Илинден

— Иди, иди им кажи да дойдат. Ами те ще ти се смеят.

Той се обърна мълчаливо и срещна на вратата майка си. Тя носеше почерняло котле с мляко и смутено го премести в другата си ръка.

— Върна ли се, чедо?

— Да, майко.

Той се наведе да й целуне ръка, а тя го разглеждаше при слабата светлина все по-учудена и после каза:

— Ама ти… ти си станал четник!

— Да, майко. — И побърза да излезе. — Другарите ми са тука. Отивам да ги доведа. У нас ще нощуват.

Той отмина, а старата жена стоеше неподвижна пред вратата, сетне мълчаливо влезе в стаята. След една-две минутки тихо продума:

— Защо не ми казахте?

— Да не те тревожим, майко — отвърна Дона и бързо додаде: — Не можеше иначе, майко. По-лошо би било да стои в къщи. Ще го уловят, ще го изедат проклетите турски кучета.

— Майко, майко… — повтори старата жена и негли не чуваше снаха си: — Майко… Огън да те гори, що се роди майка да бъдеш…Това е да бъдеш майка…

Гласът й се задави в сълзи.

Вън лаеха и двете кучета, чуваше се и гласът на Велко, които ги усмиряваше. Стаята скоро се напълни с въоръжени мъже. Четата сега се състоеше от дванадесет души заедно с Велко.

Дона им стопли вода, приготви им вечеря и до късно пра техни дрехи заедно със стрина Ордена, която все подсмърчаше и час по час изтриваше сълзите си с края на черната си забрадка. Секретарят на четата на няколко пъти се опита да подхване разговор с някогашната си ученичка, но Дона отвръщаше накъсо на въпросите му. Беше вече доста късно през нощта, някои от четниците спяха. Жадният стоеше вън, На пост, седяха още будни Марко Чендов, Наумов, Велко и Китан Щъркот. Дона каза на свекърва си:

— Майко, нема вече какво да вършим. Стига за тая вечер. Иди си легни в малката стая, при мене, да си почиваш. След малко ще доида и аз.

— Ами… ами Велко?

— Велко тук ще спи, с другарите си. — Дона бързо се обърна към воиводата, погледна и Наумов. — Искам да поговоря с вас, ако ми позволите. — Тя стоеше права срещу четиримата мъже, със строго лице, скрила под престилката ръце, прокиснали от прането. Сякаш и сама да си внуши повече кураж, тя додаде: — Защо да не заговоря и аз, щом целото село говори, та и Кузо Никлев. От него научих.

— Кажи да видиме, учителке, що има — рече воиводата спокоино и току мушна пръсти в гъстата си брада. И през ума не му минаваше какво искаше да говори Дона.

— За Добра Лозанова — каза тя веднага. И воиводата, и Наумов, и Велко бързо се спогледаха и се раздвижиха по местата си, сякаш отеднаж им стана неудобно, където бяха седнали. Дона продължи: — Говори се, че искате да я убивате. Селото искало и вие, четата, ще изпълните волята му. Аз не знам дали е верно това. Така чух. Добра Лозанова била развратница, тя привличала тук Селим бей, била големо зло за селото. Преди близу една година, скоро след като доидох аз в Рожден, дойде при мене тая жена и поиска да й напиша писмо до мъжа й. Тя ми казваше какво да пиша и аз пишех. И сега ме боли сърцето, като си спомня за нейното писмо, за това, което ми каза да пиша на мъжа й. Той е виновен, а не тя. Оженил се за нея и заминал. Оставил я с майка си, родила и дете по-късно. Тя е млада, хубава. Той си живее там, както си иска. Праща й по некоя пара, но само това ли е нужно? Тя го моли да се върне при нея. Всички гурбетчии се връщат да видят семейството си, само той, Лозан Конев, не си идва с години. Тя го моли да дойде и да я спаси. Обикалят я всекакви люде, искат да я погубят. Тя е слаба жена. А всички искат да я тласнат в пропаст. Тя е лоша, знам аз. И на мене искаше да напакости. Но по-лоши са тия, които са я бутнали в калта. Мъжът й най-напред и всички, които са се навъртали около нея. Мнозина сега й се сърдят и искат главата й. Та кои ще я защити? Еднаж са я бутнали в калта, сега ще я съдят. Какво може да им стори тя? Слаба жена, самичка на тоя свет. Защо казвате, че тя привлича бея? Тоя изедник идва за гората, идва да преследва и други жени в Рожден. Знам аз добре. И Велко знае. Ами какво ще стане с детето й? Не, вие добре помислете, ако наистина сте решили да правите нещо с тая нещастна жена. Тя е виновна, тя е лоша, знам, но други са по-виновни — тия, които искат главата й. Тя е виновна, но повече от глупост и от слабост. Ако тя е грешила, с кого е грешила, къде са тия, с които е грешила? А вие ще сторите голем грех, ако посегнете на нея. Помислете. Поучете я, заплашете я, но не й вземайте живота. Това исках да кажа и сърцето ми нема да се примири пред такава пакост — да се погуби една слаба жена.

Един след друг четиримата мъже бяха навели глави и я слушаха мълчаливо. Дори и един от заспалите преди това четници се бе приподигнал на лакът и също слушаше внимателно. Дона млъкна и след минутка се обърна накъм стаичката си, както беше с ръце, скрити под престилката. Чендов подигна глава и каза:

— Почакай, учителке. — Той хвърли към нея бърз внимателен поглед: — Ти си наша сестра и ето секретарят нека ти обясни работата.

Наумов още преди това се бе загледал в нея и като че ли не можеше да познае някогашната си ученичка — същата, към която до преди няколко минути се бе отнасял с нескрита благосклонност, но с едно своиствено мъжко високомерие. Та това ли беше тая същата Дона Крайчева, дребничкото бедно момиче, което бе дошло в тая планинска пустиня да учи на писмо рожденските деца, за да изкарва прехраната си? Сега тя изеднаж израсна пред него. Това вчерашно девоиче се бе превърнало в зряла, умна жена, която храбро се застъпваше за друга една жена и негли за целия женски род. Тя говореше просто, но се чувствуваше голяма сила във всяка нейна дума. Като го подкани воиводата да говори, Наумов стана прав — беше му неудобно сега да говори с Дона седнал, докато тя стоеше права пред него. И започна с такъв тон, като че ли се извиняваше за нещо:

— Виж какво, Крайчева… ние в случая действуваме според един, по-скоро обичаен закон у нас, които е наистина много строг, но народът го прилага без милост, сега чрез нас, а понекога и направо. Тая Добра е развратница, големо зло за селото и срам. Целото село твърди това и доказва. Има и друго: ние, като организационна чета, преследваме предателството спрямо народното дело, а Добра Лозанова дружи с турците и сигурно предателствува. И в единия, и в другия случай наказанието е едно: смърт. Явен разврат — ето, по оплакване на цело едно село се наказва със смърт. Предателството също се наказва със смърт. Това е закон и се прилага строго. Имаме решение и от нашето Началство — околийския комитет в града и от окръжния комитет.

Той чувствуваше, види се, че имаше нещо несигурно, фалшиво в приказките му, в тона му и все ръкомахаше, приглаждаше дългите си коси, чупеше вежди. Най-сетне млъкна. Дона почака една минута дали няма да продължи той, притисна ръка на гърдите си, тъжно приведе очи:

— Развратница… А ще накажете ли всички тия, които са развратничели с нея? Да не би тя… насила да ги е разваляла! Виновен ли е мъжът й, които я изоставил да попадне в грех? Селото за него нищо не казва. Предателство… Извършила ли е Добра предателство? Вие не знаете. Казано е само: Добра сигурно предава на турците. А може и нищо да не предава. Не знам какво да кажа повече. И да ви моля, нема да ме послушате. Смилете се поне над детенцето й, ще остане без майка и баща. А и то е, клетото, момиче.

Тя се обърна и влезе в стаичката си. Тихо затвори вратата след себе си.

До късно през нощта Дона чуваше от леглото си гласовете на мъжете отвъд, неясни през затворената врата. В леглото до нея спеше свекърва й — тя усещаше до себе си кокалестото старческо тяло. Тихо стенеше старата жена в съня си. Дона стискаше очи, да заспи:

— И в съня си плаче за него, за Велко… Пуста майка! Аз нема да плача, нема да плача…

И тя стискаше очи, за да спре сълзите си.

Не усети кога бе заспала и когато се събуди — от малкото прозорче надничаше избеляло утринно небе. Леглото до нея беше празно. Стрина Ордена бе станала рано и бе излязла. Чуваха се гласове в съседната стая и Дона веднага позна между тях гласа на Велко. Скочи и бързо се облече.