Речният бог (Книга втора)

— Негово Величество готов ли е да присъства на екзекуцията? — попита Танус.

Фараонът обаче искаше да остане със своя списък и доклада на данъчните инспектори.

— Имам много работа тук, господарю Танус. Започвайте без мен. Докладвайте ми, щом присъдата бъде изпълнена.

Интересът към екзекуцията бе толкова голям, че градските съветници сложиха трибуната пред главната порта. Цената за място срещу портата бе един сребърен диск. Желаещите бяха многобройни и трибуната бе претъпкана. Хората, които не успяха да намерят място върху нея, се събраха на полето извън стените. Мнозина бяха донесли бира и вино, за да отпразнуват събитието и да приветстват благородниците, когато те преминат покрай тях. Малцина от тях не бяха пострадали от грабежите на тези разбойници, повечето бяха загубили съпрузи, братя или синове.

Завързани един за друг чисто голи, както бе заповядал фараонът, осъдените бяха прекарани по улиците на Карнак. Хората се тълпяха от двете им страни и ги замеряха с нечистотии, размахваха юмруци и крещяха обиди. Пред процесията деца танцуваха и пееха измислени в момента стихчета.

Верен на обещанието си към господарката, аз бях заел място на трибуната, за да наблюдавам изпълнението на присъдата. Тъй като дрехите и накитите на жените около мен никак не ме вълнуваха, гледах към Расфер и се опитах да съживя омразата си към него. Наложих си да си припомня всичко, което бях измитал от него, да съживя болките от камшика и ножа, с които ме бе наказвал. Той стоеше тук с висящия си почти до коленете корем, с изпражнения по косата, а по лицето му се стичаше мръсотия. Трудно ми беше да не изпитам съжаление към него.

Той ме забеляза и ми се усмихна. Парализираната страна на лицето му превърна усмивката му в язвителна гримаса. После се провикна:

— Благодаря ти, че си дошъл да ми пожелаеш сполука, евнухо. Вероятно ще се срещнем отново в райските полета, където се надявам да имам удоволствието още веднъж да отрежа топките ти.

Подигравката трябваше да ми помогне по-лесно да го намразя, но някак не успях, въпреки че се провикнах:

— Няма да отидеш по-далеч от калта на дъното на реката, стари приятелю. Следващата морска котка, която изпека на шиш, ще нарека Расфер.

Той бе първият осъден, издигнат на дървената порта. Бяха необходими трима мъже отгоре на каменната стена с въжета, докато други четирима го бутаха отдолу. Те го задържаха, а един ковач се изкачи на стълба до него с каменен чук в ръката.

Расфер престана с шегите, когато първият дебел бронзов пирон бе забит в огромния му загрубял крак. Той изръмжа, изруга и започна да се извърта, по мъжете го държаха здраво, а тълпата аплодираше и се смееше.

Едва когато пироните бяха забити на определените им места и ковачът слезе от стълбата, за да провери добре ли си е свършил работата, недостатъците на това наказание станаха очевидни. Расфер виеше и ръмжеше, висейки надолу с главата, а по краката му се стичаше кръв. Търбухът му висеше, а гениталиите му се люлееха върху пъпа. Докато се извиваше и бореше, пироните разкъсаха плътта му между пръстите на краката, той падна на земята и се замята като риба на сухо. Зрителите се забавляваха и весело подвикваха, наблюдавайки неговите гърчове.

Поощрявани от тълпата, екзекуторите го повдигнаха обратно на портата и ковачът се покатери по стълбата, за да забие още пирони. За да приковат Расфер по-добре и да му попречат да се движи, Танус заповяда ръцете и краката му да бъдат заковани за вратата.

Опитът бе успешен. Осъденият увисна с главата надолу, крайниците му бяха разпънати и той приличаше на огромна морска звезда. Вече не викаше, защото му бе трудно да диша. Бореше се за всяка глътка въздух.

Другите мъже също бяха повдигнати на портата и приковани, а тълпата ги освиркваше. Единствено Басти Жестокия не издаде звук и не им достави удоволствие.

Денят напредваше и слънцето безмилостно печеше разпънатите жертви. До обяд прикованите бяха толкова изнемощели от болка, жажда и загуба на кръв, че висяха като труповете на животни на месарски куки. Зрителите започнаха да губят интерес и да се разпръскват. Повечето от осъдените бързо издъхнаха. Басти продължи да диша през целия ден. Едва когато слънцето залязваше, той пое дълбоко въздух и увисна неподвижно.

Расфер бе най-издръжлив от всички. Лицето му бе станало мораво и се бе подуло. Езикът му се показваше между устните като парче черен дроб. Понякога издаваше дълбок стон и очите му се отваряха. Всеки път, когато това се случеше, аз споделях агонията му. Омразата ми отстъпи място на съжалението, каквото бих изпитал към всяко измъчвано животно.

Тълпата отдавна се бе разпръснала и аз седях сам на празната трибуна.

Без да крие отвращението си от такова задължение, Танус остана на поста си до залез-слънце. Накрая остави на стража един от капитаните си и тръгна към града, оставяйки ни да бдим.

Под главната порта имаше само десетина стражи, аз бях на трибуната, а няколко скитници лежаха до стената. Факлите от двете страни на портата припламваха от нощния бриз, идващ откъм реката, и хвърляха призрачна светлина върху зловещата сцена.

Расфер отново изстена и аз не можах да издържа. Взех съд с бира от кошницата си и слязох да поговоря с капитана. Познавахме се от един поход в пустинята. Той се изсмя и поклати глава в отговор на моята молба.

— Ти си мекушав глупак, Таита. Нещастникът е толкова зле, че не си струва да се занимаваш с него, но за момент ще погледна в другата посока. Действай бързо.

Отидох до портата, главата на Расфер бе на едно ниво с моята. Тихо го повиках и той отвори очи. Не знаех дали ще ме разбере, но му прошепнах:

— Пийни малко бира.

Той издаде глух звук. Очите му ме гледаха. Ако все още можеше да усеща, жаждата трябваше ужасно да го измъчва. Излях няколко капки на езика му, като внимавах да не влязат вноса му. Той се опита да преглътне. Беше невъзможно, дори ако бе по-силен: течността изтичаше от ъгълчетата на устата му и надолу по страните му в сплъстената му коса.

Затвори очи, това бе моментът, който очаквах. Измъкнах камата от диплите на шала си. Внимателно я поставих зад ухото му и с рязко движение я забих до дръжката. Гърбът му се изви в предсмъртен гърч и се отпусна. Извадих острието, имаше малко кръв. Скрих камата си в шала и си тръгнах.

— Нека сънищата за рая те носят през нощта, Таита — викна капитанът на стражата след мен, но не бях в състояние да му отговоря. Не бих повярвал, че ще мога да пророня сълза за Расфер, и може би никога не съм го правил. Вероятно плачех за себе си.

По заповед на фараона завръщането на двора в Елефантина първоначално бе отложено с месец. Господарят се занимаваше със съкровището и бе в приповдигнато настроение. Не го бях виждал така доволен и се радвах за него. Понякога двамата оставахме до късно през нощта заедно с писарите, преглеждайки списъците на съкровището, което ни омайваше с блясъка си.

Друг път той изпращаше да ме повикат и се съветваше с мен за промените на погребалния храм и гробницата, която сега можеше да си позволи. Пресметнах, че поне половината от неотдавна придобитото съкровище щеше да отиде в гробницата заедно с фараона. Бе подбрал най-красивите бижута и бе изпратил почти петнадесет килограма кюлчета злато на златарите в храма, за да ги превърнат в погребални предмети.

Обаче намираше време да се консултира с Танус по военните дела. Бе го признал за един от първите пълководци на своята армия.

Присъствах на някои от тези срещи. Заплахата от самозвания фараон в Долен Египет бе постоянна. Танус се радваше на благоразположението на царя и умело подсилваше страховете му, за да го убеди да отдели част от съкровището на Интеф за построяването на пет пови ескадри от военни галери и да осигури полковете с нови оръжия и сандали — макар че не успя да го убеди да изплати закъснелите заплати на армията. Вече половин година много от войниците не бяха получавали заплатите си. Духът в армията се бе повишил и всеки войник знаеше на кого дължи благоденствието си. Ревяха като лъвове и вдигаха десния си юмрук за поздрав, когато Танус правеше проверка на строя.