Анна в рокля от крв

Мисля, че е най-добре пак да си легна, но не го правя. Усещам дразнещо напрежение във всичките си мускули и макар че съм изморен, ми се иска да отида на стадиона и да хвърлям гюле или да бягам с препятствия. Навън сигурно духа вятър, защото старата къща скърца и стене върху основите си, дъските по пода се движат като парчета домино и звучат като бързи стъпки.

Цифрите на часовника до леглото ми казват, че е 3:47. За момент не мога да се сетя кой ден сме. Събота. Поне не трябва да ставам за училище. Нощите започват да ми се сливат. Май ми се събират само три нощи здрав сън, откакто дойдохме тук.

Ставам от леглото, без да мисля, и навличам дънки и тениска, после натъпквам камата в задния джоб и слизам по стълбите. Спирам само за да се обуя и дръпвам ключовете за колата на майка ми от масичката за кафе.

След малко карам по мрачни улици под светлината на нарастващата луна. Знам къде отивам, макар че не помня да съм взимал решение да го направя.

Паркирам в края на тревясалата алея пред къщата на Анна и излизам от колата, като все още имам чувството, че ходя насън. Напрежението в крайниците ми след кошмара още е там. Дори не чувам звука от собствените си стъпки по разнебитените стълбички на верандата и не усещам как пръстите ми се свиват около бравата на входната врата. После влизам и пропадам.

Фоайето изчезва. Вместо това падам от около два метра и половина по лице в прахоляк и мръсотия. Студено е. Вдишвам дълбоко няколко пъти и гърдите спират да ме болят толкова. По рефлекс свивам крака, а единствената мисъл в главата ми е „какво, да го...?“. Когато мозъкът ми се включва отново, напрягам мускулите на бедрата си и изчаквам в полуприклекнало положение. Имам късмет, че и двата ми крака работят, но се чудя къде, по дяволите, съм. Имам чувството, че всеки момент тялото ми ще изхаби и последния останал адреналин. Където и да съм, е тъмно и мирише. Опитвам се да дишам спокойно, за да не се паникьосам и за да не вдишвам твърде много от скапания въздух. Смърди на влажно и гнило. Много неща са умрели тук – или са умрели другаде, но са били довлечени дотук.

Тази мисъл ме кара да бръкна за ножа си – моята остра, режеща гърла, застрахователна полица. Оглеждам се. Разпознавам нереалната сива светлина от къщата; мисля, че се процежда през дъските на тавана. Когато очите ми свикват с тъмното, виждам, че стените и подът са от грубо изсечен камък и са покрити с мръсотия. В съзнанието си гледам повторение на това как се качвам по стълбичките на верандата и влизам през входната врата. Как така се озовах в мазето?

– Анна? – казвам меко.

Земята се надига под мен. Подпирам се на стената, но повърхността под ръката ми не е мръсната стена. Нещо лепкаво, кишаво и влажно. И дишащо.

Трупът на Майк Андовър е наполовина потънал в стената. Бил съм се облегнал на стомаха му. Очите на Майк са затворени, сякаш спи. Кожата му изглежда тъмна и увиснала. Той се разлага, а начинът, по който е втъкнат в каменните основи, създава впечатление, че къщата бавно го поглъща. Храносмила го.

Отстъпвам няколко крачи назад. Не ми се иска той да се събуди и да започне да ми обяснява какво точно му се случва.

Тих звук от тътрене на крака грабва вниманието ми и се обръщам, за да видя една фигура, която се движи към мен, като се клати и залита като пияна. Шокът, че не съм сам, веднага е засенчен от факта, че ми се обръща стомахът. Фигурата е на мъж и смърди на пикня и повърнат алкохол. Облечен е с мръсни дрехи, стар дрипав шлифер и панталони с дупки на коленете. Преди да мога да се отместя от пътя му, изражение на страх минава през лицето му. Вратът му се завърта около раменете, сякаш е капачка на бутилка. Чувам продължителното хрущене на гръбначния стълб и той се строполява в краката ми.

Започвам да се чудя дали въобще съм се събудил от онзи кошмар. Тогава, по някаква причина, гласът на баща ми се появява в главата ми. „Не се страхувай от тъмното, Кас. Но и не вярвай, че всичко, което го има в тъмното, го има и на светло. Не е така.“

Мерси, тате. Поредната странна перла на мъдростта, която реши да споделиш с мен.

Но той беше прав. Или поне прав за последното. Кръвта ми пулсира и усещам изпъкналата вена на врата си. Тогава чувам гласа на Анна.

– Виждаш ли какво правя? – пита тя.

Но преди да мога да отговоря, тя ме обгражда с трупове, повече отколкото мога да преброя, проснати по пода като торби със смет и натрупани един върху друг чак до тавана, с ръце и крака, оплетени едни в други като гротескна плитка. Вонята е ужасна. С периферното си зрение забелязвам, че един помръдва, но като поглеждам, виждам, че движението е от буболечките, които се хранят с разложената плът, пъхат се под кожата и я повдигат на невъзможни малки бабуни. Само едно нещо в телата се движи по собствена воля: очите им се въртят лениво напред-назад, покрити с бяла слуз, сякаш се опитват да видят какво им се случва, но вече нямат сили за това.

– Анна – повтарям тихо.

– Тези не са най-страшните – изсъсква тя.

Дано се майтапи. На някои от тези трупове са им били причинени ужасяващи неща. Липсват им крайници или всичките зъби. Покрити са със засъхнала кръв от стотици малки рани. И твърде голяма част от тях са млади хора. Лица като моето, или по-млади от моето, с откъснати бузи и плесен по зъбите. Когато се обръщам и виждам, че очите на Майк са се отворили, знам, че трябва да се махна оттук. Заеби това с убиеца на духове, майната ѝ на семейната история, няма да остана и минутка повече в някаква стая, която се пълни с мъртви тела.

По принцип нямам клаустрофобия, но в момента трябва много усърдно да си го напомням. Тогава виждам нещо, за което досега не бях имал време. Има стълби, които водят нагоре към приземния етаж. Не знам как е направила така, че да падна право в мазето, и не ми пука. Просто искам горе, във фоайето. А веднъж като съм там, искам да забравя какво видях под краката си.

Втурвам се към стълбите и това е моментът, в който тя пуска водата – блика и се стича отвсякъде, извира от пода и тече през процепи в стените. Мръсна е, по-скоро слуз, отколкото течност, и за секунди се събира до кръста ми. Започвам да се паникьосвам, когато трупът на бездомника със счупения врат минава, плавайки покрай мен. Не ми се плува с тях. Не ми се мисли за всичко, което е под водата, но в съзнанието ми изниква една наистина тъпа картинка, как труповете отдолу отварят челюсти и изведнъж се стрелват към мен по пода да ме захапят за крака като крокодили. Газя покрай бездомника, който се поклаща на повърхността като червясала ябълка, и с изненада чувам как малко стенание се отронва от устните ми. Май ще повърна. Стигам стълбите точно когато една от колоните с трупове се поклаща и се срива с отвратителен плясък.

– Анна, спри!

Кашлям, като се опитвам да не гълтам от зеленикавата вода. Не мисля, че ще издържа. Дрехите ми тежат като в кошмар и пълзя по стълбите като на забавен каданс. Най-после ръката ми напипва сухия под и се набирам до приземния етаж.

Облекчението трае около половин секунда. После изквичавам като прасе и се хвърлям далеч от вратата на мазето, като очаквам оттам да се появят мъртви ръце, които искат да ме издърпат обратно долу. Но мазето е сухо. Сивата светлина се разлива в помещението долу и виждам стълбите и малко от пода. Всичко е сухо. Няма нищо там. Прилича на всяко друго мазе, където хората обикновено държат консерви и буркани. За да се почувствам още по-глупаво, дрехите ми също са сухи.

Шибаната Анна. Мразя ги тези халюцинации или манипулации на времепространството, или както там се казва. Така и не се свиква с тях.

Изправям се и изтупвам ризата си, въпреки че няма какво да изтупам. Оглеждам се. Намирам се в нещо, което някога е било кухня. Има прашна черна печка и маса с три стола. Много ми се иска да поседна на един от тях, но шкафовете започват да се отварят и затварят от само себе си, чекмеджетата се затръшват, а стените започват да кървят. Ха! Тряска врати и чупи чинии. Анна се държи като обикновен полтъргайст. Колко нелепо.