Изневяра

По детски тъжното и уплашено лице на мъжа, който до сега с никого не беше споделил страховете си относно бъдещето им, пробуди в душата й съчувствие и състрадание. Почувства се като върху меки, пухкави, ухаещи на хубаво, облаци.

Упрекваше се и се срамуваше, че преди малко се беше подразнила от мъжа си и че бе горяла от желание тичешком да отиде при друг. Мислеше си, че в живота й няма място за друг мъж, не си вярваше, че само преди малко бе мечтала за Джем. Всичко е било измислица, не може да го е мислила наистина. Толкова много съжаляваше, толкова виновна се чувстваше, че беше готова на всичко, само и само да изтрие от живота си посещението при Джем, разговора с него и желанието си да го види отново.

Погледна Халюк. Седеше, поставил ръце върху масата. На лицето му все още бе изписано печалното изражение от преди малко.

Разплака се.

Плачът беше реакция на тялото срещу много и различни душевни сътресения.

Халюк дойде при нея. Погали я по косите.

— Не плачи… — гласът му излезе дрезгав и треперлив и събуди усещането за натежали от сняг голи клони, които всеки момент можеха да се скършат под непосилния товар.

Айдан стана и прегърна мъжа си, зарови лице върху рамото му. Почувства миризмата му, която толкова много обичаше, и я вдиша дълбоко. Не беше забелязала всъщност колко й липсваше познатата топлина и близост. Остави се щастлива в плен на чувствата си. Ако някой я попиташе защо плаче, едва ли щеше да даде конкретен отговор — не знаеше защо. Навярно би казала: „Поради много причини.“ И наистина плачеше поради много причини. Беше имала много щастливи моменти с мъжа си, но нито един от тях не можеше да се мери по сила и дълбочина с този.

Когато дойде на себе си, видя, че е прегърнала с ръце мъжа си през кръста. Халюк обаче, както винаги, когато я докосваше извън спалнята, стоеше леко скован с ръце върху раменете й. Обикновено се дразнеше от неспособността му да импровизира и да обръща момента, но в този миг у нея се пробудиха обич и състрадание към него.

— Аз ще направя по едно кафе, ти стой тука.

Тази вечер и двамата се държаха особено. Айдан, която обикновено не влизаше в кухнята или ако влизаше, правеше го с неохота, тази вечер пожела да му направи кафе — точно както майка й правеше на баща й, каза го дори със същия тон: „Аз ще направя по едно кафе.“

Докато чакаше водата да заври, си мислеше. Толкова много бе искала Халюк да сподели мислите и чувствата си с нея, толкова много го беше желала, но никога не беше предполагала, че това ще й въздейства чак толкова. Обичта и състраданието, което изпита бяха естествени — всяка жена би ги изпитала, когато винаги силният и безстрашен мъж пред нея неочаквано свали щита си и зад него се покаже умореното му и тъжно лице. Това, което не разбираше, беше радостното учудване, че мъжът й показа душата си.

Когато влезе с кафето в салона, Халюк беше сложил една касета с онези странни, тежки черно-бели шведски филми, които обичаше, и я чакаше да гледат заедно. Бяха гледали всеки един от филмите поне по седем-осем пъти. Халюк винаги ги гледаше като омагьосан и въздишаше:

— Винаги съм искал да бъда един добър оператор… Виж само под какъв ъгъл е снимал, страхотно, нали?

Меко казано, Айдан изпитваше отвращение към тези филми. Винаги, когато ги гледаха с Халюк, помежду им се пораждаха студенина и напрежение — неясно защо, и като резултат — винаги се скарваха за нещо. Айдан сядаше пред телевизора, но от вътре се гневеше. Чувстваше го като принуда. И това, че по женски бе принудена да приеме, още повече разпалваше гнева й.

Но през тази вечер не се ядоса. Седна до Халюк, подви крака, хвана го под ръка и се гушна о него.

Мълчаливо гледаха филма. Неочаквано Халюк наруши тишината:

— Айдан ако ти не искаш, аз ще се откажа от длъжността главен лекар… Честно ти казвам… Аз не го искам толкова за себе си, колкото за вас… Ако ти не искаш — аз ще се откажа. Не е чак толкова важно.

Може би Халюк нямаше да се откаже толкова лесно, колкото казваше, но това, че го каза, на Айдан й стигаше. Още веднъж си помисли, че не е била права.

— Не, защо… Ти не ме гледай мене, понякога говоря, без да мисля… Според мене ти ще бъдеш един чудесен главен лекар.

Халюк леко се поизправи на мястото си:

— Виж, виж само как е снимал стаята отгоре… Страхотно, нали? Как се сещат да снимат точно по този начин?

Айдан погледна екрана, но не видя страхотното нещо, за което мъжът й говореше. Видя само трима души, които седяха, без да разговарят, в една стая.

— Искаш ли още едно кафе?

Не пиха обаче второ кафе.

Айдан сложи ръка върху бедрото на Халюк. Подобно на мъжете, които бяха престанали да се вълнуват от обикновените докосвания на жените си, и той не реагира. Едва когато усети натиска на ръката, се размърда и я погледна. Айдан очакваше да й каже: „Един момент, филмът ей сега свършва“, но Халюк й се усмихна:

— Какво?

Айдан се усмихна. Върху лицето й беше изписан срам — добре познат и на двама им — като на всички жени, които искаха от мъжете или любовниците си да се любят. Извърна поглед към спалнята.

Халюк веднага изгаси телевизора и се изправи на крака. Айдан се опита да предизвика мъжа си — усмихна му се с лека насмешка и рече:

— Какво ти стана? Ти не гледаше ли филма?

Халюк я хвана за ръцете и я накара да стане:

— Хайде, стига, ела да отидем оттатък!

Прегърнати, тръгнаха към спалнята.

Любиха се — направо, без игри, но изпитаха силна възбуда и страст. „Може би с по-голямо желание от всеки друг път.“ — мислеше си след това Айдан.

Тази вечер Айдан притихнала се сгуши до мъжа си и щастлива се готвеше да заспи. И точно преминавайки през онзи праг, през който сънят изтрива истините от деня и създава свои приказни сънища, някъде дълбоко в себе си, под всичките си чувства, Айдан почувства лекичко потрепване — гневът й се надигаше.

В онзи кратък миг на полубудност — полусън Айдан изпита гняв — към себе си, към Халюк и особено към Джем, защото смяташе, че неговата сянка, паднала над брака им, промени връзката им — признанието на Халюк, нейните сълзи… Това чувство беше все още смътно и неясно, но подсказваше, че ще се развие и порасне. И може би пак поради унесеността, предшестваща съня, тя не успя да се замисли и да разбере, че двамата мъже, срещу които се гневеше, изобщо не разбираха какво се случва, че единствено тя беше наясно с нещата.

V

В някои домове, като се събудиш сутринта, се усеща едно особено спокойствие и мир, което не може да се обясни, и което е смесица от миризми, гласове, тишина, съчетани с подходяща светлина. Нещо като стара, поизносена, но удобна дреха, която те обгръща от всички страни; усещане за сигурност и топлота, по-близко до майчина прегръдка, отколкото до прегръдка на любим. Може и да не е щастие, но прилича на място, на което си спрял да си починеш и помечтаеш, вървейки към щастието. И даже, ако на човек, гонещ щастието, му се наложи да преживее още няколко изпитания, може да предпочете да си остане завинаги на това място.

В тази съботна сутрин, докато се обличаше, чуваше гласовете на Селин и Халюк от кухнята и си мислеше, че нейното място е тук — няма нужда от нови пътувания, нито от безсмислени приключения. За човек, невкусил чудната смесица от чувства: от състрадание, съчувствие, умиление до въодушевление и възторг, сегашното усещане можеше да се приеме за щастие. И Айдан му повярва в онзи миг. Спокойствието й се струваше щастие.

При всичкото спокойствие обаче, над малкото розово облаче на щастието, върху което се носеше Айдан, от време на време помръдваше призрачната сянка на Джем. Споменът за приятното усещане, което изпитваше, разговаряйки с него, надигаха притеснение в душата й. Поради това, а и за да се отърси от напрежението и безпокойствата в последните дни, Айдан реши да остане по-близо до семейството си. В края на седмицата не заведе Селин при майка си както обикновено, а предложи тримата заедно да отидат в гората. Може би искаше и тя, и семейството й да изживеят нещо различно.