Мусон

Луната бе преполовила пътя си до зенита, когато най-после той каза:

— Не трябва да оставаме повече! Започва да става късно. Нека си вървим!

— Никога не съм била така щастлива! — отвърна Ясмини. — Никога досега! Бих искала да останем тук цял живот. — Но се изправи послушно и сребристата вода блесна по издължените й стройни крайници. Излязоха от водата и следите от стъпките им се занизаха през пясъка като две мънистени огърлици.

При входа на пещерата, тя се извърна към него.

— Благодаря ти, Доуи! — После неочаквано простря ръце напред и го прегърна. — Толкова много те обичам, братко! — Дориан стоеше вдървено в обятията й. Допирът на малкото тяло, топлината на кожата през хладните капки морска вода отново събудиха онова необикновено усещане в стомаха.

Тя се дръпна назад със звънлив смях.

— Цялата съм мокра. — Хвана дебел кичур от косата си и го изви. Водата от него покапа по пясъка.

Дориан вдигна робата от земята.

— Обърни се! — каза той и Ясмини послушно обърна към него извивката на гърба си. Той започна да я бърше с полите на дрехата.

— Другата страна!

Тя застана с лице към него и Дориан избърса онези малки подутини на гърдите й, а после продължи към корема.

— Гъдел ме е!

Коремът беше гладък и плосък. Единствено гънките на пъпа и малката неокосмена цепка, в долната му част между бедрата, нарушаваха съвършената му цялост.

— Облечи се! — Тя се наведе, за да вдигне дрехата. Видя идеалната заобленост на задничето и някакъв спазъм стегна гърдите му така, че едва можа да си поеме дъх.

Ясмини се изправи и навлече мръсната роба през глава, а той продължи да я гледа втренчено. Тя му се усмихна и докато навиваше косата си, за да я скрие под чалмата, започна да разглежда тялото му без никакво чувство за вина или греховност.

— Толкова си бял, където не те е видяло слънцето и гледай, имаш косми долу! — Тя посочи изненадано с ръка. — Същият цвят като на главата. Блестят като коприна под луната. Много са красиви — чудеше се тя.

Дориан бе забравил за пухкавия мъх, поникнал през последните няколко месеца. За първи път изпита срам, почти вина пред нея и бързо се покри със собствената си влажна роба.

— Трябва да тръгваме! — каза Дориан и тя се затича, за да не изостане по пътя им назад. Когато стигнаха прохода, свали грубата роба и облече собствените си дрехи.

— Готова ли си? — попита Дориан.

— Да, Доуи. — Понечи да тръгне през тунела, но тя хвана ръката му и каза: — Благодаря ти, братко! Никога няма да забравя какво направи тази вечер. Никога, никога!

Опита се да освободи ръката си. Чувствата му го объркваха и той почти изпита гняв към нея, задето ги бе предизвикала.

— Можем ли да дойдем пак, Доуи?

— Не знам. — Той издърпа ръката си. — Може би.

— Моля те, Доуи! Толкова беше хубаво.

— Ами добре, ще видим.

— Ще бъда много добра. Ще правя, каквото кажеш. Няма вече да те дразня и да ти отговарям. Само кажи да! Моля те, Доуи!

— Добре де! Ще дойдем пак.

102.

Няколко дни след набега им през Прохода на Ангела и преди Дориан да изпълни обещанието си да я заведе пак, в жилището им се появи Куш. Цъфна преди изгрев-слънце, придружен от двама евнуси-роби. Тахи ги срещна на вратата и застана на пътя им.

— Какво искате от Ал Амхара? — попита тя.

— Дръпни се, дърта краво! — нареди Куш. — Момчето вече не е под твои грижи!

— Дошли сте да ми го вземете! — Гласът й затрепери и тя се вкопчи в бродирания елек на евнуха, когато той се опита да мине край нея.

— Дръпни се, казах ти вече! — Удари я с края на тоягата си и тя се сгъна на две от болка.

— Доведете неверника! — заповяда Куш на робите и те се втурнаха в спалнята на Дориан. Той седеше на рогозката, грубо разбуден от пронизително пискливия глас на Куш и сънливо търкаше очи. Евнусите го грабнаха и повлякоха към Куш.

— Махнете това! — Куш посочи с тоягата омоталата се около краката на момчето роба. Те я свалиха и евнухът се усмихна похотливо. — Така си и мислех! Хубава градинка си завъдил там. — С крайчеца на тоягата Куш докосна пухкавото гнездо от златночервени къдрави косъмчета. Дориан направи опит да се покрие, но робите го държаха здраво.

— Време беше! — Мушна Дориан с дебел, накичен с пръстени показалец. — Ще те отървем от тая смрадлива кожица.

— Не ме пипай! — изкрещя Дориан яростно с мутиращ глас и поаленели от гняв и унижение бузи. — Дръпни си тлъстите лапи от мене ти, същество без топки!

Усмивката изчезна от лицето на Куш и той бързо дръпна ръка.

— Кажи селям на тая дърта крава! — Той се вторачи в Тахи. — Повече няма да я видиш. Хората ми ще останат с теб, докато си събереш нещата. Напускаш харема! Чакате нож и нов живот след това!

На прага Тахи се вкопчи в него.

— Ти си синът, който не можах да родя — прошепна тя. — Ще те обичам докато съм жива.

— И аз ще те обичам, Тахи! Не помня родната си майка, но трябва да е била като теб!

— Бъди мъж и войн, Ал Амхара! Искам да се гордея с теб!

— Кажи на Ясмини… — Гласът му секна. Какво можеше да й каже? Докато обмисляше въпроса, робите го извлякоха през вратата. Викна отчаяно към Тахи:

— Кажи й, че никога няма да я забравя! Кажи й, че винаги ще си остане моята малка сестра!

Евнусите го заведоха до средата на двора, където чакаше биволска кола. Малка тълпа деца и жени се бяха събрали да гледат, но макар да се взираше напрегнато, докато колата трополеше през портата, не можа да види Ясмини сред тях.

103.

— Винаги е по-трудно и опасно, когато момчето е порасло — забеляза Бен Абрам. — Това трябва да се прави много по-рано, а не на тринадесет години, когато е вече на прага на мъжествеността.

— Момчето идва от света на неверниците и остава обект на ненавист, докато не се изпълни ритуала. Трябва да се извърши преди завръщането на принца от Мускат! — отвърна Ал Алама. — Ако той наистина е част от пророчеството, Аллах ще го закриля!

Дориан стоеше гол пред тях. Бяха на терасата с изглед към пристанището. Освен доктора и благочестивия молла, там имаше и една млада робиня, езичничка, която не можеше да бъде омърсена, помагайки на Бен Абрам.

Докторът нареди инструментите си на ниска масичка и погледна Дориан право в очите.

— За един мъж болката не означава нищо! Честта е всичко! Помни това цял живот, сине мой!

— Няма да те изложа, стари татко! — отвърна Дориан. Вече много пъти бяха обсъждали този въпрос.

— Бисмилля-хи Аллаху акбар! — тихо произнесе Бен Абрам. — Започвам в името на Всемогъщия Бог. Аллах е велик!

В същото време моллата започна да напява сура от Корана с мелодичен глас:

— Започваме в името на Аллаха, който е всеблаг и милостив. О, Аллах, дари го с непоклатима вяра, мир на духа, охолство и благоразумие, полезни знания и напътствия, за да върши богоугодни дела, благороден характер, чест и крепко здраве!

Бен Абрам кимна на робинята, която коленичи пред Дориан и хвана пениса му. Започна да го масажира, както се дои виме. Той бързо се наду и втвърди и момичето благоприлично извърна поглед, но не спря движенията си, докато не стигна до пълна ерекция. Тогава Бен Абрам взе едно малко и остро като бръснач ножче и дойде при тях. Каза тихо на момичето „Достатъчно!“ и тя се оттегли.

— В името на Аллаха! — започна Бен Абрам и с привично движение направи първия срез.

Дориан се сгърчи от болка, но прехапа устни и задави вика си. Последва още едно рязване и още едно. Момчето продължаваше да хапе устни, а по бедрата му се стичаше кръв.

Най-накрая Бен Абрам остави ножа настрана.

— В името на Бога, направено е! — каза той и превърза раната.

Дориан почувства, че краката му треперят, но запази лицето си безизразно с широко отворени очи. Даже и Ал Алама изказа одобрението си на глас:

— Вече си мъж! — Благослови го с докосване до главата и допълни: — И се държа като истински мъж!