Цар Плх

— Ей, ние май те забравихме. Друг път гледай да си тук — всеки сам си отговаря за кльопачката.

Тогава той сготви една от кокошките си — изчисти я, опържи я и я изяде. Всъщност изяде половината, а останалото запази за закуска. Сега имаше само още две кокошки. Другите ги бяха изяли през последните няколко дни — разделил ги бе с тези, които ги приготвиха.

Вчера се бе опитал да купи стоката от лагерната лавка, но парите, които спечели от диаманта, вече не вървяха. В портфейла си имаше единайсет американски долара — те поне си пазеха цената, — но с единайсет долара и две кокошки дълго нямаше да изкара. Целият изтръпваше от ужас при тази мисъл.

Миналата нощ почти не спа, и в мрачните часове на безсъницата се ядоса на себе си — толкова мекушаво, толкова глупашки се държеше, съвсем недостойно за един Цар. Голяма работа, че като тръгне из лагера, всички — Брант, Праути, Самсън, всички го подминават. Всички до един — Тинкър Бел, Тимсън, полицаите, доносниците, всички, на които плащаше издръжка, хора, на които бе помагал или просто бе познавал, на които бе давал храна, цигари и пари или бе посредничил в продажбите — всички го подминаваха така, сякаш въобще не съществуваше. Там, където винаги го бяха следвали погледи и го бе ограждала омраза, сега оставаше само пустота — нямаше погледи, нямаше омраза, нямаше дори поздрав.

Тръпка го полази, докато обикаляше лагера така — все едно, че бе призрак. Върна се в бараката, но си остана призрак. Легна си — призрак. Сякаш изобщо не съществуваше.

В момента Текс разправяше невероятната вест за капитана и Царя долови новия страх, свил сърцата им.

— Е, какво толкова? — обади се той. — Какво сте се умълчали? Пристигнал някои си отвън, голяма работа!

Никой не отговори нищо.

Царя се надигна — тая тишина го смазваше, не можеше да я понася. Облече си най-хубавата риза и чисти панталони, избърса праха от лъснатите си обувки, килна небрежно кепето и на излизане спря за миг на прага.

— Днес съм решил да си направя голямо угощение — каза той неопределено. Огледа се — по лицата на американците бе изписан глад, а в очите им гореше зле прикрита надежда. Това го успокои — значи всичко си беше постарому. Изгледа мъжете изпитателно. — Имаш ли работа днес, Дайно? — попита той накрая.

— Ами… не, нямам — отговори Дайно.

— Леглото ми е за оправяне и имам малко пране…

— Искаш да го оправя ли? — притеснено попита Дайно.

— Ако ти искаш.

Дайно изруга под носа си, но споменът за аромата на снощното пиле разколеба решителността му.

— Може — каза той.

— Благодаря, приятелю… — иронично отговори Царя, развеселен от явната борба, която Дайно водеше със съвестта си. После се обърна и закрачи надолу по стълбите.

— А коя… коя кокошка ще искаш? — провикна се подире му Дайно.

— Ще си помисля — отговори Царя, без да спира. — Ти свърши сега с леглото и прането.

Дайно се подпря на вратата и го проследи с поглед, докато накрая Царя подмина близката стена на затвора и се скри зад ъгъла.

— Мръсно копеле! — изруга той.

— Иди, иди вземи прането! — обади се Текс.

— Я млъкни! Гладен съм.

— Изработи те да му свършиш работата без пиленце, а?

— Той пиле ще сготви — тросна се Дайно. — И за мен ще има. Винаги дава, като му свършиш работа.

— А снощи?

— Е, снощи беше вкиснат, защото разместихме леглата — отговори Дайно. Но мисълта му се въртеше все около английския капитан и дома, момичето му. Дали го чака? Дали не се е омъжила? „Ще се омъжи, естествено — горчиво си каза той. Няма мен да чака. Мен няма кой да ме чака. И как ще си намеря работа просто не знам!“

— Това беше преди — говореше Байрън Джоунс. — Басирам се, че сега ще си я сготви и ще я изяде пред очите ни, копелето. Но и той си мислеше за вкъщи. „Да пукна, ако остана там! Ще си взема апартамент. Така де. Но откъде, по дяволите, откъде да взема мангизи?“

— Е, голяма работа — обади се Текс. — Все ще изкараме, някак още ден-два. — „А после у дома, в Тексас. Дали ще ми дадат старата служба? И къде ще живея? Как ще се оправям с мангизите?… Ами в оная работа ще ме бива ли, не ли?“

— Ами английският офицер, Текс? Не трябва ли да идем да поговорим с него?

— Да… сигурно трябва. Ще идем. Днес следобед. Или пък утре. Нека свикнем с мисълта… — Текс едва се овладя да не потрепери. — Как ме гледаше само… Като че ли… като че ли съм… прокажен. Какво чак толкоз ми има? Съвсем съм си нормален, нали?

Огледаха го внимателно и всеки се опита да разбере какво толкова бе видял офицерът. Но насреща им стоеше просто Текс — същият Текс, какъвто си го знаеха вече три години и половина.

— Съвсем нормално ми изглеждаш, на мен поне — обади се накрая Дайно. — На оня му има нещо, не на теб. Що мен не ме накара някой да скоча сам с парашут в Сингапур, с всички тия откачени японци наоколо. Не, не, оня изобщо не е наред!

Царя крачеше покрай стената на затвора. „Глупак с глупак — каза си той, — какво толкова се разкисна. Всичко си е постарому. Ами да! И ти както винаги си на върха. Само ти знаеш как да се оправиш в новото положение.“ Килна наперено кепето си и се подсмихна при мисълта за Дайно. Има да ругае копелето и да се тормози ще го огрее ли от пилето, или се е прекарал да свърши работата даром. „Много му здраве, нека се поизпоти!“ — реши развеселен Царя.

Пресече пътеката между две бараки. Наоколо се бяха струпали пленници — безмълвни, неподвижни, де един обърнали поглед на север, към портала. Заобиколи още една барака и се озова недалеч от офицера, който се озърташе озадачен наоколо си, останал изведнъж съвсем сам. Англичанинът беше обърнат с гръб към него. Царя видя как той пристъпи към неколцина пленници, но мъжете уплашено се дръпнаха.

„Тия са луди — изсмя се язвително наум Царя, — направо са луди. Какво чак толкоз страшно има — един прост капитан. Ясно, ще трябва да му се помогне. Ама и той пък, защо гледа наоколо си като треснат? Нищо не разбирам!“ Царя ускори крачка, но стъпките му бяха съвсем безшумни.

— Добро утро, сър — уверено поздрави той и козирува.

Стреснат, капитан Форсайт се извърна към него.

— Здравейте! Добре, че поне един нормален човек има тук — въздъхна с облекчение той и в същия миг осъзна какво каза. — Извинявайте, не исках да…

— Нищо, нищо — добродушно отвърна Царя. — В тая воняща дупка всеки ще излезе от релси. Много ни е драго да ви видим тук. Добре дошли в Чанги!

Капитанът се усмихна. Беше много по-нисък от Царя, масивен и як като бик.

— Благодаря! Казвам се Форсайт. Изпратиха ме да се погрижа за лагера, докато пристигне флотът.

— А кога ще стане това?

— След шест дни.

— Не може ли да побързат малко?

— Но е толкова лесно. Какво им става на всички тук? — кимна Форсайт по посока на бараките. — Бягат от мен като от дявола!

— Сигурно са изпаднали в шок — сви рамене Царя. — Не вярват на очите си. Нали знаете, хора всякакви. Много време мина.

— Да, много време мина — повтори бавно Форсайт.

— Нещо не са с всичкия си — какво ще се плашат от вас! Ама тяхна си работа — отново сви рамене Царя.

— Вие американец ли сте?

— Да. Тук сме двайсет и пет американци с командващ офицер капитан Бръф. Него са го свалили над камилата през четирийсет и трета. Сигурно ще искате да го видите?

— Естествено.

Форсайт бе смъртно уморен. Бяха му връчили заповедта преди четири дни в Бирма. После чакането, полетът, сокакът, пътят до караулното, тревогата какво го чака в лагера, как ще реагират японците, как въобще ще се справи — всичко това прогони съня му и изпълни с ужас нощите му. „Е, момчето ми, ти сам се натискаше, — сега се оправяй какво можеш! Поне първият изпит — при портала — мина. Ама и ти си един глупак — мислеше си той — ангелите си беше изкарал. Само крещеше на ония копелдаци да отдадат чест и толкоз.“

Но където и да се извърнеше, погледът му срещаше безмълвни пленници, скупчени в бараките, по прозорците, на праговете и в сенките, впили очи в него. Видя пътеката, която пресичаше лагера, и тоалетните отвъд нея. Забеляза ужасното състояние, в което се намираха бараките. Воня на пот, мухъл и урина изпълни ноздрите му. Из целия лагер крачеха призраци — призраци в дрипи, призраци с препаски на кръста, призраци в саронги, призраци от кожа и кости.