Окото на тигъра

— Здравейте, мисис Чъби, как сте? — поздравих я аз.

— Благодаря, добре съм, мистър Хари.

— Ще пийнете ли нещо?

— Може малко джин с портокалов сок, мистър Хари, с нещо горчивичко за прокарване.

Докато тя посръбваше подсладения алкохол, аз наброих в ръката й заплатата на Чъби, а докато броеше наум заедно с мен, устните й непрекъснато шаваха. Чъби наблюдаваше неспокойно, а аз отново си зададох въпроса как успява толкова години да крие от нея премиите си за уловената риба.

Мисис Чъби допи бирата си, от чиято пяна мустачките й изпъкнаха още по-добре.

— Ами, аз ще трябва да си тръгвам, мистър Хари — рече тя, надигайки се величествено и оттегляйки се грациозно от градината. Изчаках я да завие към „Фробишър стрийт“ и едва тогава мушнах под масата в ръката на Чъби няколкото навити на руло банкноти, след което се отправихме заедно към по-уединеното барче отзад.

Анджело вече седеше между две момичета, а в скута му беше се наместило и трето. Черната копринена риза бе разкопчана до токата на колана, излагайки на показ лъскавите мускулести гърди. Плътно опънатите по тялото джинси не оставяха никакво съмнение относно пола му, а на краката му лъщяха ръчно изработени каубойски ботуши. Косата му беше намазана с брилянтин и пригладена назад в стила на Елвис Пресли от младите години. Усмивката му сияеше като сценичен прожектор във всички посоки и щом му платих, мушна по една банкнота в пазвата на всяко момиче.

— Хей, Елинор, иди да седнеш върху коленете на Хари, но внимавай много. Хари е девствен — ще се държиш както трябва, ясно ли ти е? — избухна в смях, доволен от казаното, и се обърна към Чъби.

— Хей, Чъби, спри да се хилиш постоянно, човече! Та това е глупаво — всички тия хихикания и усмивчици — Чъби се начумери още по-силно, от което цялото му лице се набръчка и увисна като на булдог. — Хей, господин барман, дай на стария Чъби нещо за пиене. Може би тогава ще спре да се хили така глупаво.

В четири следобед Анджело вече беше отпратил момичетата и седеше на масата с чаша пред себе си. До чашата лежеше рибарският му нож, чието наточено като бръснач острие проблясваше зловещо под светлината на лампата. Мърмореше нещо на себе си, изпаднал в пиянска тъга. На всеки няколко минути проверяваше острието на ножа с палец и се оглеждаше навъсено около себе си. Но никой не му обръщаше внимание.

Чъби седеше от другата ми страна и се усмихваше като огромна кафява жаба, разкривайки два реда изненадващо бели едри зъби с розови пластмасови венци.

— Хари — провлечено започна той, прегръщайки ме с яката си мускулеста ръка. — Ти си добро момче, Хари. Знаеш ли какво, Хари, сега ще ти кажа нещо, което никога не съм ти казвал — той закима умно, докато се готвеше да направи изявлението, което изричаше винаги, когато вземеше заплата. — Хари, обичам те бе, човек. Обичам те повече, отколкото собствения си брат.

Свалих омазаната му шапка и започнах да галя нежно плешивото кафяво кубе на главата му.

— А пък ти си любимото ми русо кубенце — уверих го аз.

Той ме задържа за миг на една ръка разстояние, изучавайки лицето ми, а после избухна в гръмогласен смях. Смехът му беше съвсем заразителен и двамата все още продължавахме да се кикотим, когато влезе Фред Кокър и седна на нашата маса. Оправи пенснето си и рече превзето:

— Мистър Хари, току-що дойде бърза поща от Лондон. Клиентите ви са анулирали заявката си — смехът ми изведнъж секна.

— Да ги вземат дяволите! — викнах аз. Две седмици без клиенти в средата на върховия сезон и само двеста въшливи долара неустойка за резервацията.

— Мистър Кокър, трябва да ми намерите някакви клиенти — след като Чък ми беше платил, в джоба ми бяха останали само триста долара.

— Трябва да ми намерите клиенти — повторих аз, а Анджело взе ножа си и го заби дълбоко в плота на масата. Никой не му обърна внимание, но той се огледа намръщено наоколо.

— Ще се опитам — каза Фред Кокър, — но вече е малко късничко.

— Пратете телеграми на клиентите, на които отказахме.

— А кой ще плати за телеграмите? — вежливо попита Фред.

— Аз ще ги платя, по дяволите — отвърнах, след което той кимна и излезе. Чух го да пали катафалката си навън.

— Не се безпокой, Хари — обади се Чъби. — Аз все още те обичам, човече.

Седящият до мен Анджело изведнъж заспа. Прегъна се напред и челото му срещна масата, от която се разнесе отчетлив екот. Обърнах главата му встрани, за да не се задави в локвичката от разлят алкохол, прибрах ножа му в калъфката и се погрижих заплатата му да не отиде във въртящите се наоколо момичета.

Чъби поръча по още едно и поде някаква протяжна, несвързана моряшка песен на местния диалект, а аз седях и не можех да се успокоя.

За кой ли път бях очевидно изправен пред финансово разорение, а Бог ми е свидетел колко мразя парите — или по-скоро липсата им. Следващите две седмици щяха да дадат съвсем ясен отговор дали „Танцуващата по вълните“ и аз можем, или не можем да преживеем мъртвия сезон, като все пак изпълним добрите си намерения. Знаех, че няма да можем. Стана ми ясно, че пак ще трябва да заработим на черно.

По дяволите, ако ще трябва да го правим, най-добре е да започнем веднага. Ще съобщя, където трябва, че Хари е готов да се спазари. Щом като веднъж вече се реших, аз отново усетих онова приятно изопване на нервите, което винаги съпътства излагането на опасност. В края на краищата двете седмици след анулирането на заявката можеше и да не бъдат загубени.

Присъединих се към пеещия Чъби, макар и да не бях съвсем сигурен, че пеем една и съща песен, защото ми се струваше, че свършвам куплетите доста преди него.

Може би точно този празник на песента привлече вниманието на полицията. Редът и законът на Сейнт Мери се олицетворяват от един полицейски инспектор и четирима полицаи, които са повече от достатъчни за острова. Освен многото „полови сношения преди пълнолетна възраст“ и няколкото семейни скандала едва ли ще се открият други престъпления, които да заслужават внимание.

Полицейският инспектор Питър Дейли беше млад човек с руси мустаци и типичните за англичаните розови гладки бузи, а бледосините му очи бяха разположени толкова наблизо, че приличаше на каналджийски плъх. Носеше униформата на британската колониална полиция — фуражка със сребърна кокарда и козирка от лъскава черна кожа, памучни панталони в цвят каки, колосвани и гладени толкова, че поскърцваха тихо, когато ходеше, като капак — лачен колан и кръстосан офицерски портупей. На кръста му висеше бамбукова палка, пъхната в калъфка от същата лачена кожа. Ако се махнеха жълто-зелените пагони на Сейнт Мери, той си беше истински имперски фукльо, но времето и на империята, и на мъжете в униформа отдавна беше отминало.

— Мистър Флечър — изрече той, изправяйки се пред масата ни и потупвайки леко дланта си с бамбуковата палка, — надявам се, че тази вечер няма да имаме никакви неприятности с вас.

— Сър — подсказах му аз. Отношенията ми с инспектор Дейли никога не са били приятелски — аз не понасям тираните, нито пък хората, които поради поверените им постове си докарват съвсем прилични доходи, като вземат подкупи или пък те принуждават да им даваш пари. В миналото беше вземал доста от изкараните ми с пот пари, което бе неговият най-непростим грях.

Сви устни под русите си мустаци, а лицето му бързо се зачерви.

— Сър — повтори с нежелание той.

Вярно е наистина, че в далечното минало ние с Чъби един-два пъти си позволихме да се отдадем на необуздан младежки възторг, след като бяхме уловили някоя и друга огромна риба, което обаче не даваше право на инспектор Дейли да ми говори неучтиво. В края на краищата той беше просто един напуснал родината си човек, пристигнал на острова с тригодишен договор за работа, за който знаех от самия президент, че няма да бъде подновен.

— Господин инспектор, вярно ли е твърдението ми, че това тук е обществено заведение и че нито моите приятели, нито пък аз нарушаваме нечия частна собственост?