Речният бог (Книга втора)
Речният бог (Книга втора) читать книгу онлайн
Издаден през 1993 г., романът „Речният бог“ бързо заема първо място във всички световни класации на книги за съвременна литература. Това е книга за любовта, смъртта и интригите в Долината на царете.
Уилбър Смит е роден в Централна Африка през 1933 г. и завършва университета в Родезия. Написал е двайсет и пет романа. У нас е познат с: „Един сокол лети“, „Диво правосъдие“, „Златната лисица“, „Когато лъвът се храни“ и „Гръмотевицата“, книгите му са преведени на много езици и продадени в 650 000 000 екземпляра.
Внимание! Книга может содержать контент только для совершеннолетних. Для несовершеннолетних чтение данного контента СТРОГО ЗАПРЕЩЕНО! Если в книге присутствует наличие пропаганды ЛГБТ и другого, запрещенного контента - просьба написать на почту [email protected] для удаления материала
Насочих колесницата към мястото, където забелязах Кратас — това бе най-ужасният участък от бойното поле. Труповете бяха нахвърляни на купове, достигащи до колелата на колесницата. Забелязах шлема му в праха, който се бе превърнал в кал от изтеклата кръв. Слязох от колесницата и го вдигнах. Бе смачкан.
Захвърлих шлема и започнах да търся тялото на Кратас. Видях кракът му да се показва от купчина тела. Бяха на шилуки и хиксоси в примирие след смъртта. Избутах ги встрани и намерих Кратас легнал по гръб. Беше прогизнал от почерняла кръв, лицето му приличаше на черна маска.
Коленичих до него и тихо промълвих:
— Трябваше ли да умрете? Всички, които искрено обичах? — Наклоних се напред и го целунах по кървавите устни.
Той седна и се вгледа в мен. Сетне се усмихна с широката си момчешка усмивка.
— По дяволите, беше истинска битка — поздрави ме той.
— Кратас! — зарадвано го гледах аз. — Ти наистина ще живееш вечно.
— Нито за момент не съм се съмнявал, момчето ми. Но точно сега се нуждая от нещо за пиене.
Затичах към колесницата и донесох шише вино. Той го взе, вдигна го и го изля в гърлото си, без да преглъща. Когато шишето се изпразни, го захвърли и се оригна.
— Като начало е добре — намигна ми. — Сега ми покажи пътя към най-близката кръчма, стари грешнико.
Пръв занесох новините в Елефантина. Бях сам в колесницата, а конете тичаха леко. Сменях ги на всяка станция по южния път и пътувах без прекъсване. Конярите ми подаваха шише или кора хляб и сирене, докато сменяха конете, и дори не спирах да поспя или да почина.
През нощта звездите и луната ми показваха пътя, а Хор направляваше уморените ми ръце с юздите. Въпреки че всяка става ме болеше и се олюлявах от умора, не претърпях злополука.
На всяка станция и всяко селище по пътя аз извиквах радостните новини:
— Победа! Велика победа! Фараонът е в Тива! Хиксосите са отблъснати!
— Хвала на всички богове! — поздравяваха ме те. — Египет и Тамус!
Продължавах напред. Все още се говори за препускането ми през този ден по южния път. Още се носят легенди за изтощения ездач с кървясали очи и кървави петна по дрехата, който преминал оттук като предвестник на победата, носещ новината към Елефантина за битката, която отвори пътя към свободата.
Препусках от Тива към Елефантина два дни и две нощи и когато пристигнах в двореца, с последни сили стигнах до водните градини, където лежеше господарката, и паднах до нейната лежанка.
— Господарке — изграчих аз през напуканите си устни, с гърло, пресъхнало от праха. — Фараонът спечели велика победа. Дойдох да те отведа у дома.
Спуснахме се по реката към Тива. Принцесите бяха с нас, за да развеселяват майка си. Те стояха с нея на палубата и й пееха. Рецитираха, задаваха гатанки и се смееха, но тъга се прокрадваше в смеха им, а очите им издаваха дълбока загриженост, щом погледнеха майка си.
Царица Лострис бе крехка като ранена птица. Бе станала много лека, а плътта й бе прозрачна като седеф. Можех да я вдигна и да я нося толкова лесно, както когато бе на десет години. Билката, която й приготвях, вече не можеше да притъпи болката.
Занесох я на ръце до носа на галерата, когато след последния завой на реката стените на Тива се изправиха пред нас. С една ръка я придържах през раменете, докато се наслаждавахме на отдавна изминалите събития и преживявахме отново хиляди радостни спомени от нашата младост.
Но усилията я умориха. Когато хвърлихме котва до двореца на Мемнон, половината от населението на Тива ни очакваше. Фараон Тамус стоеше пред огромната тълпа.
Когато носачите свалиха носилката й на брега, те я поздравиха. Въпреки че повечето от тях не бяха я виждали, легендата за състрадателната царица се бе запазила по време на дългото й изгнание. Майки повдигаха децата си да ги благослови, те протягаха ръце да докоснат ръката й.
— Моли се на Хапи за нас — повтаряха те. — Моли се за нас, Майко на Египет!
Фараон Тамус вървеше до носилката й като обикновен син, а Техути и Беката я следваха отзад. Двете принцеси се усмихваха, въпреки че в очите им блестяха сълзи.
Атон бе подготвил покоите на царицата. Когато стигнахме до вратата, изпратих всички да си вървят, дори и фараона. Положих я на лежанка под сянката на лозата. Оттук можеше да наблюдава блестящите стени на любимата си Тива отвъд реката.
Когато се смрачи, я отнесох в спалнята й. Щом легна на ленените чаршафи, тя вдигна поглед към мен.
— Таита — промълви, — моля те, за последен път да погледнеш в бъдещето заради мен.
— Господарке, не мога да ти откажа нищо — склоних глава аз и отидох да донеса сандъчето с лекарства.
Седнах до леглото й и кръстосах крака на каменните плочи, а тя наблюдаваше как приготвям билките. Счуках ги в алабастрово хаванче и затоплих вода в медно котле.
Вдигнах димящата чаша и я поздравих с нея.
— Благодаря — прошепна тя и аз изпразних чашата.
Затворих очи и зачаках познатото, но опасно преминаване от реалността в света на виденията и сънищата.
Когато се завърнах, факлите бяха догорели, а дворецът бе притихнал — дочух само нежните трели на славея и лекото дишане на господарката.
Помислих, че спи, но щом вдигнах трепереща ръка да изтрия студената пот от лицето си, тя отвори очи.
— Горкият Таита, толкова лошо ли беше?
Беше по-зле от друг път. Главата ме болеше и ми се виеше свят. Знаех, че никога повече нямаше да навляза в Лабиринта на Амон Ра. Този път бе последен и го направих само заради нея.
— Видях лешояда и кобрата да стоят на двата бряга на реката, разделени от водата. Видях те да се надигат и да се оттеглят сто сезона. Видях сто снопа жито и сто птици да летят над реката. Под тях видях прах от битка и блясък на мечове. Видях пушек от изгорени градове да се смесва с праха. Накрая видях кобрата и лешояда събрани заедно. Бяха обвити един друг на фона на копринено синьо небе. На градските стени имаше сини знамена и други, които се вееха на храма. Видях сини знамена на колесниците, които препускаха през страната. Имаше паметници, толкова високи и величествени, че да просъществуват десет хиляди години. Видях хора от петдесет различни националности да се прекланят пред тях.
Въздъхнах и притиснах с пръсти слепоочията си да прекратя пулсирането и сетне казах:
— Такова бе моето видение.
Никой от нас не проговори и не помръдна дълго след това, сетне господарката изрече тихо:
— Сто сезона трябва да изминат, преди двете царства да се обединят, сто години война и борба, преди накрая хиксосите да бъдат отблъснати от свещената земя на Египет. Ще бъде трудно за моя народ да го понесе.
— Но ще се обединят под синьото знаме и царете от твоя род ще завладеят света. Всички народи ще ги почитат — изтълкувах останалата част от видението си аз.
— Доволна съм — въздъхна тя и заспа.
Аз не заспах, бях сигурен, че се нуждае от помощта ми.
Събуди се отново в часа преди разсъмване, най-тъмния час от нощта, и извика:
— Болката! Мила Изида, болката!
Разбърках й отвара. След известно време промълви:
— Болката премина, но ми е студено. Прегърни ме, Таита, стопли ме с тялото си.
Взех я в ръцете си и я прегръщах, докато заспа.
Тя се събуди още веднъж, когато първите лъчи на зората се промъкнаха през вратата на терасата.
— Обичах само двама мъже в живота си — промълви тя, — и ти бе единият от тях. Вероятно през следващия ни живот боговете ще се отнесат към нашата любов по-благосклонно.
Не можех да отговоря нищо. Тя затвори очи за последен път. Отлетя безшумно и ме остави сам. Последната й въздишка не бе по-различна от другите, но когато целунах устните й, почувствах хлад.
— Сбогом, господарке! — прошепнах аз. — Прощавай, моя любов!
Написах тези редове през седемдесетте дни и нощи на балсамирането на царицата. Те са израз на последната ми почит към моята господарка.
Преди да ми я отнемат, направих разрез от лявата й страна, както сторих с Танус. Отворих коремната кухина и извадих това ужасно нещо, което я бе убило. Беше от плът и кръв, но не беше човешко. Когато го хвърлих в огъня, проклех го, проклех и омразния бог Сет, който го бе вложил в нея.
