Водосрез

— Колко… съм бил аут?

— Една седмица.

Той кимна. Остави очите си да се затворят. Обградиха го спомени от сънищата. Онзи sicario, който му отваряше камара дупки от куршуми със злобна усмивка. Злият убиец и бутилката му с мескал, вечно ядосан заради жените и верността…

Анхела отвори очи, втренчи се в тавана и се замисли за дългове и предателства. За убийци и стари corridos. Песни за насилие и отмъщение. Беше жив. Каква изненада. И Луси седеше до него. Жената, която беше уредила да го застрелят.

— Така, значи… — прошепна той. — Първо ме убиваш… после… — преглътна, гърлото му лепнеше от сухота. — После ме спасяваш?

Луси се разсмя виновно:

— Така излиза.

— Ти си… — той преглътна отново. — Много откачена кучка си, нали знаеш?

За негова изненада Луси се разсмя още по-силно. А след това и той започна да се смее — измъчено хриптене, което толкова болеше, че почти му секна дъхът, само дето беше толкова хубаво, че можеше да се смее изобщо…

Посегна към Луси:

— Ти си… най-хубавото нещо, до което съм се будил.

— Въпреки че си целият надупчен?

— Особено в този случай.

Гледаха се един друг. Луси беше тази, която първа отклони очи.

— Не исках да участвам в това — каза тя. Изправи се рязко и се захвана да събира спринцовки, торбички глюкоза и опаковки дезинфектант около мястото, където беше проснат той. Внезапно си намери работа. Избягваше да го гледа.

— В кое?

— В това — каза тя, все още разтребвайки и без да се обръща. — От Финикс… — и махна с ръка. — По едно време си мислех, че мога просто да го отразявам и няма да ме засегне. А след това изведнъж се оказах всмукана и съм пряк участник. Част от лъжите. От предателствата — бърз засрамен поглед към Анхела. — От убийствата. Част от тях съм. И дори не видях как стана.

— Тръгнали са след семейството ти — каза той. — Така оказват силен натиск.

— Мислех си, че съм имунизирана — тя се засмя горчиво. — Мислех, че познавам това място, и сега се оказва, че съм също толкова мокра, колкото и когато дойдох за първото си назначение. Мислех си, че съм по-добра от всичките тези хора, а излиза, че съм същата като всички тях.

— Всички се пречупват — увери я Анхела. — Ако намериш правилното слабо място, всички се пречупват.

— Откъде знаеш?

— Това ми е работата — той се пресегна към Луси. Болеше. — Ела тук за момент!

Тя приличаше на притиснато в ъгъла животно — искаше всичко друго, но не и да е близо до него, но въпреки това се приближи. Коленичи до него.

Той се пресегна и я хвана за ръката.

— При подходящия натиск всички се пречупват. Ако биеш достатъчно някого, той ще се разприказва. Ако го заплашиш правилно, ще действа. Ако го уплашиш достатъчно, ще подпише…

— Не съм такава!

Анхела я стисна още по-силно:

— На никого нямаше да му пука, ако ме беше оставила да умра. Дори можеше да станеш герой… — сплете пръсти с нейните. — Длъжник съм ти.

— Не, не си — тя не срещна погледа му.

Той не си даде труда да спори.

Луси можеше да претегля тежестта на дълга му спрямо собствената си вина, но Анхела не я обвиняваше за предателството. Човек не съди хората, защото са се огънали под натиск — съди ги по онези моменти, в които са извадили достатъчно късмет да имат избор.

Луси го беше спасила, когато можеше да му обърне гръб. Ако все още се чувстваше виновна за предателството си, е… такъв ѝ беше моралът. Анхела живееше по свои собствени правила и те твърдяха, че предателствата са постоянно явление, случват се по дребни и по големи причини.

Предателства.

Онзи sicario, който мрънкаше за жена му, вкарала цялото това олово в него. Предупреждаваше Анхела да не припка около това женче.

— Казвала ли си на някого за мен? — попита той. — Че работим заедно? Преди калитата да те докопат? На когото и да е?

— Вече ме пита веднъж. Казах ти, че не съм.

— Няма да ти се сърдя, ако си. Просто трябва да знам истината!

— Не съм!

— Мамицата му шибана!

— Какво става?

— Пикапът при теб ли е?

— Ами да. Ходих до „Тайян“ и го взех. Не смятах, че някой ще го следи след…

— Няма нищо. Всичко е наред… — Анхела си пое дълбоко дъх. — Помогни ми. Трябва да се облека.

— Шегуваш ли се? Шевовете ти дори не са прихванали. И си на системи за растеж на присадките.

— Нямам време за това. Откачи ме… — той със стенание се надигна до седнало положение.

— Да не си луд? — възмути се Луси. — Трябва да почиваш. Дробовете ти са с импланти. И бъбреците също.

— Добре, де.

Имаше чувството, че отвътре е пълен с бръсначи и ръждиви зъбчатки, които го мелят на кайма. Болеше, но успя да се вдигне. Седна, задъхан и разтреперан, и остави болката да отмине.

— Трябва да караш полека.

— Всъщност трябва да карам по-бързо — той се пресегна към окървавените си панталони, борейки се с нахлуващата чернота и желанието да рухне в леглото. — Мисля, че шефката ми е обявила награда за главата ми.

Глава 40

Той ѝ даваше указания и я водеше през Финикс до изгорелите му предградия.

На Луси Анхела ѝ се струваше ужасно слаб и колкото повече стоеше изправен и се движеше, толкова повече се чудеше тя дали не става свидетел на самоубийството му.

— Все още нищо не разбирам — каза, докато поемаше по поредния завой в предградията. Караха из града, пътьом пресякоха и изгорелите квартали. От овъглените руини на много места още се вдигаше дим, упорита жарава, която отказваше да умре. — Нали Калифорния ме притисна. Когато проверих за последно, Невада и Калифорния не бяха точно приятели.

— Точно това ме притеснява. Продължавам да си мисля за нещо, което се случи точно преди да ме застрелят. Пробвах да използвам кеш-картата си и тя не работеше. Все едно вече бях умрял. Все едно някой ме беше изтрил, нали се сещаш? Калифорния не може да го направи… — Анхела се засмя мрачно. — Но моите хора могат… — посочи ѝ нова улица. — Ето. Натам. Където са онези, дето още стоят.

— Какво точно ще търсим там?

Той я погледна лукаво:

— Отговори.

— Сериозно, на тайни ли ще си играем?

— Защо, ексклузивните права ли искаш?

— Пука ли ти всъщност?

— Добре. Без самоличност съм мъртъв. Не разполагам с пари и начин да пресичам границите. Същият лишен от късмет боклук като тексасците. Ако се появя, някой ще хукне след мен. Така че трябва да намеря начин да се сдобря с Кейтрин Кейс.

— Какво си направил, че да я ядосаш?

— Трябва да е по вина на Бракстън. Копелето ме мрази. Настроил я е срещу мен… — при озадачения поглед на Луси Анхела обясни: — Главата на правния отдел на ВСЮН… — и сви рамене. — Никога не сме се разбирали.

— Достатъчно, та да реши да те убие?

— Е, нали знаеш как е — той сви пак рамене. — Бих сторил същото за него, ако имах възможност. Все си мисля, че той ни играе номера. Може би продава информация на другата страна.

— Дори Вегас си има предатели?

— Всички гледат да спечелят — водосрезът посочи напред. — Там. Ето това е.

Луси паркира, но не виждаше в изоставените сгради нищо, което да ги отличава от всички останали. Рециклаторите бяха минали през къщите и бяха извадили всички жици, част от дървенията и дори някои стъкла. Зачуди се дали това е дело на Шарлийн. Изглеждаше достатъчно добре свършена работа, че да е резултат от усилията ѝ.

— Какво е това място?

— Тайно скривалище. Помогни ми… — Анхела се облегна на нея и ѝ посочи една от оглозганите до кокал къщи. — Слагаме ги навсякъде из града. За резервни случаи. Ако хората ни се натъкнат на неприятности.

— Колко са?

— Знам за няколко дузини. Сигурно има и още.

— Напълно сте инфилтрирали Финикс, нали?

— Направихме всичко по силите си. Имахме хора на подкупи във всички градски служби. Обещавахме им какво ли не. Местехме семействата им в аркологиите „Сайпръс“ на север. Това бяха най-добрите ни информатори… — той погледна към журната. — Семействата правят хората предвидими.