Господарката на Рим

– Господарю – прошепна му на ухо тихо икономът. – Току-що ме уведомиха, че съпругата ви Лепида е получила покана за императорската ложа.

– Това не е от особено значение – сви рамене Маркус.

– Да, господарю, но сутринта тя взе Вибия Сабина със себе си

– На игрите?

– Да, господарю. И тъй като не може да вземе Сабина в императорската ложа, Маркус кипеше от гняв, докато си проправяше път към сектора с високи стени, където седяха жените патрицианки. Крехко седемгодишно дете, заведено на игрите, а след това изоставено само сред непознати. Той откри дъщеря си, свита в един ъгъл зад насядалите модни приятелки на Лепида, облечена в най-хубавата си дреха и напълно забравена, докато наконтените жени се кикотеха, лееха вино и подвикваха на гладиаторите. Маркус се извини с острия си глас и взе дъщеря си.

– Може ли да си ходим вкъщи? – изхълца тя.

Туниката ѝ бе в петна от вино, защото някой беше разлял чашата си върху нея.

Маркус се поколеба. Едва ли в този момент имаше нещо на този свят, което да искаше повече от това да заведе дъщеря си у дома, но тълпите плебеи нахлуваха екзалтирани през всички входове, тръпнещи от вълнение. Дори и робите на Норбан да им проправяха път, щеше да отнеме цял час в блъскане и потене, за да се доберат до вкъщи, а нищо друго не предизвикваше гърчове у Сабина така, както тълпите.

– Ще си тръгнем веднага след срещите на Варварина, когато тълпите поутихнат – реши той. – Дотогава можеш да си седиш тихичко и да си почиваш, Вибия Сабина.

Но никъде в ложата им не можеше да се открие тишина и спокойствие.

– Ау… пусни ме, пусни ме...

– Квинт? – Маркус влезе с вдигнати вежди и видя, че икономът му се бореше с едно момче роб.

– Извинете, господарю, хванах го, докато се опитваше да се промъкне… – и внезапно нададе рев, когато момчето се извъртя и заби зъбите си в китката на иконома, после се втурна към входа, но ръката на Маркус се стрелна и го хвана за врата.

– И така – каза благо той, – кой си ти? Роб, струва ми се. Кои ти е господар?

Момчето направи доста сполучлив опит да се изплъзне, но Маркус беше предвидил това и сграбчи здраво грубата туника. Момчето отново се намръщи: беше около година по-голямо от Сабина, с рижава коса и изгоряло от слънцето лице. Сабина го гледаше с широко отворени очи.

– От къде идваш? Кажи, момче – заповяда му Маркус, като видя, че челюстта му потрепери – или ще те предам на магистратите.

– От Брундизиум – отвърна то смръщено.

– От толкова далеч? Господарят ти ли те доведе?

– Господарят ми е мъртъв. Дойдох с каляска до Мизенум, а после продължих пеша – сви рамене момчето. – Всички пътища водят до тук.

– Всички пътища водят до Рим – съгласи се Маркус.

Сабина, която стоеше до него, се засмя.

Момчето роб гледаше навъсено.

– Просто исках да видя Великия град.

– Разбирам. И не можа ли да започнеш със състезанията с колесници?

– Те са за женчовци.

Сабина изненада Маркус, като се засмя отново.

– Татко – тя подръпна ръкава му, – може ли той да остане?

– Ако има достатъчно здрав стомах, че да понесе гледката. – Маркус намери за дъщеря си нисък стол, така че да е на безопасно място, откъдето да не се вижда арената, и кимна на момчето. – Не се пречкай и пази тишина, но ако искаш, можеш да гледаш.

– Наистина ли? – Момчето се поклони за пръв път, ухилено до уши. – От тук се вижда много добре, доминус. Не съм изпуснал гладиаторите, нали? Отне ми цяла вечност да се промъкна покрай.

– Тихо – каза Маркус развеселен.

– Съжалявам, доминус. – Момчето отново се поклони, макар и да не си личеше, че съжалява особено, и се настани до парапета.

– Как се казваш? – осмели се да попита Сабина.

– Викс. – Той погледна към малкото копринено създание, седящо до лакътя му. – Или Версенжеторикс, но това е малко трудно за изговаряне.

– Като галския пълководец? – Сабина погледна към Маркус. Точно миналата седмица частният ѝ учител ѝ беше разказал за Версенжеторикс, докато учеха за завладяването на Галия.

– Той ми е бил баща – похвали се момчето.

– Той е умрял преди повече от сто години.

– Бил ми е дядо – поправи се Викс.

– Наистина ли си изминал целия път от Брундизиум?

– Да, бях собственост на един стар мъж, но той умря и аз не исках да отида на пазара за роби.

Очите на Сабина се разшириха. Пред този поглед Викс се изду от гордост.

– Беше трудно да се измъкна от Брундизиум. Откраднах каляска, нали разбираш? А собственикът започна да ме преследва с един камшик. Маркус погледна към двете деца: дъщеря му – дребна, тиха, чиста, цялата в перли, и момчето роб – мръсно, с вулгарен език, усмихнато и разправящо измислени истории. О, богове, дъщеря ми си намери приятел!

– Игула! – разпалено изкрещя Лепида надолу към един молещ за милост гладиатор, лицето ѝ порозовя от вълнение и за един ужасен миг имах усещането, че стоя зад нея с ветрило от паунови пера в ръце. Вълна от отвращение се надигна в гърлото ми.

Лепида се отпусна назад и започна да си вее небрежно с ветрилото, след като кръвта бликна по пясъка.

– Все още не ти харесват игрите, а, Теа?

На арената един мароканец обезглавяваше гал.

– Не – отвърнах ѝ аз, – просто съм отегчена.

Затворих очи.

– Отегчена? Толкова е вълнуващо!

Навсякъде около нас по трибуните хора стояха на крака, махаха, викаха, крещяха. Двамата синове на Флавия бяха погълнати от зрелището. Домициан гледаше с безпристрастното око на експерт. Погледът на Паулиний блуждаеше неуморно, обръщаше се на всички страни, но не и към Лепида. Ръката му почиваше на облегалката, на едва няколко пръста от нейната, сякаш се страхуваше да не се опари.

Паулиний и Лепида? Вече нищо не можеше да ме изненада. Горкият Паулиний.

Горкият гал. Извлякоха го за краката.

– Добре! – Лепида изяде един пълнен лозов лист, облизвайки хубавите си пръсти. – Нямам търпение да видя какво следва. Какво следва, Паулиний? – Тя прокара яркочервения си боядисан нокът по китката му, а той потръпна. – А, да, разбира се. Варварина – усмихна се тя към мен.

Разтеглих устни в сляпа усмивка.

– И как е съпругът ти, Лепида? Не би ли трябвало да седиш с него? – отрони се от устните ми. – Не ми казвай, че вече си успяла да похарчиш всичките му пари. Лепида отвори уста, но беше прекъсната от шумолене на оранжева коприна и дрънчене на златни гривни, когато Флавия се изправи.

– О, богове! – измънка тя. – Прималя ми от горещината, ще ме извиниш ли, чичо? Момчета, бъдете послушни… – и тя изчезна.

– Добре ли си, Теа? – мекият, загрижен тон на Лепида. – Изобщо не изглеждаш добре. Може би и ти трябва да си отидеш у дома. Хм, къде е домът ти всъщност напоследък?

– В двореца – имах удоволствието да наблюдавам как лицето ѝ се изопва и подготвих малка язвителна реч, но думите заседнаха в гърлото ми… Защото жуженето на тълпата прерасна в рев и за пръв път от седмица агонията от притеснение за сина ми бе заглушена, когато баща му пристъпи на пясъка.

Не бях осъзнала, че устните ми изговаряха името му отново и отново, не и докато Ганимед не докосна рамото ми и не издаде въпросителен звук. Аз му се усмихнах нервно, но не можех да откъсна поглед от гладиатора, който някога беше мой любовник – мина толкова близо до императорската ложа, че можех да преброя белезите по гърба му.

Изглеждаше малък сред това огромно пространство, точно както си спомнях. Глух за аплодисментите, точно както си спомнях. Още белези по непреклонната мургава маска на лицето му. Но все още строен, с изправени рамене. Все още отказваше да се перчи или да се усмихва. Все още красив.

Господи, толкова красив!

Той не се поклони на императора. Само кимна с глава, с което внезапно ми напомни Викс. След това се обърна и вдигна меча си и аз почувствах как позната желязна ръка сграбчва дробовете ми и ме оставя без дъх.