Проклятието на Шалион

— Присъединил си се към рицарския орден?

— По-скоро към обоза му. Водя книгите, събирам ренти, издирвам проклетата изчезваща екипировка, въобще грижа се за материалното обезпечаване. Радостите на командването, знаеш как е. Ти ме научи на тях. Една част слава и девет части риене на лайна.

Казарил се ухили.

— Толкова добро съотношение? Късметлия си ти.

Пали също се ухили и си взе сирене и кексчета от подноса на прислужника.

— Настаних хората си в града. Ами ти, Каз? Веднага щом споменах Готоргет и ме попитаха дали сме се срещнали — направо ми увисна ченето, когато милейди рече, че си дошъл тук, изминавайки пеша — пеша! — пътя от Ибра, и в такъв вид, сякаш те е довлякла котката.

Провинкарата сви без сянка на разкаяние рамене при укорителния поглед на Казарил.

— Забавлявах ги с военни истории през последния половин час — продължи Пали. — Как е ръката ти?

Казарил я сви в скута си.

— Възстанови се в голяма степен. — И побърза да смени темата. — Какво ще правиш в двора?

— Ами, досега така и не успях да положа официално клетва пред Орико, след като татко почина, освен това ще представлявам палиарския орден на Дъщерята на церемонията по инвеститурата.

— Инвеститура? — неразбиращо повтори Казарил.

— А, да не би Орико най-после да е назначил свещен генерал на ордена на Дъщерята? — попита ди Ферей. — Разправят, че откакто почина старият генерал, всички високопоставени фамилии в Шалион го тормозят за този пост.

— Нищо чудно — рече провинкарата. — Носи достатъчно доходи и влияние, макар и не колкото този на Сина.

— Носи и още как — каза Пали. — Още не е обявено, но се знае кой ще е — Дондо ди Жиронал, по-малкият брат на канцлера.

Казарил застина и отпи от виното, за да прикрие смущението си.

След доста дълга пауза провинкарата рече:

— Какъв странен избор. Човек обикновено очаква водачът на един рицарски орден да е по-… да е по-аскетичен по природа.

— Но, но… — заекна ди Ферей. — Канцлер Марту ди Жиронал държи водачеството на ордена на Сина! Двама от едно и също семейство? Това е опасна концентрация на власт.

Провинкарата промърмори:

— Освен това Марту е на път да стане и провинкар на Жиронал, ако слуховете са верни. Веднага щом старият ди Илдар си отиде, а той от доста време е на смъртен одър.

— Това не го бях чувал — възкликна Пали.

— Да — сухо рече провинкарата. — Семейство Илдар никак не са доволни. Предполагам, са се надявали титлата да премине към някой от племенниците на стареца.

Пали сви рамене.

— Братята Жиронал определено държат влиятелни позиции в Шалион, при това с одобрението на Орико. Предполагам, че ако бях умен, щях да намеря начин да се закача за подгъвите на плащовете им и да се облажа покрай тях.

Казарил се намръщи, забил поглед във виното си, и трескаво затърси начин да смени темата.

— Какви други новини си чул?

— Ами, преди две седмици Наследникът на Ибра вдигнал знамето си в Южна Ибра — отново — срещу онази стара лисица, баща му. Всички мислеха, че примирието от миналото лято ще удържи, но изглежда, миналата есен нещо са се спречкали и царинът е отхвърлил договорките. Отново.

— Наследникът — рече провинкарата — си позволява твърде много. Ибра има и друг син, в края на краищата.

— Орико подкрепи Наследника последния път — отбеляза Пали.

— За сметка на Шалион — промърмори Казарил.

— Според мен тогава Орико е искал да подходи далновидно — каза Пали. — В крайна сметка Наследникът все някога ще спечели. По един или друг начин.

— Ще е безрадостна победа на стария, ако синът му загуби — каза ди Ферей бавно и замислено. — Не, бас ловя, че ще пожертват още войници, а после ще се сдобрят за пореден път над труповете им.

— Тъжна история — рече провинкарата и стисна устни. — Нищо хубаво не може да излезе от това. Е, ди Палиар. Кажи ни някоя добра вест. Кажи, че царината на Орико е бременна.

Пали поклати тъжно глава.

— Не съм чул такова нещо, милейди.

— Е, тогава хайде да идем да вечеряме и стига сме говорили за политика. От нея само ме заболява главата.

Мускулите на Казарил се бяха вдървили от седенето въпреки изпитото вино и той едва не се строполи, когато се опита да стане от стола. Пали го улови за лакътя и му помогна да запази равновесие, като свъси мрачно чело. Казарил го погледна и поклати лекичко глава, после отиде да се измие и да се преоблече. И да огледа насаме синините си.

Вечерята протече особено приятно, в присъствието на почти цялото домочадие. Ди Палиар, който го биваше на маса, било за хапване, било за сладки приказки, се превърна в център на внимание, като се започне с лорд Теидез и лейди Изел и се стигне до последния паж. Въпреки виното той остана достатъчно трезвен и разказваше само весели истории, в които обрисуваше себе си повече като глупак, отколкото като герой. Разказът му как с Казарил излезли на нощен набег срещу рокнарийците, които се опитвали да прокопаят тунел под крепостната стена, и така им взели страха, че им държало влага близо месец след това, спечели и на двамата ласкателна доза окорени погледи от затаилата дъх публика, на която явно й беше трудно да си представи плахия, любезен секретар на царевната как се хили налудничаво, омазан с кал и сажди, и лази през горящите отломки с дълъг нож в ръка. Казарил осъзна, че това внимание му е неприятно. Искаше му се тук да е… невидим. На два пъти Пали се опита да му прехвърли топката на разговора, като мълчалив намек, че е негов ред да забавлява сътрапезниците, и на два пъти Казарил я връща в полето на Пали или на ди Ферей. След като и вторият му пас се провали, Пали се отказа от опитите си да го извади от черупката му.

Вечерята се проточи до късно, но най-накрая дойде часът, за който Казарил едновременно копнееше и от който се ужасяваше — когато всички се прибраха по стаите си за нощта, а Пали потропа на неговата врата. Казарил го покани да влезе, избута сандъка до стената, метна отгоре му една възглавничка за госта, а сам седна на леглото, което изскърца в унисон със собствените му скърцащи стави. Пали седна, впери поглед в него на смътната светлина от двете свещи и започна направо и без заобикалки, както си беше типично за него.

— Грешка, Каз? Мислил ли си за това?

Казарил въздъхна.

— Имах на разположение деветнайсет месеца за мислене, Пали. Протърках в главата си всяка възможност като стара възглавница. Мислих за това, докато не почувствах, че ще умра от мислене, и сложих точка. Толкоз.

Този път Пали решително не обърна внимание на намека му.

— Смяташ ли, че рокнарийците са ти отмъстили, като са те скрили от нас и са те обявили за мъртъв?

— Това е една от възможностите. — „Само дето видях списъка с очите си“.

— Или някой нарочно не те е включил в списъка? — упорстваше Пали.

„Списъкът беше съставен собственоръчно от Марту ди Жиронал, с неговия почерк“.

— Това беше заключението, до което стигнах.

Пали изпухтя възмутено.

— Гадно! Гадно предателство, след всичко, което преживяхме… проклети да са, Каз! Като стигна в двора, ще разкажа всичко на марш ди Жиронал. Той е най-влиятелният лорд в Шалион, боговете са ми свидетели. Бас държа, че с общи усилия ще успеем да стигнем до дъното на…

— Не! — Казарил се надигна ужасен от възглавниците си. — Недей, Пали! Дори не споменавай пред ди Жиронал, че съществувам! Не говори за това, не изричай името ми — ако всички ме мислят за мъртъв, толкова по-добре. Ако знаех, че е така, щях да си остана в Ибра. Просто… зарежи и толкоз.

Пали го гледаше втренчено.

— Но… Валенда едва ли е краят на света. Няма начин да не се разбере, че си жив.

— Валенда е мирно и спокойно място. Тук не преча на никого.

Имаше и други мъже, смели колкото Пали, имаше и такива, които бяха по-силни, но съобразителността и бързата мисъл го бяха направили любимия лейтенант на Казарил при Готоргет. Нужна му беше само една нишка и вече започваше да разплита… очите му се присвиха, блещукайки на меката светлина на свещите.