Господарката на Рим

– За себе си?

– Не, не е за мен.

Всъщност беше за сина на Флавия, който се възстановяваше тайно в къщата му в Брундизиум. От Брундизиум имаше кратко пътуване по море до Пандатерия, където майка му вече беше пристигнала. Императрицата бе осигурила на Маркус дискретност.

– Аз ще се погрижа за Флавия и сина ѝ – беше казала императрицата без притеснение. – Това бе последното желание на Юлия. Маркус, тя не може да е инсценирала собствената си смърт и да се е измъкнала в Храма на весталките без чужда помощ. Ти ли...

– Да – беше свил рамене Маркус. – Тя ми писа в Кремона, след като лудостта ѝ бе преминала и след като се беше опитала да се прободе в корема. Преди не ѝ вярвах, но тогава ѝ повярвах. Помогнах ѝ.

Нещо просветна в обикновено безстрастните очи на императрицата.

– Маркус… – беше започнала тя.

– Запази тайните си. – Гласът на Калпурния прекъсна мислите му. Тя придърпа стола си до неговия, като обърна поглед към оранжевия залез. – Няма да любопитствам.

– Ти никога не го правиш. Осъзнаваш ли, Калпурния Сулпиция, каква невероятна жена те прави това?

Тя се усмихна.

– Изпратих един роб до покоите на Паулиний в двореца Домус Августана. Казали, че не е излизал от спалнята си, освен по работа.

– От колко време стои затворен там?

– От екзекуцията на весталката.

Запазиха тишина за миг.

– Сабина има молба… – Калпурния се наведе напред, за да налее още вино в чашата на Маркус. – Помоли ме да те помоля вместо нея, защото смята, че мога да те убедя за всичко. Иска да дойде с теб на игрите утре.

– На игрите? – примигна Маркус. – Тя е твърде малка, за да ходи на игри.

– Каза, че вече е била.

– Тогава не ѝ разреших да гледа. Беше на седем. Седеше обърната с гръб към касапницата и си играеше с робите. Така беше, докато императорът не започна да изхвърля хора на арената.

– Е, вероятно я е впечатлило, защото иска пак да отиде. Казва, че ще ѝ бъде интересно. Също така казва, че Паулиний ще бъде там, а напоследък изобщо не успява да го види. – Калпурния се усмихна. – Наистина го иска. Изглеждаше точно като теб на последните дебати в Сената, когато беше твърдо убеден, че жилищните сгради в южните квартали трябва да бъдат укрепени, преди да се срутят, а подлизурковците, които подкрепяха Публий, възразяваха.

– Не знаех, че идваш да слушаш заседанията в Сената – меко каза Маркус.

Калпурния се изчерви.

– Сядам най-отзад.

– Ясно – усмихна се той, докато въртеше перото между пръстите си. – Значи смяташ, че трябва да заведа Сабина на игрите?

– За мнението ми ли ме питаш?

– Започнал съм да го ценя високо!

Калпурния сведе поглед, докато си играеше с крайчеца на туниката си, но Маркус видя, че се усмихва.

– Заведи я, колкото да се срещне с Паулиний, може би тя ще успее да го накара да се усмихне. Може да я върнем у дома, преди да е започнало кръвопролитието.

– Не. Ако отиде, ще остане до края. Един Норбан не си затваря очите пред неприятните истини.

– Небеса, колко си суров! Предполагам, че в такъв случай и аз ще трябва да остана до края.

– И ти ли ще дойдеш?

– Ще дойда, а ти ще си ми длъжник. Мразя игрите!

– Какво щях да правя без теб, Калпурния!

Тя приглади един кичур коса зад ухото си.

– Вечерята ще е готова след четвърт час. Фазан с лук и сладки хлебчета.

– Пак ли си тормозила готвачката?

– Тя е ужасна. Ще ти купя нова готвачка!

– Не съм ли аз този, който трябва да ти купи сватбен подарък?

– Все още не съм се омъжила, Маркус Норбан.

– Днес е рожденият му ден – подпрях брадичка на дланта си. – Идите [24] през юли.

Става на тринайсет.

– Щях да му подаря меч – гласът на Ариус заглъхна за миг, докато нахлузваше туниката си през главата.

– За да насърчаваш мечтите му за гладиаторска слава ли, Варварино? – пошегувах се аз.

Главата на Ариус се подаде изпод туниката.

– Теа, синът ни иска да бъде гладиатор! Той е луд.

– Да, така е – съгласих се аз, докато чешех зад ушите кучето, което се беше свило в скута ми. – Той е луд. Сигурно го е наследил от баща си Ариус ме хвана през кръста и ме придърпа към себе си. Кучето се свлече на пода и изджавка пискливо. Той допря главата ми до своята и ме целуна силно. Костите ми се размекнаха.

– Ето така – прошепна до устата ми.

Усмихнах се, миглите ми докосваха бузата му. В такива дни, в такива синьо-златни утрини, когато нашата малка таванска стая се затопляше от лъчите на слънцето, а погледът на Ариус караше цялото ми тяло да пее, светът просветляваше. Започвах да вярвам, а не само плахо да се надявам, че всичко ще бъде наред.

– Косата ти е станала много дълга. – Бавно прокарах ръката си нагоре по врата му и почувствах как го побиват тръпки от допира ми – да те подстрижа ли?

– По-добре да я оставя дълга. Така по-малко приличам на Варварина.

– Ти изобщо не приличаш на Варварина в тази смешна дегизировка.

Винаги, когато излизахме навън, той настояваше да си сложи тежко наметало, шапка и превръзка през едното око.

– Ако изляза, без да се предреша, някой ще ме познае. Нали уж съм мъртъв.

– Миличък – докоснах брадичката му с пръст и той обърна очите си към моите, – никой не те е разпознал досега. Никой дори не те поглежда повторно, освен, за да си помисли: "Какъв е тоя странен мъж с превръзка през окото, и с шапка и дебело наметало посред лято?"

– Имах най-известното лице в Рим в продължение на осем години – рече той малко навъсено.

– Но вече изминаха пет години от смъртта ти. Тълпата вече те помни смътно, само като далечна легенда. Единственото, за което говорят напоследък, е Турий Мирмилона. – Протегнах ръка. – Ножа, моля. Бодеш ме с брадата си.

Той сведе глава и аз започнах със задоволство да режа косата му, наблюдавайки как тъмните боядисани кичури падат върху неравния под.

– Турий Мирмилона? – попита най-сетне.

– А има и един тракиец, който е популярен. Видях надпис на стената на банята на улица "Нар" – "Бребикс Тракиеца кара всички жени да въздишат".

– Бребикс – промърмори Ариус. – Моето име стоеше на тази стена в продължение на години.

Изсмях се. Ариус потърка бузата си в опакото на ръката ми и късата му брада ме одраска.

– Някой ден ще я отрежем и нея – казах аз, – ти не просто бодеш, ти стържеш.

– Не е вярно… О! – въздъхна той, когато смъкнах туниката от рамото си, за да му покажа червено петно, оставено от брадата му. – Аз ли съм го направил?

– Няма значение – бутнах го да се обърне, за да подстрижа врата му. – Той ме обича страстно – казах на гръцки, усмихвайки се. – Моят Ариус. Някой ден той няма вече да се нуждае от брада, нито от глупави превръзки за окото, нито от шапки. Ще живеем в планината, където никой никога не е чувал за Варварина и той няма да се интересува дали го познават, или не. И нашият син няма никога, ама никога няма да припари до арена!

Направих крачка назад и изтупах последните паднали снопчета коса от рамената на Ариус. Той отново ме придърпа в скута си и аз отпуснах глава върху рамото му. Като плъзнах ръката си по гърдите му под туниката, почувствах топлината на здравото му тяло и сърцето, туптящо отдолу. – Дали наистина трябва да го правим? Да ходим в Колизеума?

– Да – той целуна веждата ми. – Ще гледаме Викс, не игрите.

– Но няма да ни разрешат да седим заедно – жените имат отделен сектор.

Ариус се намръщи.

– Ще ти позволят да седнеш с мен!

От две седмици се опитвахме да следим сина ни, като се сливахме с тълпите, които вървяха подир императора на ежедневните му обиколки из града, и търсехме с поглед фигурата в червена туника, която неотменно седеше в краката на императора. "Домашният любимец на императора" – така го наричаха римляните и подозираха, че е негов незаконен син. Никога не беше на повече от ръка разстояние от императора. Нямаше никакъв шанс да го грабнем и да изчезнем с него, не и за двама опърпани избягали роби, които не можеха да подкупят никого.