Тютюн

— Говориш глупости! — извика той, като удари гневно с юмрук по коляното си.

— Не викай! — засмя се тя. — Видиш партиен разговор.

— За глухите и виковете са малко.

— По-добре кажи какво конкретно ще правиш.

— Задграничното бюро възложи на мене и на група другари от областния комитет да подготвим стачката в нашия град по изпитаното болшевишко разбиране… Това ще бъде опит, който после ще съпоставите с резултата от другите тютюневи центрове.

— Значи, стачки с две различни платформи: Лукановата и вашата! Интересно понятие за единство в тактиката! Това ли наричаш ти разумно действие?

— Престани да се шегуваш и да ме ядосваш! — с леко втвърден глас произнесе той. — Ние ще подготвим стачката само върху моята платформа и това ще почива върху единодушно решение на градския комитет… Казах ти, че разчитам на тукашните другари.

Лила го погледна изпитателно.

— Едно е да разчиташ, а съвсем друго — дали ще тръгнат с тебе — каза тя.

— Аз зная какво мислят. Разчитам и на тебе.

— На мене ли? — учудено попита тя.

— Да, на тебе. И може би най-много, защото си в непосредствен допир с работниците.

— А защо разчиташ на мене?

— Защото ме обичаш и това ще ти помогне да ме разбереш.

— Но аз мога да те обичам, без да мисля като тебе — рече Лила. — Нямам ли право?

Тя съзна, че думите й, макар и произнесени шеговито, бяха решителни и удариха по най-чувствителното място на любовта й с Павел.

— А какво мислиш именно? — попита той сухо.

Лила усети горчиво внезапната студенина, в която се бе удавило предишното сърдечие на гласа му.

— Мисля, че поведението ти е антипартийно — топло, но бавно и сериозно почна тя, като постави ръката си върху неговата. — Не по същество, а с оглед на нуждата от действия при сегашната обстановка. То противоречи на генералната партийна линия в тактиката, на установения начин, по който сме подготвяли и водили стачните борби досега. Задграничното бюро може да мисли каквото ще. То не познава местните условия. Директивите му разбъркват и раздвояват активистите, убиват вярата на работниците във върховното ръководство на партията…

— Тази вяра се руши отдавна не от Задграничното бюро, а от Лукан, но ти не виждаш това — грубо я пресече той. — Ти си още неузряла, неоформена, заслепена от борбата в тесния сектор, на който се бориш. Не разбираш съществените отношения, губиш от погледа си останалите сектори. А борбата е сложна, свързана с хиляди странични проблеми. Тя не може да се води по простите схеми и лозунгчета, с които Лукан тъпче бедните ви работнически глави.

— Виждам ти се проста, нали? — с тиха насмешка попита Лила.

— Не, лошото е, че не си проста! — Гласът на Павел ставаше все по-враждебен. — Лошото е, че имаш качества на отличен партиен функционер! Лошото е, че в името на дисциплината, благородно задължение на всеки партиец, ще заблудиш десетки, стотици другари да не се отърсят навреме от сектантските глупости! А най-лошото от всичко е, че в дъното на душата си виждаш правотата на моето схващане, но някакво мрачно недоверие ти пречи да се съгласиш с него.

— Недоверие ли? — повтори тя като безпомощно тъжно ехо. — Какво недоверие?

— Това, което Лукан насажда непрекъснато у работниците към всеки интелигент! Това, което ти изрази преди малко към мене! Поведението му е антипартийно… Аз съм опортюнист, фракционер… Какво още? Успокой се! Не те считам за проста! Не искам да те използувам за вредителските си планове. Стой далеч от мене!…

— Ти искаш да ми отнемеш правото да мисля самостоятелно — с болка възрази Лила.

— О, така ли? Откога почна да решаваш самостоятелно въпроси, върху които ние си блъскаме главите от десет години? Не ти отнемам това право! Мисли каквото си искаш. Не искам помощ от тебе.

Той млъкна и наведе глава. Сънливата тишина на гората се нарушаваше само от кълвачите, които чукаха с човките си по кората на боровете. Въздухът бе наситен с гъста миризма на смола. Някъде далеч еднообразно и тъжно свиреха щурци. През клоните на боровете прозираше ярката синевина на небето, която вече не радваше Лила. Сърцето й бе застинало в тръпка на внезапна печал, сякаш поразено от леснотата, с която нещо между нея и Павел започваше да се руши.

— Помисли си дали трябва да се държиш с мене така — рече тя. — Именно с мене! Аз мисля, че ме обичаш тъкмо защото поставям партията над всичко, тъкмо защото решавам трудностите с разума си.

— Продължавай и занапред. Никой не ти пречи.

В гласа му прозвуча студенина, която я накара да потрепере. Той се беше навел и смучеше цигарата си, гледайки втренчено земята, с лакти, опрени на коленете. В дългите му крака, в широките плещи, в мургавото му лице и черна лъскава коса имаше някаква стара като живота сила, която накара Лила да провре ръката си под мишницата му и да каже тихо:

— Няма ли да се разходим по-нататък?

Той отговори студено и кратко:

— Не.

Лила дръпна бързо ръката си, изправи се и произнесе спокойно, сякаш нищо особено не се беше случило:

— Тогава и аз ще си вървя по-рано. Кога ще се видим?

Той отвърна разсеяно:

— Не зная.

Лила бавно оправи косата си. Бледосинкавите й очи се смееха горчиво и снизходително. Преди да си тръгне, тя попита с равнодушен, делови глас:

— В „Никотиана“ между работниците се подвизава някой си Макс Ешкенази… Познаваш ли го?

— Да.

— Що за човек е той?

— Много умен и честен другар.

Лила постоя още няколко секунди. Веждите й се бяха събрали замислено.

— На мене не ми харесва особено! — произнесе тя внезапно.

А Павел я удари с думите:

— Възможно е. Той не харесва и на Лукан.

Борис свърши работата в околийското финансово управление, за която беше излязъл от склада, и след като се раздели с Ирина, тръгна към долната част на града — квартала на тютюневите складове. Горещината беше намаляла. Той измина чаршията с нейните ханове, кръчми, сарачници, налбантници и железарски магазинчета, пред които всеки съботен ден евреи-продавачи и селяни се отдаваха на безкрайни пазарлъци. От дворищата на хановете лъхаше миризма на застоял животински тор, а кръчмите издаваха противен дъх на вкиснато вино и ракия. Пред железарските магазинчета между лопати, търнокопи, сандъци с пирони и чували със син камък седяха възрастни белобради евреи с нечисти калпачета на главите си. Те ронеха зърната на броениците си с някакъв особен и неразбираем за минувачите екстаз на душевен мир, докато синовете им, бледи и рахитични, шетаха вътре. Киното до синагогата звънеше настойчиво, обещавайки на зрителите си вълнуваща серия от подвизите на Буфало Бил. Борис трепна. Само преди една година му предлагаха да стане касиер в това кино, а сега го канеха в централата на „Източни тютюни“. Една година — през която той не беше изостанал назад, а тютюневият мираж беше засиял по-ярко.

Той отмина чаршията и зави към реката по тесните и миризливи улички в най-бедната част на града. Тук нямаше почти никаква зеленина. Жалките едноетажни къщици, измазани с вар, се притискаха една към друга, сякаш се срамуваха от изгледа си. В тесните дворове, през които течеха миризливи помийни вади, се мяркаха потънали в грижи жени, готови да се скарат истерично за най-дребното нещо. Никой не бе учил тия работнически жени на приветливи обноски и безкрайните тревоги на нищетата разкъсваха нервите им. По улицата играеха деца. Най-малките се търкаляха в праха само по ризки и при всяко обръщане показваха голите си мършави задничета. По-големите, чиято възраст беше още недостатъчна, за да бъдат изсмукани в тютюневите складове, играеха на ашици и се караха ожесточено помежду си. Никой не беше показал на тия деца красотата на човешкото достойнство и озлоблението нахлуваше в душите им още от най-крехка възраст.

Най-сетне Борис излезе от тоя грозен квартал и стигна до складовете. Това бяха големи, многоетажни постройки, които струваха милиони. В плоските им фасади, в малките им квадратни прозорчета, в модерния им стил имаше нещо студено и бездушно като света, който ги бе построил. Складът на „Никотиана“ приличаше отдалеч на допотопно чудовище и сякаш искаше да смаже с големината си съседните складове на другите фирми. Върху стената му, до желязната двукрила врата, през която се влизаше в двора, имаше плоча със златен надпис: