Кутия за енфие

— Седнете тук! — Дюран посочи най-близкото до бюрото му кресло. — Ще пием по едно кафе, нали?

Той поръча двете кафета и когато вратата се затвори, каза усмихнато:

— А сега да видим какво ми носите.

Димов отвори чантата си и извади оттам кутия за енфие. После едва ли не тържествено я положи върху бюрото му.

— Какво е това? — попита той учудено. — Кутията на Периа?

— Не съвсем — отвърна Димов. — Това е нейната съвсем точна имитация…

— И за нея дадохте двеста долара? — попита Дюран явно разочарован.

— Не, разбира се. Двеста долара дадох за сведението, че оригиналът е бил купен от Периа… И то за седем хиляди долара. Кутията наистина представлявала солидна ценност, господин Дюран… Периа е направил добра сделка.

— А как се сетихте, че Периа е купил оригинала?

— Не беше толкова сложно! — отвърна Димов. — Не допусках, че човек като Периа ще купи нещо евтино. Още повече, че сега никой не употребява енфие. Освен трва от митническата му декларация узнах, че в Истанбул той е внесъл десет хиляди долара в травел-чекове. От тях в София бяха останали само три… Къде можеше да бъдат другите?

Освен ако е купил нещо ценно… Нашият митнически чиновник се е излъгал — изумрудът е бил истински.

Но лицето на Дюран изглеждаше все тъй разочаровано.

— Да, разбирам — измърмори той. — Сведението все пак е нещо. Но защо ви е тоя боклук?

— Нима не разбирате? За да го сравним с оригинала.

— Не протестирам за доларите — каза Дюпон. — Но с какво изобщо тия кутии помръдват напред нашите работи?

Димов го погледна учудено.

— Първо, господин Дюран, сега ние знаем, че откраднатата кутия е оригинална… И, второ, ако намерим същата кутия, но с истински изумруд, ще намерим и убиеца… Нима не разбирате, че не можем да имаме никакво друго по-сериозно доказателство?

Дюран се намръщи.

— Да, това ми е ясно. И все пак защо не потърсихте по-напред тоя оригинал в София, а идвате направо тук?

— Защото смятам, че ще го намерим у господин Кулон.

— Тъй ли? — запита иронично Дюпон. — А защо, впрочем?

— Ами ще ви кажа защо… Периа и Кулон се виждат в хотела. Периа отива в стаята на Кулон, за да се посъветва с него като специалист дали тая вещ заслужава парите си. И там оставя следата върху чашата, за която вече знаете. Кулон харесва кутията. И през нощта убива Периа, за да го ограби.

Дюран се усмихна снизходително.

— Извинете, но тая хипотеза е съвсем несъстоятелна. Един богат човек да убие заради няколко хиляди, долара…

— Не за долари, а за кутия.

— Какво му е пречело да я купи? Извинете, но това подозрение е наистина глупаво.

Димов широко се усмихна.

— Много добре знам, че е глупаво! — каза той. — Но исках да го чуя от вас. Вие изключвате възможността богат човек да извърши убийство за грабеж. А защо не изключвате възможността един честен човек да извърши такова убийство. Като нашия митничар например…

— Да, но той е беден… А бедният човек винаги има нужда от пари.

— И ние с вас имаме нужда от пари… Но, слава богу, още не сме извършили нито едно убийство.

— Само това остава! — изсмя се Дюран. — Нали това ни е работата, да залавяме убийците…

— И работата на митничаря е доста подобна.

— Господин Димов, вие пропътувахте толкова километри, за да си отмъстите? Да речем, за моите неправилни подозрения.

— Не, господин Дюран… Аз съм дошъл тук, за да заловим убиеца. И смятам, че ще го заловим.

— Но това, което ми съобщихте, не е нищо.

— Все пак е нещичко… И то доста важно, според мене. Но аз ви нося и няколко други новини. Направих справка на самолетното разписание в Истанбул. Същия ден само два часа по-рано е имало самолет на „Сабена“, който каца в Цюрих, Париж и Брюксел. Защо Периа не е заминал с тоя самолет? Защо му е било нужно да ходи в София, да сменя самолета си, да прекара на летището една неудобна нощ?

— Може би не е имало място в самолета на „Сабена“. Или пък работата не му е позволила да тръгне по-рано.

— Нито едното, нито другото. Места е имало достатъчно. А освен това Периа си е запазил място в българския самолет още предния ден… Очевидно той е искал да нощува не другаде, а в София…

— А Кулон?

— За Кулон тая връзка е наистина най-бързата и най-удобната.

— Вие смятате…

— Да, аз смятам, че Периа нарочно е пристигнал в София, за да види Кулон.

Дюран се замисли.

— Да, логично е — съгласи се той. — Но противоречи на показанията на вашия администратор… Кулон съвсем случайно е узнал, че Периа е в хотела. Ако Периа е дошъл в София, за да се срещне с Кулон, той е щял да му се обади навреме.

— Може би аз не се изразявам добре на френски — измърмори Димов. — Не съм казал, че Периа е дошъл да се срещне с Кулон. А заради Кулон. Да си представим, че е имал намерение да го убие, да го ограби, да го принуди към нещо, преди още да е стигнал на френска територия. И именно заради това упорито се е крил в своята стая… Кулон случайно узнава, че Периа е в хотела, и е предугадил неговите намерения. Срещата все пак се е състояла… И Кулон е успял да изпревари своя убиец. Дюран се замисли продължително.

— Всичко това са хипотези — каза той най-сетне. — Без никакви доказателства.

— Мисля, че ще намерим доказателства.

— Имате пред вид нещо?

— Много неща имам пред вид, господин Дюран… И всичките са сериозни и основателни.

— Може би трябваше да почнем от тях?

— Няма да скрия нищо от вас, разбира се. Но бих желал да видя преди това апартамента на Периа. Надявай се, че е запазен в същия вид…

— Да, разбира се… Съобразих се с вашето желание.

— А куфарът на Периа, адресиран до летището в Цюрих.

— Да, той е тук, при нас. Ако искате, ще ви го покажа.

— Ще ви бъда много признателен.

Точно в тоя момент внесоха кафетата. Дюран поръча на служителя да донесе куфара на Периа. Още докато пиеха хубавото ароматично кафе пристигна и куфарът. Беше малък, много елегантен куфар от истинска кожа. Но вътре нямаше нищо подозрително — нищо освен ризи, бельо и две вратовръзки. На ризите бяха извезани същите инициали, каквито бяха намерили и върху ризата на убития. Димов разгледа много внимателно всички вещи, после затвори куфара.

— Мисля, че ви разочарова? — обади се Дюран.

— Точно обратното — отвърна живо Димов. — Намерих още едно доказателство.

Дюран го погледна с недоумение.

— Шегувате ли се?

— Ни най-малко. Но ще ме разберете по-добре, след като посетим апартамента на Периа.

Дюран погледна часовника си.

— Ще успеем до обед — каза той. — Макар да се съмнявам в резултатите. Ние не намерихме там нищо.

— Защото не сте знаели какво да търсите — отвърна Димов.

След четвърт час служебната кола ги носеше по парижките булеварди. Денят беше много хубав, тротоарите преливаха от цели орляци момичета — дребни като бълхи, с много къси рокли, почти без рокли или в ярки, доста измачкани панталони от леки материи. Не по-малко колоритни бяха младежите с техните избелели бомбета и сламени дамски шапки, порядъчно украсени с цветя или изкуствени плодове и птички. Цялата тая тълпа се носеше съвсем безцелно, зяпаше по витрините, но очевидно нямаше никакви намерения да купува. Всъщност за какво бяха всички тия хубави магазини? И в какви дупки се бяха изпокрили парижаните? Градът изглеждаше претъпкан само от чужденци.

— Вие изключвате ли Капелани от вашите сметки? — запита Дюран.

Димов се поколеба.

— Не съвсем — отвърна той. — Имайте пред вид, че и Капелани е имал хубавата възможност да се прибере в Париж със самолета на „Сабена“. Не разбирам защо му е било нужно да спи на софийското летище.

Скоро колата навлезе в луксозни и тихи квартали със сенчести тротоари от широко разклонените кестени. Тук вече не се виждаха почти никакви пешеходци — само някоя престаряла дама, която разхождаше кученцето си, някой престарял господин със сиво бомбе, който разхождаше спомените си, някоя гувернантка с деца, някоя продавачка с кутии. Най-сетне колата спря пред луксозен жилищен дом, шестетажен, целият облицован с цветни фаянсови плочки. Несъмнено много скъп и богат дом на солидни буржоа, но не и на аристократи. Взеха асансьора и се изкачиха на четвъртия етаж.