Знаейки, че това е ужасна грешка, Гардънър се присламчи към тях. Беше си надянал една приятна „теренът е към края си, скоро трябва да си тръгваме“ усмивка, ала пулсът в главата му биеше по-бързо и клонеше към лявата страна. Старият безпомощен гняв се надигаше в червена вълна. „Не разбирате ли за какво говорите?“ бе почти единственото, което сърцето му можеше да изкрещи. Имаше съвсем логични аргументи против централите с атомна енергия, които би могъл да изтъкне, но в моменти като този съумяваше да открие само немия вик на сърцето си.

„Не разбирате ли за какво говорите? Не знаете ли какви са рисковете? Никой от вас ли не си спомня какво стана в Русия преди две години? «Те» не помнят; те «не могат». Те има още дълго да погребват жертвите на рака и през следващото столетие. Боже, помогни на идиотите, Господи! Натикай си в задника за около половин час една от тия използвани радиоактивни касети и разкажи на всички колко дяволски безопасна е шибаната ядрена енергия, когато лайната ти започнат да светят в тъмното! Господи! «ГОСПОДИ»! И вие, шушумиги такива, стоите тук и слушате приказките на този човек, като че ли е“ нормален!

Гардънър застина неподвижен, с чаша в ръка, любезно усмихнат, заслушан как тази резервна гума декламира ужасните си глупости.

Третият мъж в групата бе на около петдесет и приличаше на професор от колежа. Той се интересуваше от възможностите за евентуални организирани протести през есента. Обръщаше се към резервната гума с името Тед.

Тед Енергетика каза, че не вярва да има големи основания за тревога по този въпрос. Сийбрук доби широка известност, както и инсталацията „Ероухед“ в Мейн, но откакто федералните съдии започнаха да взимат по-строги мерки срещу онова, което „те“ видяха като едва ли не създаване на адска обстановка, протестите бързо намаляха.

— Тези групировки си сменят мишените почти толкова бързо, колкото и любимите рок групи — заяви той. Арбърг, Маккардъл и другите се засмяха — всички с изключение на жената на Тед Енергетика. Видът й само стана малко по-стреснат.

Любезната усмивка на Гардънър остана. Тя изглеждаше като запечатана на снимка върху лицето му.

Тед Енергетика стана по-експанзивен. Той заяви, че било време да покажем на арабите веднъж завинаги, че Америка и американците нямат нужда от тях. Каза, че дори най-съвременните електроцентрали с употреба на въглища били прекалено мръсни, за да бъдат приемливи за Управлението за опазване на околната среда. Добави, че слънчевата енергия била страхотна… „докато грее слънцето“. Последва нова вълна смях.

Главата на Гардънър бучеше и фучеше, фучеше и бучеше. Ушите му, настроени на почти свръхестествена чувствителност, доловиха слаб пукащ звук, като размърдващ се лед и той отпусна хватката на пръстите си само миг преди да ги е стиснал толкова силно, че да счупи чашата.

Гард мигна и върху раменете на Арбърг се появи свинска глава. Тази халюцинация беше съвсем цялостна и съвсем безупречна, чак до четината по зурлата на дебелака. Бюфетът беше в развалини и все пак Арбърг продължи да го прочиства, като довърши последните няколко курабийки, забоде едно последно парченце салам и отрязък от сирене върху една и съща пластмасова клечка за зъби и ги прокара с последните трохи от пържените картофки. Всичко това отиде в сумтящата му зурла и през цялото време той не престана да кима, докато Тед Енергетика обясняваше, че атомната енергия действително е единствената алтернатива.

— Слава Богу, че хората в Америка най-после започнаха да гледат на онази история в Чернобил с известна перспектива — продължаваше той. — Трийсет и двама загинали. Това е ужасно, разбира се, но само преди месец стана самолетна катастрофа, която уби сто деветдесет и няколко души. А не сте чули хората да крещят по правителството да закрие самолетните линии, нали? Да загинат трийсет и двама човека е ужасно, ама е далеч от Армагедона, в който тези антиядрени ненормалници превръщат събитието. — Тед леко понижи глас. — Те са толкова откачени, колкото и лудите, които виждате по летищата, но в известен смисъл са по-лоши. Те „звучат“ по-разумно. Ала дадем ли им онова, което искат, само след около месец ще се обърнат на сто и осемдесет градуса и ще започнат да пискат, че не могат да си използват сешоарите или ще открият, че миксерите им няма да пожелаят да работят, когато рекат да си забъркат порция вегетарианска храна.