Господарката на Рим

Лепида го дари с една ленива усмивка с полуотворени устни и той внезапно разбра защо императорът беше обърнал погледа си към нея.

– Наистина ли? – Тя затанцува през стаята и се повдигна на пръсти, за да го целуне по бузата. – Как трябва да съм облечена?

– Няма значение. – Той се наведе над ръката ѝ с цялата галантност, на която беше способен. – И бездруго ще си най-красивата жена там.

 Прием като прием. Звънтящ смях, накичени с бижута гости, вино в сребърни чаши и грозде в златни подноси, лектуси, отрупани с възглавнички с ресни, и музиканти, леко подръпващи струните на лирите си. Чаках в преддверието, докато ме извикаха в паузата между сладкишите и сирената, а след това се стрелнах напред с най-топлата си професионална усмивка: Атина, славеят на модерното общество на Брундизиум.

Добре подбрана тълпа. Патрициите на Брундизиум невинаги бяха любезни; бях присъствала на приеми, където гласът ми беше заглушаван от жуженето на разговорите, и на приеми, на които мъжете подсвирваха, като видеха голите ми рамене, и не чуваха нито нота от музиката, която толкова се бях старала да подготвя. Но този път събраните бяха учтиви и слушаха като истински ценители, докато свирех първите акорди на лирата си и се потапях в "Песен на Еос". На втората строфа видях Паулиний на далечния лектус и женска фигура в синьо до него и тогава разбрах в каква професионалистка ме беше превърнал Ларций. Гласът ми дори не трепна, когато погледът ми се спря върху Лепида Полиа.

Тя ме гледаше с онези теменуженосини очи, които помнех толкова добре. Сега бе уважавана матрона и копринените ѝ туники бяха надиплени с майсторско умение, каквото не можеше да си позволи като дъщеря на организатор на игри. Около врата си носеше сапфири с размера на гроздови зърна. Спомних си онази усмивка, когато дръпна завесите на носилката си, и после алената следа от ръката ми върху лицето ѝ.

Някак успях да довърша песента, а и следващата.

– Великолепно!

Паулиний пръв поде аплодисментите, когато се поклоних. След това те дойдоха при мен да ме поздравят, докато аз се смеех и водех непринудени разговори, както ме беше научила Пенелопа, а Лепида седеше на лектуса си, сините ѝ очи не се откъсваха от моите над ръба на чашата с вино. Искаше ми се да пресека стаята с един скок и да размажа с крак хубавото ѝ личице върху мозаечния под.

– Предполагам, че не си срещала втората ми майка, Атина… – Паулиний хвана ръката ми и ме заведе до лектуса ѝ. Такова мило момче… Толкова много патриции говорят над главата ми, сякаш съм статуя – но защо трябваше да е толкова мил точно сега? – Лепида Полиа.

Протегнах пръстите си. Ръката, която стисна моята, беше бяла и изнежена, както винаги, от прекомерни грижи.

– Колко интересно представление – каза тя провлечено. – Атина е гръцко име, нали? Вероятно не сте от Гърция?

Изчуруликах изречение на най-правилния гръцки, на който бях способна, и видях как тя се изчерви. Все още не можеше да говори гръцки. Можех да се обзаложа, че все още не можеше и да пише правилно. На който и да е език.

– Гръцкият на Атина е далеч по-добър от моя – рече Паулиний разсеяно. – Тя е от благородно семейство в Атина.

– Бих допуснала, че е от бедняшките квартали на Йерусалим – измърмори Лепида. – От колко време пееш в Брундизиум… Атина?

– О, от около пет години.

– А преди това?

– Тук-там… – Превзето направих професионален жест. – Забавлявах се.

– Наистина? Много жалко, че в Брундизиум няма арена, така щеше да можеш да се забавляваш и на игрите. Чувам, че една от големите ти страсти са гладиаторите.

– Предпочитам музиката пред кръвта.

– Но игрите са толкова вълнуващи! – Тя лениво протегна ръката си за чепка грозде. – Ето например точно миналата седмица Ариус Варварина загуби едната си ръка в двубой срещу един азиатец. Това вероятно е било интересна гледка. Грозде?

– Не, благодаря – Лицето ми остана безизразно. О, господи, тя лъжеше, със сигурност лъжеше! Знаех всички новини от Колизеума; щях да чуя, ако Ариус беше загубил едната си ръка. Тя със сигурност лъжеше! Ще разпитам конярите и носачите, за да се уверя – те винаги следят игрите. Лека усмивка потрепна на устата ѝ и аз сляпо се обърнах към Паулиний, заглаждайки една гънка на фината му ленена дреха.

– Все още ли остава уговорката за утре вечер?

– Мислех, че се разбрахме за следващата седмица?

– Отпадна ми един ангажимент утре вечер.

– Опасявам се, че няма да може да дойде утре – намеси се Лепида в разговора, като плъзна ръката си под лакътя на Паулиний. – Обеща ми да ме заведе на последното представление за сезона.

Той погледна към нея.

– Така ли?

– Да, така. – Очите и не се откъсваха от моите.

– Добре. Тогава следващата седмица, Атина?

– Следващата седмица може да е доста напрегната, също… – Лепида прокара един пръст по твърдото рамо на Паулиний.

– Тогава може би на приема в казармите следващия месец. Дръпнах ръката си от тази на Паулиний, като преди това я стиснах лекичко.

– Ако искате да ме наемете за някои ваши собствени забавления, Лепида, говорете с претор Ларций. Големият покровител на музикантите. Сигурно сте чували за него? Е, може би музиката не е сред силните ви страни. Той се занимава с кариерата ми. Но трябва да направите заявка поне три седмици предварително. Аз съм изключително търсена напоследък.

– Винаги си била. Сред определени групи!

Усмихнах се, тя се усмихна. Тръгнах си.

– Познаваш ли Атина? – чух как я попита Паулиний.

– Не – отвърна тя искрено. – Никога не съм я виждала през живота си.

Запъхтях се, сякаш бях пробягала цяла левга. Но трябваше да пея на още един прием и нямах време да мисля за Лепида Полиа. Дори и да бях певица с голям успех, все още бях робиня – не можех да се прибера вкъщи, да стисна зъби и да заплача във възглавницата, както ми се искаше. Трябваше да пея и да се усмихвам чаровно на всеки, който ме наемеше от Ларций. А понякога това тежеше точно толкова, колкото плесниците и ударите от дните, когато бях сянка на Лепида Полиа.

– Прекрасна вечер, Паулиний – прозя се Лепида, докато слизаха от носилката. – Искаш ли да пийнеш нещо, преди да се върнеш в казармите?

– Само ще видя как е Сабина.

– Както пожелаеш.

Сабина беше заспала дълбоко, сгушила се около едно натъпкано със слама конче, със здраво затворени очи. Усмихвайки се, Паулиний помилва косицата ѝ и безшумно излезе в коридора.

Къщата беше тъмна и тиха, робите отдавна си бяха легнали. Уханието на жасмин се разнасяше от атриума и изпълваше горещата лятна нощ. Паулиний пипнешком слезе по задното стълбище, тръгна по коридора, покрай библиотеката. И когато минаваше покрай последната стая, тази на втората му майка, вратата се открехна. Той посегна да я затвори и се спря.

Втората му майка стоеше до леглото с гръб към вратата. Купчина от сапфири блестеше на масата до леглото, а косата ѝ беше като разстлан черен чаршаф по гърба ѝ. Не бе осъзнавал колко е хубава косата ѝ.

Лепида се протегна бавно, светлината от единствената лампа играеше по белите ѝ ръце. Синята ѝ копринена роба се беше плъзнала по едното ѝ рамо и когато тя леко помръдна гърба си, се плъзна надолу и по другото и се свлече на пода.

Паулиний затвори вратата. И очите си. Направи крачка назад, препъна се в една ваза, сграбчи я бързо, за да не падне, и бутна статуята на къпещата се Афродита. Трясъкът беше ужасно силен. Той избяга надолу по коридора.

Отиде да я види на следващия ден. Както трябваше да направи. Нима баща му не го беше помолил да се грижи за нея? Той просто следваше нарежданията му.

– Паулиний! – Тя протегна меката си ръка. – На какво дължим честта? – Бе облечена в нилска зелена коприна, с една масивна перла на челото и още една на китката.

Той усети, че заеква.