Томичукалата

Ако го бе изложил по-деликатно, Гард можеше и да устои. Но сега той се намери в бара с Рон Къмингс, вдигнал към устните си голям „Джак Даниълс“, казвайки си старото, че може да се откаже, когато наистина го поиска.

Рон Къмингс беше добър, сериозен поет, който просто по една случайност имаше толкова мангизи, че направо му се ръсеха от геврека… или поне той често така разправяше. „Аз сам съм си де Медичи — ще каже понякога. — Имам толкова мангизи, че направо ми се ръсят от геврека.“ Семейството му беше в текстилния бранш от грубо деветстотин години и притежаваше по-голямата част от южен Ню Хампшир. Те мислеха, че Рон е луд, ала тъй като беше втори син, а първият „не“ беше луд (тоест интересуваше се от текстил), оставяха „Рон“ да прави каквото иска, което означаваше да пише стихове, да ги чете и да пие почти непрекъснато. Той бе кльощав младеж с вид на туберколозен. Гардънър никога не го бе виждал да яде нещо друго освен фъстъци и чипс. За негова съмнителна чест, Рон не знаеше нищо за собствените проблеми на Гардънър с пиенето… нито му бе известен фактът, колко близо беше стигнал Гард в пияно състояние дотам да убие жена си.

— Добре — заяви Гардънър. — Аз съм „за“. Давай да се „накъркаме“.

След няколко питиета в бара на хотела, Рон заяви, че двама толкова умни мъже като тях биха могли да си намерят заведение с много по-вълнуващи забавления от нещастното пиукане на Мюзак, носещо се от поставените над главите им високоговорители.

— Мисля, че сърцето ми може да го понесе — рече Рон. — Искам да кажа, не съм сигурен, но…

— …Господ мрази страхливците — завърши Гардънър.

Рон се изкикоти, тупна го по гърба и поиска СМЕТКАТА. Подписа я със замах и добави щедър бакшиш от дебелата си пачка пари.

— Да се омитаме, мой човек.

И те се озоваха навън.

Късно-следобедното слънце прониза очите на Гардънър като с копия от стъкло и на него изведнъж му хрумна, че идеята може да се окаже лоша.

— Слушай, Рон — започна той. — Мисля си, че аз май просто…

Къмингс го тупна по рамото — обикновено бледите му бузи бяха зачервени и обикновено влажните му сини очи искряха (на Гард Къмингс в този момент му приличаше доста на Жабока от „Замъка на Жабока“ след придобивката на мечтания автомобил) — и го придума:

— Не ме изоставяй точно сега, Джим! Бостън лежи пред нас, толкова нов и разнообразен, блестящ като току-що избила влага при първия еротичен сън на юноша…

Гардънър избухна в неудържим пристъп на смях.

— Така вече по-приличаш на онзи Гардънър, който познавам и обичам — с подхилване заключи Рон.

— Господ мрази страхливците — повтори Гардънър. — Махни на някое такси, Рони.

И тогава я видя: фунията в небето. Голяма, черна и приближаваща се. Скоро щеше да опре в земята и да го отнесе.

Не в страната на Оз, обаче.

Едно такси намали и спря пред тях. Те се качиха. Шофьорът ги попита къде искат да отидат.

— Оз — промърмори Гардънър.

Рон прихна.

— Той има предвид някое място, където пият бързо и танцуват още по-бързо. Мислиш ли, че ще можеш да се оправиш?

— О, без съмнение — рече шофьорът и потегли.

Гардънър обви ръка около раменете на Рон и извика:

— „Нека щурата бъркотия започне!“

— Ще пия за това — каза Рон.

2

На другата сутрин Гардънър се събуди съвсем облечен във вана пълна със студена вода. Най-хубавите му дрехи — с които бе имал нещастието да бъде, когато предишния ден с Рон вдигнаха платна, — бавно залепваха за кожата му. Той си погледна пръстите и видя, че са много бели и много подпухнали. Пръсти на риба. Очевидно бе прекарал известно време тук. Водата дори може да е била гореща, когато е влязъл в нея. Не си спомняше.

Той отпуши ваната. Видя върху тоалетната седалка да стои бутилка бърбън. Беше наполовина пълна, а външната й повърхност блестеше от някаква мазнина. Гардънър я вдигна. Мазнината леко намирисваше на пържено пиле. Но него го интересуваше повече мириса, който идваше от вътрешността на шишето. Не прави това, помисли си за миг, но гърлото на бутилката бе опряно в зъбите му още преди дори наполовина да си е завършил мисълта. Той отпи. И пак загуби съзнание.

Когато се съвзе, стоеше гол в спалнята, с долепена до ухото телефонна слушалка и смътния спомен, че току-що е набрал някакъв номер. Чий? И представа си нямаше, докато Къмингс не отговори. Той звучеше дори по-зле, отколкото Гардънър се чувстваше. А Гардънър можеше да се закълне, че това е невъзможно.

— Колко лошо беше? — се чу да пита. Винаги бе така, докато се намираше в хватката на циклона; дори когато беше в съзнание, всичко сякаш имаше зърнистата сива структура на снимка от таблоиден вестник и той никога не се чувстваше точно „вътре“ в себе си. Повечето време му се струваше, че се носи над собствената си глава, като сребристо, детско, надуто с лек газ балонче. — В колко неприятности се забъркахме?

— Неприятности ли? — повтори Къмингс и млъкна. Гардънър поне си „мислеше“, че мисли. „Надяваше“ се да мисли. Или може би точно от това се опасяваше. Той чакаше, ръцете му бяха ледени. — Никакви неприятности — каза накрая Къмингс и Гардънър леко си отдъхна. — Като се изключи главата ми, всъщност. Главата ми има „много“ неприятности. Господи!

— Сигурен ли си? „Никакви“? „Съвсем“ никакви ли?

Той си мислеше за Нора.

„Застреля жена си, а?“ внезапно заговори някакъв глас в главата му — гласът на полицая с книжката комикси. „Хубава си я свършил.“

— Ами… — почна Къмингс замислено и спря.

Пръстите на Гардънър отново се стегнаха около слушалката.

— Ами „какво“? — Изведнъж осветлението в стаята стана прекалено ярко. Също като слънцето, когато късно следобед вчера бяха излезли от хотела.

„Направил си нещо. Пак си изпаднал в безсъзнателно състояние и си извършил още някоя глупост. Или лудост. Или нещо ужасно. Кога ще се научиш да не се заяждаш? И изобщо «можеш» ли да се научиш?“

В съзнанието му глупаво се мярна сцена от стар филм.

Злият „Ел коменданте“: Утре преди разсъмване, „сеньор“, вие ще бъдете мъртъв! Сега виждате слънцето за последен път!

Смелият „Американо“: Да, но вие пък ще бъдете плешив през целия остатък от живота си.

— Какво стана? — попита той Рон. — Какво направих?

— Взе да се разправяш с едни хора в заведение на име „Бар и грил КАМЕННАТА СТРАНА“ — рече Къмингс и се засмя. — Ох! Когато така боли, щом се засмееш, „разбираш“, че здравата си се подредил. Спомняш ли си „Бар и грил КАМЕННАТА СТРАНА“ и ония симпатични мили момчета, скъпи мой Джеймс?

Той каза, че не си ги спомня. Като се помъчи истински успя да се сети за някакво място наречено „Братя Смит“. Слънцето тъкмо се скриваше в цвят на кръв и като се имаше предвид, че бе краят на юни, това трябва да е било към… колко? осем и половина? девет без петнайсет? горе-долу около пет часа, след като с Рон бяха започнали. Спомняше си фирмата им отвън, която много напомняше опаковката на известен сироп за кашлица. Спомняше си яростната разправия с Къмингс за Уолис Стивънс и как крещяха, за да надвикат уредбата, от която гърмеше нещо на Джон Фогърти. И дотук свършваха последните му частички откъслечни спомени.

— Заведението с плаката „Уейлън Дженингс за президент“ над бара — припомни Къмингс. — Това говори ли ти нещо?

— Не — нещастно изрече Гардънър.

— Ами ти започна да спориш с две от симпатичните мили

момчета. Разменихте по някоя приказка. Отначало приказките бяха топли, после взеха да стават горещи. Намеси се и един юмрук.

— Моят ли? — гласът на Гардънър вече беше само мрачен.

— Твоят — съгласи се жизнерадостно Къмингс. — И в този момент прелетяхме през въздуха с най-голяма лекота и се приземихме на тротоара. Мисля, че доста леко се отървахме, да ти кажа правичката. Ти ги беше докарал дотам, да им излезе пяна на устата, Джим.

— Във връзка със Сийбрук ли беше или с Чернобил?

— Майка му стара, значи „наистина“ си спомняш!

— Ако беше така, нямаше да те питам за кое от двете ставаше дума.