Жертвеният жребец

— Ще оцелееш, Марк Катоне! — възкликна триумфално Клеант. — Ние те спасихме!

Зрението на Катон се проясни. Той сведе очи към кървавата ленена кърпа върху корема си. Отмести плата с лявата си ръка, като очакваше да види вътрешностите си, но с удивление установи, че коремът му е закърпен с равен шев.

— Душата ми! — изкрещя той, потрепери и събра всички сили за тази последна битка в живота си.

С две ръце разкъса шевовете и задърпа блестящите си бледи черва.

Никой не направи опит да го спре. Застинали от ужас, синът, приятелят и лекарят му гледаха как се саморазкъсва, отваряйки и затваряйки безмълвно уста. Изведнъж през тялото му премина нов спазъм. Сивите му очи, все още отворени, загубиха блясъка си, ирисите му се скриха под разширяващите се черни зеници; накрая се появи лека златиста лъскавина — патината на смъртта. Душата на Катон отлетя.

Изгориха го на следващия ден на огромна клада с тамян, смирна, нард, канела и йерихонски балсам; тялото му бе увито в тирски пурпур и златовезано платно.

Самият той сигурно би заклеймил тази практика — Марк Порций Катон бе враг на всяко разточителство.

Бе сторил каквото можеше в този кратък период на подготовка за смъртта: беше оставил писма за бедния си сломен син, за Статил и за Цезар, парични подаръци за Луций Гратидий и все още безжизнения Прогнант, но нито дума за Марция, съпругата си.

Когато Цезар влезе в Утика с разстлано върху любимия му кафяв кон алено наметало, прахът на Катон вече бе събран, но самата клада още стоеше, черна, ароматна купчина сред смълчаните жители на града.

— Какво е това? — попита Цезар със свито сърце.

— Кладата на Марк Порций Катон Утикийски! — извика пискливо Статил.

Очите на Цезар бяха нечовешки. С каменно изражение той слезе от коня си и наметалото му се разстла изящно зад него. Видът му бе величествен, като на истински завоевател.

— Домът му? — попита той Статил.

Философът се обърна и го поведе.

— Синът му тук ли е? — поинтересува се Цезар, след като влезе, следван от Калвин.

— Да, Цезаре, но е твърде разстроен от смъртта на баща си.

— Самоубил се е, разбира се. Разкажи ми как стана?

— Какво има да разказвам? — вдигна рамене Статил. — Познаваш го, Цезаре. Нямаше да се подчини на никой тиранин, дори на най-милосърдния. — Той бръкна под туниката си и извади един свитък. — Това е за теб.

Цезар го взе, погледна печата. Сетне разгърна свитъка.

Калвин изгаряше от желание да прочете бележката и почти се беше примирил с мисълта, че няма да му се удаде възможност. Цезар смачка свитъка и го хвърли. Сетне погледна пръстите си, сякаш бяха на друг човек, пое си дълбоко въздух и процеди през зъби:

— Мразя те заради смъртта ти, Катоне, също както ти ме мразеше заради живота си.

Младият Катон се появи в помещението, подкрепян от двама слуги.

— Не можа ли да убедиш баща си да изчака поне да ме види, да поговори с мен?

— Ти го познаваш много по-добре от мен, Цезаре — рече младият мъж. — Той умря, както живя, много мъчително.

— Какво смяташ да правиш сега, след като баща ти е мъртъв? Знаеш, че цялата му собственост е конфискувана.

— Ще те помоля за прошка и ще намеря начин да преживея някак си. Аз не съм като баща си.

— Прощавам ти, също както щях да простя и на него.

— Мога ли да помоля за една услуга, Цезаре?

— Да, разбира се.

— За Статил. Може ли да се върне в Италия с мен? Баща ми му остави пари да отиде при Марк Брут, който ще го приюти.

— Марк Брут е в Италийска Галия. Статил може да отиде при него.

Така свърши всичко. Цезар се обърна и излезе. След като взе бележката, Калвин го последва. Един безценен документ.

Навън Цезар изведнъж се развесели, сякаш никога не е бил в мрачно настроение. Обърна се към Калвин:

— Е, не можех да очаквам друго от Катон. Той бе най-лошият ми враг, би направил всичко, за да ми попречи.

— Абсолютен фанатик, Цезаре. Още от раждането си, предполагам. Никога не е разбирал разликата между реалния живот и философията.

Цезар се засмя:

— Разликата ли? Не, драги ми Калвине, не разликата. Катон никога не е разбирал живота. Философията му помагаше да си обясни нещо, което така и не можеше да проумее. Тя му беше като учебник за това как да се държи. Бе избрал да стане стоик и затова все се стремеше към пречистване и самоотрицание.

— Бедната Марция! Какъв жесток удар.

— Жестокият удар за нея бе в това, че обичаше Катон, който отричаше любовта.

От висшето командване на републиканците до Испания стигнаха само Тит Лабиен, двамата Помпей и управителят Атий Вар.

Публий Ситий отново работеше усилено за царете Бокх и Богуд в Мавритания. В момента, в който научи за победата на Цезар при Тапсос, изпрати вярната си флота по море, а лично той нахлу в Нумидия по суша.

Метел Сципион и Луций Манлий Торкват се движеха с група кораби покрай африканското крайбрежие. Гней и Секст Помпей предпочетоха да плават в открито море и се насочиха направо към Балеарските острови. Лабиен пътуваше с тях, защото не се доверяваше на преценката на Метел Сципион, а най-вече защото не можеше да го понася.

Флотата на Публий Ситий срещна плаващите покрай брега кораби и ги нападна с такова настървение, че бягството бе невъзможно. Също като Катон Метел Сципион и Торкват предпочетоха самоубийството пред милостта на Цезар.

Нестройната нумидийска войска не беше достоен противник за нападащия Ситий. Той прегази лековъоръжените конници на Юба и продължи безпрепятствено по пътя си.

Марк Петрей и цар Юба бяха стигнали до столицата на Нумидия, Цирта, но завариха портите й залостени. Жителите на града се бояха твърде много от отмъщението на Цезар и не желаеха да ги пуснат вътре. Двамата мъже се подслониха в една вила на Юба недалеч от Цирта. Спогодиха се да потърсят смъртта си в дуел като най-достоен завършек на премеждията им. По-младият и силен Юба надделя и Петрей загуби живота си в дуела. Когато обаче се опита да причини собствената си смърт, царят на Нумидия установи, че ръцете му са твърде къси за целта. Наложи се един роб да му държи меча, докато той се набучи на него.

Най-трагичен бе завършекът на сина на Луций Цезар, който бе пленен и настанен в една вила край Утика, докато Цезар намери време да се заеме с него. Обслужваха го личните слуги на Цезар. Във вилата се пазеха и няколко клетки с диви зверове, намерени сред имуществото на Метел Сципион. Цезар възнамеряваше да ги използва в памет на мъртвата си дъщеря Юлия, защото сенатът бе отказал да организира заупокойни игри при погребението й. Отново заради Катон и Ахенобарб.

Може би вечното съмнение, съпътстващо този единствен член на рода на Юлиите Цезари, заел страната на републиканците, го разяждаше отвътре или той просто не беше с всичкия си. Независимо от причината Луций Цезар скоро събра около себе си група републикански легионери. Заедно с тях установи контрол върху вилата и изтезава и уби Цезаровите слуги. След като нямаше вече хора за жертви, той измъчва и уби животните. Легионерите напуснаха вилата, но Луций Цезар остана. Трибунът, изпратен да го види, го завари да обикаля из стаите, изцапан с кръв и бръщолевещ нечленоразделно. Също като Аякс след падането на Троя той явно мислеше, че животните са най-свирепите му врагове.

Цезар реши, че трябва да го изправи на съд с надеждата, че там ще обявят сина на чичо му за абсолютно невменяем. Докато чакаше процеса, Луций Цезар бе оставен под стража във вилата.

Справедливостта обаче възтържествува по-рано. Войниците, изпратени да оковат Луций Цезар Младши и да го заведат за делото в Утика, намериха затворника убит… но не от собствената му ръка. Кой бе извършил това деяние, остана пълна мистерия, но никой от Цезаровите подчинени дори за миг не си помисли, че диктаторът може да има пръст в тази работа. За Цезар се носеха много слухове, но не и в този случай. След като проведе погребението като върховен жрец, той изпрати праха на Луциевия син в Рим, но само с толкова обяснения, колкото смяташе, че бащата може да понесе.