Заклинателят (Разширено и ревизирано издание)

Помощ ли търсеше тази жена, или се опитваше да разсее съмненията си в пътя към вярата? Карас знаеше, че някои хора пристъпват към спасението като по крехък мост над бездънна пропаст.

— Ако дойде при мен за духовна помощ, навярно не — каза Карас.

— Няма ли да го предадете?

— Не, но ще се опитам да го убедя, че трябва сам да се предаде.

— А как бихте извършили екзорсизъм?

Карас я изгледа с недоумение и дълго мълча.

— Моля? — каза накрая той.

— Ако някой е обладан от демон, как ще извършите екзорсизъм?

Карас извърна глава настрани, въздъхна и пак я погледна.

— За начало мисля, че трябва да построите машина на времето и да го върнете в XVI век.

Крис се навъси озадачено.

— В какъв смисъл?

— Ами просто това вече не се случва.

— Тъй ли? И откога?

— Откога? Откакто светът научи за психичните заболявания като шизофрения и раздвоение на личността; всички онези неща, които изучавах в Харвард.

— Шегувате ли се?

Гласът на Крис трепереше смутено, безпомощно и Карас веднага съжали за своята нетактичност. Какво ми става, зачуди се той. Беше го изтърсил, без да мисли.

— Мнозина образовани католици, госпожице Макнийл — продължи той с по-мек тон, — вече не вярват в дявола, а колкото до обладаването от демон, откакто постъпих при йезуитите, не съм срещал свещеник, който да е извършвал екзорсизъм. Нито един.

— Почвам да се съмнявам дали наистина сте свещеник промърмори Крис с внезапно горчиво разочарование. — Така де, къде останаха библейските разкази как Иисус прогонвал демоните?

Карас отговори разпалено и спонтанно.

— Вижте, ако Христос бе казал, че тия хора са обикновени шизофреници, каквито навярно наистина са били, сигурно щяха да го разпнат три години по-рано.

— Наистина ли? — Крис вдигна ръка към слънчевите очила и се помъчи да овладее гласа си. — Ще ви кажа, отче Карас, че мой много близък човек вероятно е обладан и се нуждае от екзорсизъм. Ще го направите ли?

Всичко около Карас сякаш изведнъж стана нереално — мостът, колите, сладкарницата на другия бряг и кинозвездата, говореща за екзорсизъм. Докато той се взираше в нея, търсейки отговор, тя свали грамадните си слънчеви очила и Карас изтръпна като видя отчаяната молба в подпухналите, зачервени и трескави очи.

— Отец Карас, става дума за дъщеря ми — прошепна тя. — За дъщеря ми!

— Още една причина да забравите за екзорсизма — меко я увери той.

— Защо? — избухна внезапно тя с пресекващ, писклив глас. — Кажете защо! Господи, не разбирам!

Карас стисна ръката й.

— Първо, защото от това може да стане по-зле.

Крис направи недоверчива гримаса.

— По-зле?

— Да, по-зле. Точно така. Защото ритуалът на екзорсизма съдържа опасно внушение. Той може да посее вярата в демони там, където не е съществувала, или да затвърди предишната мания.

— Но…

— И второ — прекъсна я Карас, — преди да даде разрешение за такъв ритуал, църквата трябва да проведе разследване дали е необходим, а това отнема време. Междувременно вашата…

— Не можете ли да го извършите сам?

Долната устна на Крис леко трепереше, очите й се изпълниха със сълзи.

— Вижте, всеки свещеник има правото да прогонва демони, но трябва да получи разрешение от църквата, а между нас казано, такова разрешение рядко се дава, така че…

— Не може ли поне да я погледнете?

— Разбира се, като психиатър бих могъл, но…

— Тя се нуждае от свещеник! — извика внезапно Крис и лицето й се изкриви от ярост и страх. — Вече я водих при всички проклети психиатри и доктори на света, а те ме отпращат при вас! Сега пък вие ли ме отпращате при тях?

— Но вашата…

— Господи Иисусе, няма ли някой да ми помогне?

Сърцераздирателният вик се разнесе над реката и от тревистите брегове литнаха птици с крясъци и пляскане на криле.

— Боже, нека поне някой да ми помогне! — изстена Крис и разтърсвана от ридания се притисна до Карас. — Моля ви, помогнете ми! Моля ви! Помогнете…

Свещеникът наведе очи към нея и я погали с големите си ръце, а пътниците от спрелите в задръстване автомобили ги зяпаха през прозорците с разсеяно любопитство.

— Разбира се, разбира се — прошепна Карас.

Искаше само да я успокои, да прекрати истерията. Дъщеря ми? Не, самата Крис се нуждаеше от психиатрична помощ.

— Добре, ще я прегледам — каза той. — Ще я прегледам още сега. Хайде, да вървим.

Все със същото чувство за нереалност Карас я остави да го поведе към къщата. Мълчеше и си мислеше, че утре има лекция в медицинския факултет. Трябваше да се приготви.

Докато се изкачваха по стъпалата пред входа, той погледна часовника си. Беше шест без десет и Карас осъзна, че ще изпусне вечерята.

— Отче Карас?

Той погледна Крис. Преди да отвори вратата, тя се поколеба.

— Дали не е по-добре да сте с расо?

Карас я погледна, опитвайки да прикрие дълбоката жалост. В лицето, в гласа й се долавяше детска безпомощност.

— Твърде опасно е — каза той.

— Добре.

Тя посегна пак към вратата и в този миг Карас го усети — хладно, неудържимо предчувствие. То плъзна из вените му като късчета лед.

— Отче Карас?

Той вдигна очи. Крис бе прекрачила вътре.

За един кратък миг на колебание свещеникът не помръдна; после бавно и целенасочено влезе в къщата със странното чувство, че няма връщане.

Чу шум. Отгоре. Дълбок тътнещ глас крещеше сквернословия, заплашваше с гняв, омраза и отчаяние. Карас слисано се озърна към Крис. Тя го гледаше мълчаливо. После тръгна напред. Той я последва по стълбището и по коридора, където Карл стоеше със скръстени ръце и клюмнала глава точно срещу спалнята на Ригън. Отблизо гласът бе тъй мощен, сякаш долиташе от високоговорител. Когато Карл чу стъпките им и вдигна глава, свещеникът зърна в очите му страх и недоумение.

— То не иска колани — каза икономът на Крис с треперещ глас.

— Изчакайте за момент, отче — каза Крис.

Думите сякаш долитаха от дъното на изтерзаната й душа. Тя се отдалечи по коридора и влезе в спалнята си. Остави вратата отворена.

Карас се обърна към Карл. Икономът го гледаше втренчено.

— Свещеник ли сте?

Карас кимна, после бързо се озърна към вратата на Ригън. Яростният глас изведнъж бе заместен от протяжния рев на животно, може би вол.

Някой докосна ръката му.

— Това е тя — прошепна Крис. — Ригън. — Подаде му снимка и той я взе.

Малко момиче. Много красиво. Мила усмивка.

— Направена е преди четири месеца — каза унесено Крис. Взе снимката и кимна към спалнята. — Сега идете и вижте каква е. — Тя се подпря на стената до Карл, скръсти ръце и добави с тиха безнадеждност:

— Аз ще изчакам тук.

— Кой е вътре при нея? — попита Карас.

Крис вдигна безизразно лице към него.

— Никой.

Той устоя на отчаяния й поглед, после смръщи вежди и се обърна към спалнята. Щом хвана дръжката на вратата, шумът вътре секна. В напрегнатата тишина Карас се поколеба, бавно влезе в стаята и едва не отскочи назад от вонята на застояли изпражнения, която го блъсна в лицето и ноздрите.

Той овладя погнусата, затвори вратата зад себе си и смаяният му поглед падна върху нещото, останало от Ригън, върху създанието, което лежеше по гръб на леглото, отметнало глава на възглавницата. Широко отворените очи в хлътналите орбити блестяха с безумна хитрост и свирепа интелигентност; взираха се в неговите с интерес и презрение; те пламтяха върху едно призрачно лице, превърнато в маска на невъобразима злоба. Карас погледна чорлавата, сплъстена коса, изтънелите ръце и крака, нелепо издутия, подпухнал корем, и после отново очите — те го дебнеха… приковаваха го… следваха го, докато пристъпваше към писалището и стола до големия панорамен прозорец. Карас направи усилие да говори топло и дружелюбно.

— Здравей, Ригън — каза той. Взе стола и го сложи до леглото. — Аз съм приятел на майка ти. Тя ми каза, че си много, много болна. — Карас седна. — Би ли ми казала какво ти е? Искам да ти помогна.