Изневяра

Когато отново се върна на балкона, беше спокойна. В последно време често изживяваше такива приливи и отливи. Като животно, което живее и на сушата, и във водата. Ту се гмуркаше към дъното, ту се връщаше към живота на повърхността и по време на пътуването се опитваше да анализира чувствата и мислите, които срещаше по пътя. Въпреки противоречията, които я измъчваха, успяваше да върши работата си в службата и да не се издава пред околните. Просто навиците се оказаха силни колкото чувствата, ако не и повече. Редовно посещаваше дойката си, даваше наставления на Хесна ханъм какво да прави вкъщи, в банката работеше с присъщата си организираност, дори я избраха за представител в ръководството на комплекса!

За кратко време Джем организира построяването на детската площадка, после направата на нови, по-широки будки за охраната при входовете на комплекса, после — ремонта на тротоарите. Хората забелязаха, че благодарение на Айдан проблемите им се решаваха бързо и лесно. И макар да имаше фирма, която се занимаваше с ръководството на комплекса, предложиха Айдан за свой представител в ръководството. Отначало отказа, но после сметна, че така по-лесно ще се среща с Джем, и прие.

От друга страна си мислеше, че работата ще я увлече и ще й помогне да остане по-далеч от опасния, но пълен с удоволствия свят на Джем, а също и от собствените си душевни терзания, затова се впусна с желание в нея.

Сутринта в деня на операцията стана рано. Приготви закуската на Селин, изкъпа се и започна да се облича. През отворения прозорец се чуваше радостното чуруликане на птичките в парка. И нейната душа пърхаше като птичка — хем се страхуваше, че може да се случи нещо с дойката й, хем се успокояваше, че всичко ще е наред и отново ще може да се срещне с Джем.

Отиде в болницата заедно с Халюк. За успокоение на дойката и на Айдан Халюк се беше разбрал с колегите си да присъства на операцията и после, ако всичко потръгне нормално, да се върне към своите си работи.

По пътя към болницата Айдан нищо не каза, само здраво стискаше ръката на Халюк. Той беше този, който придаваше стабилност и сигурност на живота й. Може и да не се интересуваше от всекидневните й работи и барометърът на чувствата му да не реагираше на някои от емоционалните й състояния, но случеше ли се нещо сериозно, Айдан знаеше, че единственият, на когото може да се довери и опре, беше той.

Когато пристигнаха в болницата, сестрите вече приготвяха дойката за операцията. Младите лекари, които щяха да присъстват в екипа, идваха при болната, шегуваха се и се опитваха да я успокоят.

Халюк хвана ръката на възрастната жена:

— Не се страхувай! Аз ще бъда до теб! Ще държа ръката ти, докато заспиш. Щом съм там, нищо лошо няма да ти се случи! Не се бой!

Възрастната жена неочаквано повдигна ръката на Халюк към устните си и я целуна. Айдан се изненада.

— Благодаря ти, синко. Бог да те поживи! Всеки път си се отнасял към мене като син!

Дойде време да влизат в операционната. Когато сестрата докара в стаята количката, дойката помоли всички да излязат.

— Искам да говоря с Айдан — рече.

Останаха сами. Възрастната жена извади отнякъде малко вързопче.

— Това са накитите ми, дъще — пръстени, обеци, гривни… като се оженихме, покойният ми мъж ми ги подари. Тогава положението ни беше добро. Ако стане нещо с мене — твои са.

Айдан с мъка се сдържаше да не заплаче:

— Какво говориш, дойке! Луда ли си!

— Така трябва, моето момиче, в такъв момент така трябва. — После я повика до себе си и извади някакви книжа: — Това е нотариалният акт на къщичката ми. Ако стане нещо, ще я дадеш на някой старчески дом. А това е квитанцията, че съм си платила гроба. От по-рано си бях купила място до покойния ми мъж. Пък и вие да не се занимавате… Ако стане нещо, до него ще ме погребете.

— Не говори така, дойке, нищо няма да стане…

— Докато бях жива, на никого не се оставих в тежест, и като умра, не искам да съм… Хайде, повикай ги да дойдат. Да не караме докторите да чакат.

Айдан пристъпваше до количката и държеше дойката за ръката. Преди да влезе в операционната, старата жена се обърна към нея и като че й доверяваше някаква тайна, тихо рече:

— Ако не си закусвала, в шкафчето има от кекса, дето го донесе вчера.

Айдан се наведе и я целуна.

— Не се бой! Халюк ще бъде до тебе!

На партера на болницата имаше много хубаво кафене, но Айдан не слезе в него, а се върна в стаята. Затвори вратата зад себе си, седна на един стол и докато тялото на дойката пътуваше на границата между живота и смъртта, зачака да получи знак от едното или от другото.

Знаеше, че този знак ще й донесе Халюк — пръв той ще дойде в стаята и още преди да каже каквото и да е, по лицето му ще разбере как е приключило пътуването.

Айдан и по-рано беше виждала върху лицето му и единия, и другия знак. Тъжен и мълчалив, когато баща й почина, и усмихнат, сияещ от радост, когато Селин се роди. Както сега присъства на операцията на дойката, така навремето присъства и на раждането на Селин. Селин се роди рано сутринта. Цяла вечер Халюк остана при нея. Хапеше устни, когато викаше, бършеше челото й, когато болките й преминаваха. Заведе я под ръка до родилната зала. И когато акушерката каза да повикат лекаря, плахо се опитваше да скрие вълнението в гласа си. Докато чакаха лекаря, болките й следваха всяка минута. Една желязна, нажежена до червено, ръка стискаше вътрешностите й като клещи и ги теглеше надолу към слабините й. Всичко в нея се раздираше на хиляди парчета и Айдан се боеше, че няма да издържи. В този момент не мислеше за бебето. Искаше да се отърве от нечовешките болки. Знаеше, че не може да избяга от тях. Трябваше да ги изтърпи и това я изпълваше с ужас. „Господи, помогни ми!“ — стенеше, потънала в пот. Ако беше възможно, щеше да се откаже да ражда. В кратките паузи между болките се опитваше да си поеме въздух и да облекчи страданието. Когато болката започнеше отново, издаваше странни звуци, смесица от стонове, крясъци, плач. Коремът й се напрягаше, ставаше твърд като камък и после бавно и мъчително като че се опитваше да се смъкне в слабините й. За миг си помисли, че никога няма да роди, че детето ще умре в нея и завинаги ще си остане в нея. „Главичката се показва“ — чу гласа на доктора. „Ще се спася“ — беше първото, което й мина през ума, но после я обзеха чувства, които не познаваше преди… После все разказваше, че в този миг пред очите й блеснало странно сияние и въпреки ужасните болки, изпитала една силна радост, каквато не била изпитвала преди това, почувствала прилив на сили и вяра, каквито не била чувствала преди това — подобно на мига, в който за пръв път чуем гласа на Бога и видим чудото, което сътворява: „Раждам! Аз раждам!…“ Заедно с разкъсващите болки чувстваше това: „Аз раждам!“ След малко от нея щеше да се откъсне плът от плътта й, кръв от кръвта й, още по-сетне щеше да започне да върви, да говори, да мисли независимо от нея. Не можеше да облече в думи мислите си, но чувстваше, че сътворява чудо. Изведнъж вътрешностите й се опразниха, една топла вода се изля между бедрата й. В този момент видя лицето на Халюк. Изглеждаше странно — челото бледо, бузите — зачервени, но грейнало, щастливо и малко гордо! „Дъщеря ни се роди, скъпа!“ — каза й.

— Всичко наред ли е?

— Наред е, скъпа, едно малко розово момиченце!

Когато донесоха в стаята бебето и й го подадоха — зачервено, с подути клепачи и сбръчкано личице, пое го спокойно, като нещо чуждо. Майчината любов, за която всички говорят, я нямаше. Не чувстваше нищо към бебето. След малко една вряла и кипяла в тези работи акушерка й каза. „Изкарай гърдата си.“ Припряно, несръчно и с малко срам изкара гърдата си и тогава малкото червено сбръчкано личице, с устнички по-малки от черешка, се залепи за гърдата й и започна да суче. Чу се странен звук „цок, цок“, все едно някой удряше с клонка по водата. И в този миг всички прегради рухнаха, след няколкото минути на безразличие в душата изригна мощен гейзер от чувства, като струята на нов петролен кладенец, и тя разбра, че никога повече няма да може да се откаже от малкото същество в ръцете си, че никога повече няма да го остави и няма да може да живее без него.