Цар Плх

— Аз лично не бих проявил благоразумието да остана, след като имам възможност да замина — каза Питър Марлоу.

— Човек трябва да си пази кожата, Питър. На другите не им пука.

Питър Марлоу дълго мисли върху думите му. В нощта се носеха откъслеци от разговори, чуваха се гневни гласове, шепот, кръжаха вечните облаци комари, някъде отдалеч долиташе печалният зов на корабните сирени. Откроени на фона на тъмното небе, палмите прошумоляваха. Мъртъв клон се откърши от короната на едно дърво и се строполи върху храсталака отдолу.

Питър Марлоу пръв наруши мълчанието:

— Тоя твой приятел… наистина ли ходи до селото?

Царя го погледна в очите.

— Искаш ли да дойдеш, като отивам другия път? — тихо попита той.

Питър Марлоу леко се усмихна:

— Да.

С внезапна сила край ухото на Царя забръмча комар. Той скочи, напипа фенерчето и огледа мрежата. Не след дълго комарът кацна. Царя ловко го смачка. После внимателно провери мрежата и като се убеди, че няма дупки, отново си легна. След миг всички мисли го напуснаха. Сънят дойде бързо и леко.

Питър Марлоу лежеше буден на леглото и от време на време почесваше нахапаното си от дървеници тяло. Думите на Царя бяха съживили миналото. Спомни си кораба, който преди години го бе докарал заедно с Мак и Ларкин от Ява…

Японците бяха наредили на коменданта на Бандунг, един от многото лагери в Ява, да осигури хиляда души работна ръка. Отначало щяха да ги пратят за две седмици в един съседен лагер и да им отпуснат двойни дажби храна, дори цигари. Едва след това трябваше да ги прехвърлят на другото място, където условията за работа били добри.

Много от хората сами пожелаха да отидат заради двете седмици в междинния лагер. На някои просто наредиха. Тях тримата ги записа като доброволци Мак.

— Нищо не се знае, братлета — защити се той, когато Ларкин и Питър го наругаха. — Ако се доберем до някое островче, все нещо ще измислим — двамата с Питър знаем езика. Пък и по-лошо от тука няма да е.

Така че накрая предпочетоха неизвестното зло пред известното.

Щяха да пътуват с малък търговски параход. На кея около мостчето бе струпана многобройна охрана, сред която се виждаха и двама японци в бели дрехи и с бели маски на лицето. На гърбовете им висяха големи контейнери, свързани с тънък маркуч към пневматичните пръскачки, които държаха в ръцете си. Задачата им бе да обеззаразяват всички пленници и вещите им, за да не попаднат явански болести на чистия кораб.

В средата на гъмжащия от плъхове и въшки и вонящ на изпражнения тесен трюм имаше неголямо празно пространство с размери шест на шест метра. На стените околовръст, от пода до тавана, бяха закрепени пет дъсчени койки дълбоки три метра и с един метър разстояние помежду им.

Един японски сержант им показа как да сядат на койките с кръстосани крака: петима един зад друг, до тях други петима, до тях още пет. Докато се заемат всички места. Когато се надигнаха отчаяни гласове на протест, сержантът заяви, че японските войници пътуват по същия начин, а щом условията са добри за славната японска армия, значи така ще седи и бялата измет. Дулото на насочения пистолет захвърли първите петима, зинали от ужас, в клаустрофобния мрак, а несекващият прилив на хора в трюма принуди следващите да избягат от блъсканицата върху койките. После те на свой ред биваха избутвани от прииждащите отзад и сядаха — коляно до коляно, хълбок до хълбок, рамо до рамо. Онези, за които не достигна място на койките — около сто души, — стояха зашеметени в нищожния квадрат със страни шест на шест метра и благославяха късмета си, че все пак не са на койките. Товарният люк още не беше пуснат и слънцето успяваше да проникне в трюма.

Сержантът поведе втората група, в която бяха Мак, Ларкин и Питър, към средния трюм и скоро той започна да се пълни по същия начин. Щом влезе в запарения търбух на кораба, Мак изхриптя и припадна. Питър Марлоу и Ларкин го прихванаха и с ругатни и юмруци си запробиваха път сред тълпата обратно към палубата. Един часови се опита да ги върне назад, но Питър Марлоу се разкрещя, после взе да моли, сочейки разкривеното лице на Мак. Часовият сви рамене, кимна с глава към носа и ги остави да минат. С блъскане и ругатни Ларкин и Питър освободиха малко място и сложиха Мак да легне.

— Какво ще правим сега? — попита Питър Марлоу.

— Ще се опитам да намеря лекар — каза Ларкин. Мак го сграбчи за ръката:

— Полковник! — Едва-едва отвори очи той и бързо прошепна: — Нищо ми няма. Просто трябваше да се измъкнем някак си оттам. За бога, въртете се загрижено около мен и не се плашете, ако започна да буйствам.

И тъй двамата се суетяха около Мак, а той крещеше в несвяст, мяташе се и повръщаше водата, която се опитваха да му налеят през стиснатите зъби. Пристъпът утихна едва когато корабът потегли.

По това време дори и палубата бе претъпкана с хора до такава степен, че нямаше достатъчно място, за да седнат всички. Все пак, тъй като постоянно се точеха опашки за нещо — за вода, за ориз, за тоалетните, — всеки успяваше да поседне за малко.

Същата нощ буря подмята кораба цели шест часа. Пленниците в трюма се стараеха да не повръщаха един върху друг, а хората на палубата — да се запазят от потоците вода. На сутринта времето се оправи и до обед слънцето нажежи небосклона. Някой падна зад борда. Пленниците и охраната дълго гледаха от палубата как човекът се дави сред разпенената диря на кораба. След тази случка вече никой не падна зад борда.

На втория ден трима души намериха покой в морето. Няколко японски войници дадоха залп с пушките си, колкото да спазят военния ритуал. Погребението не продължи дълго — опашките чакаха.

Пътуването трая четири дена и пет нощи. За Мак, Ларкин и Питър Марлоу то не донесе нищо особено.

Питър Марлоу лежеше на прогизналия от пот дюшек и копнееше за сън. Но мислите му препускаха необуздано и се лутаха между ужасите на миналото и страховете на бъдещето. Изгаряха го спомени, които бе най-добре да забрави. Поне засега, поне докато е сам. Спомени за нея.

Зората вече бе докоснала хоризонта, когато той най-сетне заспа. Но дори сънят не му донесе облекчение.

Седма глава

Дните монотонно следваха един подир друг и всеки ден приличаше на предходния.

Една нощ Царя потърси Мастърс в лагерната лечебница и го намери да лежи на вмирисаното легло пред бараката, вперил празен поглед в стената.

— Здрасти, Мастърс — каза Царя, след като се убеди, че никой не ги подслушва. — Как се чувстваш?

Мастърс го изгледа продължително, без да го познае.

— Аз ли?

— Ти, ами.

— Не знам — промърмори Мастърс след малко и от устата му се процеди слюнка.

Царя извади табакерата си и напълни с тютюн празната кутия за цигари, оставена на масата до леглото.

— Мастърс — рече той, — благодаря ти за онова нещо.

— За кое нещо?

— Дето ми каза какво си прочел на парчето вестник. Дойдох просто да ти благодаря и да ти дам малко тютюн.

Мастърс напрегна паметта си.

— А, това ли? Не е честно да се дебнем един друг. Кофти човек, полицейски копой!

И умря.

Доктор Кенеди се приближи и с безразличие придърпа грубото одеяло над главата му.

— Приятел ли ти е? — попита той Царя и го изгледа с ледени очи иззад рунтавите си вежди.

— Зависи от гледната точка, сър — учтиво отвърна Царя, после взе тютюна и го сипа обратно в табакерата си — на Мастърс вече не му трябваше.

— Отърва се — каза лекарят. — Поне няма да го боли.

— И така може да се каже, полковник. От какво умря.

— От малодушие.

Лекарят подтисна прозявката си. Зъбите му бяха мръсни и пожълтели, косата провиснала и мазна, а ръцете — розови и безупречно чисти.

— Липсваше му воля за живот, значи.

— И така може да се каже — смръщи се лекарят. — Ти обаче няма да умреш от това.

— Никога, ей богу…

— А тебе какво те прави толкова несломим? — попита доктор Кенеди и в гласа му прозвуча омразата, която изпитваше към това огромно тяло, излъчващо здраве и сила.