Господарката на Рим

– Варварино – извика от сянката на двора с пронизителен глас едно от хубавите момчета роби на Галий. – Твоето момиче е тук.

Ариус с тъп звук заби върха на тренировъчния меч в пясъка и тръгна с неравна походка по коридора. Отвори със замах вратата на малката си килия и се ухили, когато я видя да стои до тесния процеп на прозореца с качулката, все още захлупена върху лицето ѝ.

– Теа, ти! Той се спря.

– Много съжалявам – каза Лепида Полиа, като се обърна и свали качулката от високо вдигнатата си черна коса. – Теа не можа да дойде.

Той отстъпи назад инстинктивно, сякаш на пътя му се беше изпречила отровна змия.

– Така ли се отнасяш към старите приятели? – Лепида грациозно свали наметалото си, разкривайки нефритенозелена туника и наниз от перли около шията си. – Някога бяхме толкова добри приятели, Ариус. Спомням си едно конкретно пиршество в къщата на баща ми, когато ти се държа много приятелски.

– Къде е Теа? – думите ѝ дращеха слуха му.

– Защо ти е, няма я… – Лепида кацна на крайчеца на леглото му и проточи врат като любопитна птица. – Съвсем я няма, скъпи мой Ариус.

Нещо студено се разви от спиралата в дъното на стомаха му.

– Какво искаш да кажеш?

– Баща ми я продаде. Търговецът на роби я изведе от града. А, да, мисля, че беше вчера сутринта.

Търговец на роби!

– Къде я заведе?

– Е, защо очакваш да знам това? – рече тя, докато разглеждаше боядисаните си в златисто нокти. – Какво ме интересува някаква си робиня?!

Стаята се завъртя и побеля. Същият ефект, помисли си бегло той, както когато те ударят по главата с шипа на щита.

– … знам, че беше привързан към нея, разбира се – продължаваше да бъбри Лепида, – но тя не струва. Наистина. Пускаше се на всички мъже в къщата.

Теа. Теа с полузатворени очи, докато пееше, Теа, която се смееше нощем, Теа, която го целуваше в мрачното преддверие и го учеше да бъде нежен. Теа...

– … наистина бях доста разочарована, когато предпочете нея пред мен, нали разбираш – една мека малка ръка докосна рамото му и започна да го гали лекичко. – Но мисля, че мога да бъда убедена да забравя за това. В настроение ли си да ме убедиш, Ариус?

Теа. Теа. Теа.

Той се протегна и постави дланта си върху лицето на Лепида. Сините ѝ очи заискриха и тя извърна глава, за да впие игриво зъбите си в палеца му.

– Ти – проклета кучко!

Той вкара ръката си в косата ѝ и я блъсна в стената.

Тя залитна, отскочи от удара и преди да успее да вдигне и пръст, той беше грабнал ножа от масата и я беше проснал на леглото.

– Къде е Теа? – върхът на ножа опираше в меката бяла шия. – Къде е?

Лепида пое въздух, за да изпищи, а той покри устата ѝ с твърда ръка. Остри малки зъби се забиха в дланта му, вече не игриво, но демонът ревеше в кръвта му и той не почувства нищо.

– Ще те нарежа като печено месо – прошепна. – Къде е?

Лепида се мяташе безпомощно под тежестта му и се опитваше да изсъска някакви заплахи под ръката му.

Той прокара ножа през високо вдигнатата ѝ на кок коса. Издърпа една прерязана черна къдрица и я размаха пред очите ѝ.

– Ще те обръсна, ще те оставя плешива, като прокажена. Къде е тя?

Сините очи изливаха отрова върху ръката му.

Той отряза още една шепа от косата ѝ.

– Къде е тя?

– В публичен дом, ето къде! – изсъска Лепида, когато той дръпна ръката си. – В някой публичен дом, в който и да е публичен дом в империята, където диваците плащат за курви.

Още един сноп копринена черна коса се свлече на пода.

– Къде?

– Мислиш ли, че знам? Мислиш ли, че ме интересува? Тя е на левги разстояние, ето къде е – обслужва всички животни в Остия или Брундизиум и ти никога вече няма да я видиш!

Още една бяла експлозия се взриви пред очите му, а Лепида Полиа надаваше крясък след крясък, докато той кълцаше косата ѝ на кичури. Огърлицата ѝ се скъса, перли падаха като дъжд с меко почукване върху обърнатия му на пода щит. Бяха нужни петима от главорезите на Галий, за да откъснат ръцете му от шията ѝ.

– Драга Лепида! – пърхаше развълнувано Галий около нея. – Най-искрените ми извинения! Ще бъде най-жестоко наказан Тя го отпрати.

– Сега изглежда отвратително, – помисли си Ариус с блуждаещ поглед. Лицето ѝ е на червени петна от ярост, а косата – остригана на три пръста от кожата. Той видя как устата ѝ се отваря, за да изплюе жлъчта ѝ, но нищо не достигаше до ушите му. Дори когато я изведоха през вратата, все още бълваща обещания за мъст, и после, когато Галий го заплашваше – не чу дори и дума.

Би се срещу трима мароканци в Колизеума следващия месец. Беше битка, която никой никога нямаше да може да забрави. Той заби меча си през ухото на единия, пръсна черепа на втория с шипа на щита си, а когато третият пусна меча си и вдигна ръка, за да моли за милост, той сви пръстите си като куки и изтръгна гръкляна му с голи ръце.

Тълпата го понесе на рамене по улиците същата вечер, разбиваха прозорци, разбиваха кани, разбиваха глави, а той мачкаше всичко пред себе си и ръмжеше, и пиеше. Надигна цяла бъчва с вино над главата си, за да пие, счупи челюстта на един пияница, защото го беше настъпил, а когато една проститутка обви ръцете си около врата му и го целуна, той я целуна в отговор, докато не ѝ пусна кръв. Зимната зора се показа студена и стоманеносива още преди Ариус да успее да се замъкне, олюлявайки се, до улица "Марс". Остра болка, като шип, пронизваше слепоочието му, туниката му беше цялата в петна от нечия кръв.

– Значи се върна – каза студено Галий. – Трябва да наредя да те убият с удар по главата, като бясно куче!

Ариус се поклащаше безразличен.

– Но можем да се смятаме за благословени, скъпо момче, по две причини. Първо, Лепида Полиа в края на краищата е решила да не казва на баща си за твоето безобразно поведение. Иначе неговите пазачи отдавна щяха да почукат на вратата ни, за да поискат кръвта ти. И второ, един испански сановник ни изпрати това, като награда за великолепния двубой. – Той вдигна една тежка кесия. – Грижи се кесиите да продължават да пристигат, гладиаторе, и аз ще се грижа за теб. Чуваш ли ме, момче?

Някакво животинско ръмжене и тракане на зъби заглуши гласа му.

– Кучета – каза Ариус, като махна с ръка. – Убиват нещо.

– Още не съм свършил с теб. Върни се веднага!

Ариус пресече улицата с олюляващи се стъпки и си проправи път сред боричкащата се маса от кучета. Ръмженето премина в скимтене, когато той ги изрита от пътя си, и те се разбягаха, зъбейки се. Всички, освен онова, което другите бяха нападнали: копринено сиво женско кутре, покрито с белези от ухапвания, единият му крак беше съвсем обезобразен. Той застана на едно коляно и вдигна камък от паважа, за да разбие черепа му.

Но палето имаше огромни очи, които гледаха право в неговите. Тъмни, отчаяни очи.

Той пусна камъка и го гушна внимателно, за да не докосне осакатения му крак.

– Без паразити в моите казарми! – Галий дръпна настрани загърнатата му туника, докато Ариус профучаваше край него. – Вероятно е болно.– Ариус затръшна вратата си пред тези думи на недоволство. Сложи кучето на леглото и се вгледа за миг в него.

– До утре ще си мъртво.

Той се изненада, когато кучето започна лекичко да дъвче протегнатия му пръст. Безполезно малко нещо. Би било по-милостиво да му извие врата. Той взе някакви остатъци от кухнята и му даде да яде.

– Теа – каза той и гласът му прозвуча гръмко в тихата стая. – Така ли да те кръстя?

Кучката се стресна от звука на гласа му, тънката копринена кожа потръпваше от студа в стаята.

– Не. Твърде си уплашена, за да си Теа. Тя не се страхуваше. От нищо.

Освен в нощта, когато за пръв път беше загубил битка, когато беше нахълтала в казармените помещения, с очи като горящи дупки насред лицето ѝ, и започна да хлипа в обятията му, повтаряйки, че няма да понесе да го изгуби.

– Без име. Не заслужаваш име – ще си мъртва до сутринта Безименното куче започна да дъвче ъгълчето на възглавницата му, когато Ариус зарови лицето си в завивките и заплака.