Мусон

Маймунчето вдигна внезапно глава и забеляза Дориан на прозореца. Изписка, стрелна се от рамото на момичето и скочи към стената. Виснало на прозоречния перваз, промуши ръка през решетката и с обърната нагоре длан, като за просия, се опита да изкрънка парчето захарна тръстика.

Дориан се засмя, а животинчето оголи зъби, кривна глава към него и направи опит да грабне тръстиката от ръката му, като в същото време се кривеше и ломотеше.

Момиченцето се обърна и погледна нагоре.

— Накарай го да направи някой номер! — викна то. — Не му я давай преди това! — Дориан забеляза, че и тя има смешно маймунско личице и огромни очи с цвят на девънски мед. — Направи с ръка ей така! — Тя показа и когато Дориан повтори жеста, маймунката се метна в задно салто. — Накарай го три пъти! — Момиченцето изпляска с ръце. — Джини трябва да го направи три пъти.

При третото салто Дориан подаде парчето тръстика. Маймунката го грабна, затича из поляната на четири крака, с високо вирната опашка и се изкатери до върха на едно тамариндово дърво. Остана там, задъвкала тръстиката, а от устата й покапа сок.

— Знам кой си! — оповести тържествено момиченцето, вперило огромни очи в Дориан.

— Кой съм?

— Ти си Ал Амхара, неверникът.

До тоя момент му бе все едно как го наричат, но сега изпита неприятно чувство.

— Истинското ми име е Дориан, но ме наричат Дори. Така ми вика брат ми.

— Доуи — опита тя, но „р“-то я затрудни. — Странно име, но аз ще те наричам така.

— А ти как се казваш? — попита той.

— Ясмини — отвърна момиченцето, — което означава цвят от жасмин. — Тя скочи на крака и приближи, като го гледаше със страхопочитание. — Косата ти наистина е червена. Смятах, че си измислят. — Наклони глава на една страна. — Много е красива. Ще ми се да я докосна.

— Е, не може! — отряза я той, но тя не показа да е обидена.

— Много ми е мъчно за тебе! — каза Ясмини.

— Защо? — Отговорът й го изненада.

— Защото Заин разправя, че си неверник, че никога няма да те обрежат и няма да влезеш в райските градини.

— Ние си имаме собствено небе! — заяви надменно Дориан. — Намираше обсъждането на долната част от тялото си за объркващо донякъде.

— Къде е то? — поиска да разбере Ясмини и те потънаха в задълбочено съпоставяне на предимствата на двата рая.

— Нашият рай се нарича Янат — заяви по едно време тя. — Аллах казва: „Приготвил съм за праведните си слуги нещо, което око не е виждало и за което ухо не е чувало, и което човешкият разум не може да си представи.“

Дориан обмисли казаното в мълчание и не можа да се сети за достоен отговор — не беше лесно да се наддума Ясмини — затова насочи разговора към по-близка тематика:

— Баща ми в Англия има петдесет коня. Твоят баща колко коня има?

От този ден Ясмини започна да идва с маймунката си всяка сутрин. Сядаше с нея на рамо под прозореца и слушаше с блеснали очи, докато той се мъчеше да й обясни какво е лед и как снегът пада от небето, защо англичаните имат само по една жена и как на някои от тях косите са златни като гривната на глезена й, а на други огнено червени като неговата, и как момичетата къдрят златните си коси с нагорещено желязо, а пък мъжете си бръснат главите, за да носят перуки. Описваше стила и цветовете на женските дрехи и обясняваше странния факт, че те не носят шалвари като нейните, а ходят голи под полите си.

— Това е много недодялано — каза тя превзето. — А вярно ли е каквото разправя Заин, че ядете даже и месо от свине?

— Кожичката става много хрупкава, когато се препече — каза той, за да я шашне. — Хруска, хруска между зъбите.

Тя разшири очи и се престори, че ще повърне.

— Това е направо отвратително. Нищо чудно, че не можете да влезете в рая с нас.

— Ние не се мием като вас по пет пъти на ден. Понякога не се мием въобще цяла зима, много е студено — осведоми я с наслада Дориан.

— Тогава сигурно смърдите също като свинете, дето ги ядете.

Тя не знаеше нищо за външния свят, но беше голям специалист по проблемите на харема. Съобщи му, че майка й е разведена съпруга на принца, но имала и двама сина, поради което още се радвала на неговото благоволение.

— Ако бях само аз, нещата щяха да са различни, понеже аз съм само момиче, а баща ми не обича момичета. — Тя каза това като най-обикновена констатация, с глас напълно лишен от самосъжаление. — Моята майка е от царско потекло. Тя е племенница на Великия Могул, значи императорът ми е прачичо — гордо приключи Ясмини.

— Ти си принцеса?

— Да, но засега малка, а и не от най-великите. — Прямотата й бе обезоръжаваща. — Виждаш ли сребърната ивица в косата ми? — Тя се завъртя, за да я покаже. — Майка ми има същата, има я и моят дядо. Това е белег за царственост.

Когато започна да обяснява роднинските връзки, Дориан заслуша с по-голям интерес, отколкото при разказите на Тахи.

— Заин ал Дин ми е полубрат, но аз не го обичам — той е дебел и жесток. — Вгледа се замислено в Дориан. — Вярно ли е, че баща ми те е осиновил?

— Да, вярно е.

— Тогава и ти си ми брат. Мисля, че ми харесваш повече от Заин, макар да ядеш свине. Ти харесваш ли ме, Ал Амхара? Заин разправя, че приличам на Джини. — Тя погали маймунката на рамото си. — Мислиш ли, че приличам на маймуна?

— Мисля, че си хубава — галантно отвърна Дориан, но когато тя се усмихна, казаното се превърна в истина.

— Майка ми разправя, че баща ми, принцът, е отишъл да види чичо ми, който е халиф в Мускат.

— Кога ще се върне? — бързо попита Дориан. Може би това е причината, да останат забравени с Тахи. Принцът не е тук, за да го закриля. — Ще се върне ли скоро?

— Майка ми казва, че ще отсъства дълго време. Може би година или повече. — Ясмини наклони глава и заразглежда лицето му. — Ако си ми истински брат, може би баща ни ще те вземе на лов със соколи, когато се върне. Бих искала да съм момче, за да мога и аз да ходя на лов — каза тя и скочи от ръба на лотосовото езерце. — Вече ще си вървя. Куш не трябва да ме сварва тук. Забранил ни е на всички да говорим с теб. Ако ме хване, ще ме набие.

— Ела утре пак! — каза Дориан като се мъчеше думите му да не прозвучат като молба.

— Може и да дойда — викна тя през рамо. Затича през поляната, а малката маймунка подскачаше около мятащите се боси ходила.

Когато тя си отиде, Дориан погледна към небето и виещите се в него чайки, заслуша се в далечния прибой и трескаво започна да обмисля възможностите за бягство. Представи си, как се измъква през дупката в кухнята, как прехвърля стената на харема и намира малка лодка на брега. Но къде ще отиде с нея? Картината избледня и угасна. Ще трябва да чака идването на Том. За пореден път се предаде пред силата на неизбежното.

93.

Една сутри Куш пристигна с връзка ключове и извика с острия си писклив гласец:

— Тахи, трябва да приготвиш момчето за посещение при благочестивия молла. — Хвърли на рогозката вързоп чисти дрехи. — Ще се върна да го взема след обедната молитва. — Гледай да е готов или ще накарам да те напердашат до кръв.

Биволската кола чакаше при портата и Дориан се изкатери в нея, почти извън себе си от радостно оживление, заради възможността да излезе от мрачния затвор. Тахи нямаше да дойде с него, но й бе позволено да се погрее на слънце в градината, докато го няма.

Куш се возеше до Дориан отпред, като се усмихваше и го галеше.

— Тази роба ти стои добре. От най-високо качество е. Виж само бродерията по яката. Коприна! Точно същата има и принц Абд Мухамад ал Малик. Специално съм ти я избрал. Виждаш ли как те глезя!

Колкото повече приближаваха палата, толкова по-неспокоен и приятелски настроен ставаше Куш.

— Хапни си от тия канелени сладки! Любимите ми са. И на тебе ще ти харесат. Искам да си доволен, Ал Амхара!

Когато белите стени на крепостта изникнаха пред очите им, Куш даде по-преки напътствия:

— Ако Ал Алама, Бог да благослови името му, попита как съм се отнасял към тебе, трябва да му кажеш, че съм ти бил като баща. Че си получавал най-добрата храна, най-прясната риба и най-подбрани плодове.