Томичукалата

Хейзъл сковано падна върху бюрото си, с разперени ръце и невярващо зяпнали в нищото изцъклени очи.

Бластерът пожужа малко и накрая спря.

37

„Боби?“ помисли Гардънър и смаяно се огледа.

„Майната ти, стари разбойнико“, отвърна му един весел глас. „Това е цялата помощ, която ще получиш… в края на краищата, аз съм мъртва, не помниш ли?“

„Помня, Боби.“

„Един съвет от мен: пази се от разярени прахосмукачки.“

И тя изчезна, като че ли никога не се бе появявала. Иззад гърба му прозвуча разцепващия се, проскърцващ звук от падане на дърво. Гората между него и фермата пукаше като голяма открита пещ. Сега той започна да долавя зад себе си гласове — и мислени, и истински викове. Гласовете на томичукалата.

Ала Боби я нямаше.

„Ти сам си я измисли, Гард. Тази част от теб, която иска Боби — онази Боби — се опитва да я възпроизведе, това е всичко.“

„Да, ама какво ще кажеш за ръката? Нейната ръка, която стисна моята? Аз ли си я измислих? Не бих могъл да оцеля онова чудо съвсем сам. Ани Оукли не би могла да оцели онова чудо без чужда помощ.“

Но гласовете — тези по въздуха и онези в главата му — идваха все по-близо. Както и пожарът. Гардънър пое с пълни гърди пушек, включи тракторчето отново на скорост и потегли. Точно в този момент нямаше никакво време за спорове.

Гард се насочи към кораба. Пет минути по-късно излезе на поляната.

38

— Хейзъл? — извика Нют с нещо като религиозен ужас. — Хейзъл? Хейзъл?

„Да, Хейзъл!“ му изкрещя яростно Дик Алисън и не можа да се въздържи повече. Той се нахвърли върху Нют. „Тъпо копеле такова!“

„Курвенско изчадие!“ изплю в отговор Нют и двамата се търкулнаха на земята, с искрящи от гняв очи, вкопчили се в гърлата си. Това изобщо не беше логично, предвид на обстоятелствата, ала всяка прилика между томичукалата и подобните на доктор Спок е напълно случайна.

Пръстите на Дик напипаха изпъкналите вени върху гърлото на Нют и започнаха да натискат. Ноктите му пробиха кожата и целите ръце на Дик бяха облени от зелена кръв. Той повдигна Нют, после го тръшна на земята. Хватката на Нют отслабваше… отслабваше… отслабваше. Дик не спря да го души, докато не усети, че е напълно мъртъв.

Като приключи с това, Дик откри, че се чувства малко по-добре.

39

Гард слезе от тракторчето, залитна, загуби равновесие и падна. В същата секунда някакъв свистящ, ръмжащ снаряд профуча през въздуха точно на мястото, където се бе намирал миг преди това. Гардънър се втренчи глупаво в прахосмукачката „Електролукс“, която едва не му бе откъснала главата.

Тя се носеше през поляната като торпедо, зави и пак тръгна към него. В единият й край имаше нещо, което сякаш режеше въздуха на сребърни резенчета — някакъв вид пропелер.

Гардънър си спомни онази кръгла, изядена дупка в долния край на вратата на бараката и цялата слюнка в устата му пресъхна.

„Пази се от…“

Тя се хвърли към него, режещото приспособление бръмчеше и жужеше като моторчето на детско, захранвано с бензин, бойно самолетче. Малките колелца, чието предназначение беше да правят труда на уморената домакиня по-лек, като тътри след себе си своята вярна прахосмукачка от стая в стая, се въртяха мързеливо във въздуха. Дупката, където се предполагаше, че трябва да се слагат различните видове приспособления, зееше като отворена уста.

Гардънър се престори, че ще се хвърли надясно, после се задържа на място още миг — ако скочеше прекалено скоро, прахосмукачката щеше да кривне заедно с него и да се вреже в червата му така лесно, както го бе направила и с вратата на бараката, когато Боби я извика.

Той изчака, имитира тръгване наляво този път и в последния момент се хвърли надясно. Стовари се болезнено върху пръстта. Костите на счупения му глезен се вбиха една в друга. Гардънър нещастно изпищя.

Електролуксът се блъсна в земята. Пропелерът се вряза в пръстта. После прахосмукачката отскочи нагоре, като самолет, който

се е спуснал прекалено стръмно към пистата. Тя профуча напред към огромната наклонена чиния на кораба и пак изви назад за ново нападение към Гардънър. Сега кабелът, с който преди беше натискала копчетата, се показваше от дупката за различните приспособления. Той свистеше из въздуха — сух, сякаш издаван от змия звук, който Гардънър едва различаваше сред тътнещия рев на пожара. Кабелът се нагъна и напомни за миг на Гардънър за едно лудо родео, на което майка му веднъж го бе завела (в онзи стар, мъничък град Портланд, Мейн). Там имаше един каубой с висока бяла шапка, който изпълняваше номера с въже. В единият от номерата той караше голямо ласо да танцува на нивото на глезените му, докато свиреше на хармоника „Моят приятел Сал“. Кабелът, който се показваше от дупката за приспособленията, изглеждаше като онова въже.

„Гадината ще ти отреже главата така лесно, както цвъкнята излиза от гъската, ако й позволиш, Гард, приятелю“.

Електролуксът тръгна със свистене към него, повлякъл сянка зад себе си.

Застанал на колене, Гардънър насочи Звуковия бластер и стреля. Прахосмукачката кривна встрани, щом той се прицели, но и Гардънър направи същото. Парче хром над задното колело избухна. Кабелът издълба кривуличеща линия през пръстта.

да го хванем

да да го хванем преди

преди да е навредил на кораба

По-близо. Гласовете бяха по-близо. Трябваше да приключва с това.

Прахосмукачката заобиколи едно дърво и пак се обърна. Тя се наведе напред, издигна се, после се втурна като нападащ камикадзе, с все по-бързо въртящо се режещо острие.

Гардънър си вдъхна сила, мислейки за Тед Енергетика.

„Трябва да хвърлиш един поглед на тази джунджурийка, Тедчо“, помисли. „Ти направо ще се прехласнеш по нея. Да живеем по-добре с помощта на електричеството!“

Той натисна спусъка на пистолета-играчка, видя как зеленият моливоподобен лъч обля муцуната на прахосмукачката и се оттласна напред, забивайки и двата си крака в земята, без да обръща внимание на счупения глезен. Електролуксът се блъсна в земята до тракторчето и се заби на метър дълбочина в пръстта. От стърчащия край бликна пушек в стегнато, компактно облаче. Прахосмукачката издаде звучен пърдящ звук и изгасна.

Гардънър се изправи на крака, като се подпираше на тракторчето, с увиснал в дясната му ръка Звуков космичен бластер. Пластмасовото дуло, забеляза, почти се бе разтопило. Нямаше да изкара още дълго. Същото несъмнено важеше и за него.

Прахосмукачката беше мъртва — мъртва и щръкнала от земята като неизбухнала бомба. Но имаше още много други устройства, запътили се насам, някои с летене, други с ентусиазирано тътрене през гората на импровизирани колелца. Не можеше да се мотае наоколо.

Какво си бе мислил старецът накрая? „Последното нещо…“ и после… „Избавление“

— Хубава дума — дрезгаво рече Гардънър. — Избавлееее-ние. Страхотна дума.

Тази дума, спомни си той, бе използвана и като заглавие на един роман. Роман, написан от поет. Джеймс Дики. Роман за мъжете от големия град, които бяха бити, обстрелвани и подслушвани преди да разберат, че в края на краищата са голяма работа. Ала в тази книга имаше една реплика… единият от мъжете се обръщаше към друг и спокойно му казваше: „Машините ще се провалят, Луис“.

Гардънър определено се „надяваше“ да стане така.

Той доскача до навеса и натисна копчето, което задвижваше ремъка на стремето. Смяташе да се смъкне по него с двете си ръце. Глупаво беше, ама му бе дошло до гуша от техниката на томичукалата. Моторът забръмча. Кабелът започна да се спуска. Гардънър стигна с подскоци до ръба на изкопа и погледна надолу. Ако успееше действително да се добере до там, щеше да бъде в безопасност.

В безопасност сред мъртвите томичукала.

Моторът спря. Гард смътно виждаше безполезното стреме на дъното. Гласовете бяха по-близо, пожарът беше по-близо и той усещаше как около него се затваря кръг от шайка приспособления. Нямаше значение. Той бе прескочил препятствията и смяташе да се добере до финиша преди останалите.