Анна в рокля от крв

– Не е била тя ли? – казва Уил подигравателно. – Не чу ли какво казват свидетелите? Чули са вой и ръмжене, но от човешко гърло. Казват, че чули глас да говори, но не звучал като човешки. Казват, че тялото е разкъсано на шест парчета. Да ти звучи познато?

– Звучи ми много познато – озъбвам се аз. – Като всеки маниак-убиец.

Само че не е така. А това за гласът, който говори без да звучи човешки, кара косата ми да настръхне.

– Ти сляп ли си? – казва той. – Ти си виновен за всичко. За всичко, което се случи, откакто дойде тук. Майк, а сега и този нещастник в парка.

Той млъква, бърка в якето си и вади ножа ми. Насочва го към мен обвинително.

– Свърши си работата!

Той идиот ли е? Сигурно е откачил да го вади така насред училище. Ще го конфискуват и той ще трябва да ходи при педагогически съветник всяка седмица, или направо ще го изключат, а аз ще трябва да разбивам кой знае какви ключалки, за да си го взема обратно.

– Дай ми го – казвам.

Звуча странно; носът ми е спрял да кърви, но усещам съсирека. Ако си поема дъх през него нормално, ще го вдишам и пак ще започне да кърви.

– Защо? – пита Уил. – Ти нямаш намерение да го ползваш. Така че може би аз ще го направя.

Той вдига ножа към Томас.

– Какво мислиш, че ще стане, ако порежа някой жив човек? И той ли ще отиде там, където отиват мъртвите?

– Стой далеч от него – изсъсква Кармел.

Застава между ножа и Томас.

– Кармел! – Томас я дърпа назад.

– Сега си на негова страна, а? – пита Уил и устните му се сгърчват, сякаш не е виждал нещо по-отвратително. – Никога не си била вярна на Майк.

Не ми харесва накъде отиват нещата. Истината е, че не знам какъв ще е ефектът от камата ми върху жив човек. Доколкото знам, никой не е пробвал. Не ми се мисли каква рана ще причини, дали няма да свали кожата от лицето на Томас и да остави черни дупки. Трябва да направя нещо, а понякога това значи да се държа като гъз.

– Майк беше боклук – казвам високо. Това шокира Уил и той се вцепенява, което беше целта ми. – Той не заслужаваше вярност. Нито тази на Кармел, нито твоята.

Сега цялото му внимание е насочено към мен. Острието проблясва под луминисцентните лампи на училището. И аз не искам кожата да изчезне от лицето ми, но съм и леко любопитен. Чудя се дали връзката ми с ножа, кръвното ми право да го държа в ръката си, няма някак да ме предпази. Претеглям възможностите в главата си. Да се нахвърля върху него? Да си го взема с бой? Но вместо да се ядоса, Уил се ухилва.

– Ще я убия, да знаеш – казва той. – Твоята малка сладка Анна.

Моята малка сладка Анна. Толкова ли съм прозрачен? Дали е било очевидно за всички от самото начало? Само аз ли не разбрах?

– Тя вече не е слаба, идиот такъв – изплювам през зъби. – Няма да можеш и да се доближиш до нея, със или без магическа кама.

– Ще видим – отговаря той.

Сърцето ми потъва, като гледам как моята кама, камата на баща ми, изчезва отново в джоба на якето му. Повече от всичко ми се иска да се нахвърля върху него, но не мога да рискувам някой друг да пострада. Още повече че Томас и Кармел застават от двете ми страни, готови да ме спрат.

– Не тук – казва Томас. – Ще си го вземем, не се безпокой. Ще измислим нещо.

– Ще трябва да е скоро – казвам аз.

Не знам доколко казах истината преди малко – Анна си е решила, че трябва да умре, и може да отвори широко входната врата за Уил, за да ми спести болката да го направя аз.

Решаваме да пропуснем пицата. Всъщност отписваме остатъка от учебния ден и вместо това отиваме у нас. Май вкарвам Томас и Кармел в лошия път. Аз се возя при Томас, а Кармел ни следва с нейната кола.

– Значи... – той млъква и започва да дъвче устна.

Чакам го да продължи, но той се захваща да мачка ръкавите на сивия си суитшърт, които са му дълги и са започнали да се протриват по краищата.

– Знаеш за Анна – казвам, за да го улесня. – Знаеш какво чувствам към нея.

Томас кима. Прокарвам пръсти през косата си, но тя пада обратно пред очите ми.

– Защото не мога да спра да мисля за нея ли е? – питам. – Или наистина чуваш всичко, което минава през главата ми?

Томас свива устни.

– Нито едно от двете. Опитвам се да не бъркам в главата ти, откакто ме помоли. Защото сме...

Той пак млъква и има един такъв овчи вид, дъвче устни и пърха с вежди.

– Защото сме приятели – казвам аз и го первам по рамото. – Може да го кажеш бе, пич. Приятели сме. Май ти си най-добрият ми приятел. Ти и Кармел.

– Да – казва Томас.

Сигурно и двамата имаме еднакви изражения: леко засрамени, но щастливи. Той прочиства гърло.

– Така де. Разбрах за теб и Анна заради химията. Заради аурата.

– Аурата?

– Не е нужно да си телепат. Повечето хора сигурно го усещат. Но при мен е даже още по-ясно. Първоначално мислех, че при теб е така с всички призраци. Все сияеше от вълнение, като заговореше за нея, и особено като си близо до къщата. Но сега го имаш това сияние през цялото време.

Тихо се усмихвам. Тя е с мен през цялото време. Сега се чувствам глупаво, че не съм го разбрал по-рано. Но какво пък, поне ще имаме супер нетипичната история как сме се запознали: любов и смърт и кръв и проблеми с бащите. Ужас, аз ще съм мокрият сън на психиатъра.

Томас паркира пред нас. Кармел ни настига пред входната врата само след няколко секунди.

– Хвърляйте, където намерите – казвам, като влизаме.

Мятаме якетата и раниците на дивана. Топуркането на малки лапи известява идването на Тибалт, който скача по бедрото на Кармел, за да бъде гушкан и милван. Томас го оглежда подозрително, но Кармел вдига четирикракия флиртаджия право в скута си.

Водя ги в кухнята и сядаме около кръглата дъбова маса. Пъхам глава в хладилника.

– Има замразена пица, има и кайма и кашкавал. Мога да направя принцеси във фурната.

– Принцеси – казват в един глас Томас и Кармел.

Има кратък момент на изчервяване и срамежливи усмивки. Мънкам си под носа нещо относно аурата, която започва да сияе, а Томас грабва една кухненска кърпа и я мята по мен. След около двадесет минути вече дъвчем едни доста добри принцеси, а парата, която се вдига от моята, май малко отпуска запушения ми нос.

– Почва ли да посинява? – питам.

Томас ме оглежда.

– М-не. Явно Уил удря като петгодишен.

– Това е добре. На майка ми доста ѝ писна вече да ме лекува. Мисля, че откакто сме тук, извари повече билки, отколкото за последните две години.

– Този път е различно за теб, нали? – пита Кармел измежду хапките. – Анна наистина ти разказа играта.

Кимам.

– Анна, ти, Томас. Досега не съм се изправял пред нещо подобно на нея. И никога не съм въвличал цивилни граждани в борбата с призраци.

– Мисля, че това е знак – казва Томас с пълна уста. – Показва, че трябва да останеш. Да им дадеш малко почивка на тези призраци.

Поемам дълбоко въздух. Може би за пръв път в живота ми тази идея ми се струва съблазнителна. Помня как, като бях по-малък, преди да убият баща ми, си мислех, че би било хубаво, ако той спре с това за малко. Че би било хубаво да се задържим на едно място, да си намерим приятели и да играем бейзбол с него в събота следобед, вместо той да води безкрайни разговори по телефона с някой окултист или да е заровил нос в някоя мухлясала книга. Но всички деца мислят така за родителите си и за работата им, не само тези, чиито родители са ловци на призраци.

Сега пак ме обзема това чувство. Би било хубаво да остана в тази къща. Уюна е и кухнята ми харесва. Ще е много яко да мога да си прекарвам времето с Кармел, Томас и Анна. Ще завършим заедно, може да отидем в един и същи университет. Всичко ще бъде почти нормално. Само аз, най-добрите ми приятели и моето мъртво момиче.

Мисълта ми се струва толкова нелепа, че изсумтявам.

– Какво? – пита Томас.

– Няма кой друг да прави това, което правя аз – отговарям. – Дори Анна да е спряла да убива, други призраци ще продължават да го правят. Трябва да си взема камата обратно. И рано или късно ще трябва да продължа с работата си.