Речният бог (Книга втора)

Виното беше силно, музиката — възбуждаща, а танцьорите — все мъже, които по мое нареждане играеха както ги е майка родила. Дамите бяха зашеметени от представлението; от изпитото вино някои от тях съвсем забравиха за благоприличието. Можех да съм сигурен, че повечето танцьори щяха да останат в женските покои до сутринта. За някои от царските съпруги се разправяше, че притежавали ненаситен глад, а пък царят не ги беше удостоявал с нощните си посещения от години.

В тази приятна обстановка господарката ми изчака подходящ момент и като се изправи, помоли за вниманието на останалите. Щеше да им говори за мен. Такива невероятни похвали ми изсипа, че чак се изчервих. Но това явно не й бе достатъчно, защото реши, че ще е най-добре да разкаже някоя и друга трогателна историйка от детските си години, в която аз да играя главната роля, и то с такива подробности, че на гостенките да им потекат сълзи на умиление. Благодарение на виното отношението им към мен коренно се беше променило и вместо да ме гледат като натрапник, всички плачеха, ръкопляскаха или се смееха на някогашните ми подвизи, сякаш им бях стар познайник.

Най-накрая господарката ми ми нареди да коленича в краката й. Наоколо отново се разнесе шепот. Бях си сложил само проста ленена препаска, а робините ме бяха сресали тъй, както винаги съм смятал, че най-много ми подхожда. Не носех друго украшение, освен Златото на похвалата около врата си. Сред скъпите пъстри одежди наоколо скромното ми облекло не можеше да не направи впечатление. Понеже винаги съм се поддържал с плуване и други физически упражнения, бях запазил непокътнато атлетичното си тяло, с което навремето привлякох погледа на господаря Интеф. В онези години бях в разцвета на красотата си.

Една от височайшите дами прошепна на съседката си:

— Колко жалко, че си е загубил висулките. Такава играчка би представлявал.

Тази вечер обаче беше различна и можех да подмина спокойно дори такова изявление.

Господарката ми изглеждаше доволна от себе си. Беше успяла да скрие подаръка си от мен. Обикновено винаги намирах начин да прочета мислите й, но този път тя успя да задържи в тайна изненадата си. Сега стоях с наведена глава в краката й, а тя ми говореше бавно и ясно, мъчейки се да удължи и за двама ни сладостта от необичайната ситуация.

— Робе Таита, през целия ми живот ти си ме пазил от всичко, което е могло да ми се случи. Бил си ми съветник и учител. От теб съм се научила да чета и пиша. С твоя помощ съм навлязла в тайните на звездите и езотеричните науки. Без теб никога не бих могла да пея и танцувам така, както мога сега. Ако не беше ти, толкова радости на живота щяха да останат завинаги непознати за мен. За всичко това мога да съм ти само благодарна.

Зад гърба ми дамите отново неспокойно се размърдаха. Никога преди не бяха чували някой роб да бъде хвален така.

— В деня на голямата буря ти извърши за мен услуга, която заслужава своята награда. Фараонът те дари със Златото на похвалата. Аз ще те даря с нещо друго.

Тя бръкна в пазвата си и извади оттам свитък папирус, завързан е цветен конец.

— Ти коленичи пред мен като роб. Сега се изправи като свободен човек.

Господарката ми вдигна папируса високо пред всички.

— Това е актът за твоето освобождаване, изготвен специално от дворцовите писари. От днес нататък ти си свободен човек.

Най-после се реших да вдигна глава и да я погледна в очите. Не можех да повярвам и думичка от чутото. Но господарката натика свитъка в ръцете ми и мило ми се усмихна.

— Не го очакваше, нали? Толкова си изненадан, че не знаеш какво да кажеш. Кажи ми нещо, Таита. Кажи ми колко си ми благодарен за този подарък.

Думите й сякаш се забиваха като отровни стрели в сърцето ми. Само като си представех живота си без нея и гласът ми замираше в гърлото. Като свободен човек аз трябваше завинаги да се разделя с господарката си. Никога повече нямаше да й готвя вечерята, да я обслужвам в банята. Никога нямаше да я завивам и да я чакам да заспи, нито пък щях да я събуждам на сутринта и да стоя при нея, когато отваря красивите си зелени очи, за да посрещне новия ден. Никога повече нямаше да пея заедно с нея, нямаше да й поднасям чашата, да й помагам да се облече, да се радвам на хубостта й.

Бях отчаян… Животът свършваше за мен.

— Бъди щастлив, Таита — заповяда ми Лострис. — Радвай се на свободата, която ти дарявам.

— Никога повече няма да съм щастлив — прошепнах аз. — Току-що ти ме изгони. Как мога да съм щастлив, щом няма да съм повече до теб?

Усмивката й се стопи и тя ме погледна неразбиращо.

— Та аз ти подарявам най-скъпото, което някога можеш да получиш. Подарявам ти свободата.

Поклатих тъжно глава.

— Ти ми налагаш най-тежкото наказание, което мога да си представя. Гониш ме далеч от себе си. Никога повече няма да зная какво е това щастие.

— Но това не е наказание, Таита. Това е награда. Моля те, не разбираш ли?

— Единствената награда, която желая, е да стоя до теб до края на дните си. — Сълзите напираха отвътре и ми беше трудно да ги задържа. — Моля те, господарке, не ме пъди! Ако изобщо изпитваш някакви чувства към мен, остави ме при себе си.

— Не плачи — заплаши ме тя. — Защото тогава и аз ще заплача пред всички гости.

Искаше ми се да вярвам, че тя наистина не си е давала сметка за последствията от неуместното си великодушие. Сълзите рукнаха из очите ми и потекоха по лицето ми.

— Престани веднага! Знаеш, че не съм искала подобно нещо — опита се да ме спре Лострис, но също заплака. — Исках да ти окажа чест, каквато заслужаваш; каквато и фараонът ти оказа.

Подадох й обратно свитъка, който държах в ръцете си.

— Моля те, позволи ми да разкъсам тази глупава шега на парченца. Върни ме на служба при себе си. Остави ме там, където винаги ми е било мястото.

— Престани, Таита! Сърцето ми се къса, като те гледам — подсмръкна тя, но вече беше късно да се спра.

— Единственият подарък, който искам от теб, е да ти служа вярно до края на живота си. Моля те, господарке, откажи се от тази идея. Позволи ми да скъсам свитъка.

Тя ми кимна с глава да постъпя, както искам, и зарева като малко дете, което е паднало и си е ожулило коляното. Разкъсах документа на две и после още на две. Това не ми се стори достатъчно и вдигнах парчетата папирус над свещта, където изчаках те да изгорят съвсем и да се превърнат в черна пепел.

— Обещай ми никога повече да не ме гониш. Закълни се, че никога повече няма да ми налагаш свободата.

Лострис кимна, но аз настоявах да чуя отговора й:

— Кажи „да“! Кажи, нека всички го чуят.

— Обещавам ти да те задържа като свой роб за вечни времена, обещавам, че няма да те продам, нито някога ще ти върна свободата.

Сълзите й пречеха да говори и почти не се чуваше какво казва, но изведнъж в очите й се появи познатата дяволитост и на висок глас тя допълни:

— Освен ако не започнеш да ме дразниш прекалено много. Ще видиш, като отново извикам писарите — и ми протегна ръка да се изправя. — Ставай, глупчо, и се заеми със задълженията си. Колко време чашата ми стои празна.

И така, аз застанах на обичайното си място зад гърба й и се заех с обичайните си задължения. Пийналите дами като че ли изобщо не разбираха какво се е случило. Навярно са мислили, че това е просто някаква предварително подготвена сценка, която има за цел само да ги развесели още повече. При това явно оценяваха високо изпълнението ни, защото от всички страни започнаха да ръкопляскат, да свиркат с уста и да ни подхвърлят цветя. Пък и повечето от гостенките можеха да си отдъхнат с облекчение: всичко си беше отново на мястото и робът си оставаше роб.

Господарката ми вдигна чашата към устните си, но преди да отпие, ми се усмихна. Очите й бяха още влажни от сълзите, но тази усмивка беше достатъчна, за да забравя тревогата си и да се почувствам отново щастлив. През всичките тези години никога не сме били толкова близки.

На сутринта след единствената вечер, когато поне за миг трябваше да се почувствам свободен, се оказа, че Нил е започнал годишния си разлив. Радостните викове на часовите край пристанището ни събудиха още призори. Главата ми тежеше от виното, но все пак бързо скочих от леглото и се затичах към брега. От двете страни на реката се беше насъбрало огромно множество, което размахваше палмови листа, пееше песни и се молеше.