Водосрез

Казанчето в тоалетната избълбука. Хулио излезе от банята. Закопчаваше си колана.

— Все още ли гледаш тая гадост?

— Харесва ми — обясни Анхела. — Копелето има душа… — Тау Окс имаше белези. Беше преживял проблеми. Опита се да обясни: — Има дълбочина.

Не бяха много актьорите, които изглеждаха реални за Анхела, и беше ясно като бял ден, че никой от играчите не познаваше света, в който действаше той, но Тау Окс… Когато играеше тексасец, човек усещаше искреност. И Анхела беше минал през месомелачката. Когато Кейтрин Кейс го извади от ада, имаше нужда от прераждане и тя му го даде.

Втори шанс. Може би точно това му харесваше на тоя cabron.

— Какво разправят за онази мацка от моргата? — попита Хулио.

— Е, определено не е „кървава“ вестникарка. Истинска журналистика прави — обясни Анхела. — Има доста статии.

Не каза, че му се струва особено позната. Когато я беше видял в моргата, усети как го разтърсва светкавицата на разпознаването, и което беше по-притеснително, тя го накара да я пусне, когато всъщност трябваше да я сграбчи и да се опита да я разпита по-подробно. Като същински глупак я беше оставил да си отиде, а сега се налагаше да я докопва отново.

Срамна работа.

— В тлъстите издания е. „Гугъл/Ню Йорк Таймс“. ВВС. „Киндъл Поуст“. „Нешънъл джио“. „Гардиън“. Разни зелени боклуци. „Хай каунти нюз“. Други такива. Пише много за това как Финикс сдъвква хората. Има си и хаштагове. Публикува много във #PhoenixDowntheTubes. Пада си един вид негова кралица.

— Тя прави #PhoenixDowntheTubes? — Хулио за момент се заинтригува. — Този е от доста яките. Малко като #BodyLotty. Чел ли си някога #BodyLotty? Направо луда работа. По-добро дори от вестничетата с кръвчицата.

На екрана на телевизора Тау Окс тегли куршума на последния гангстер. Приглушен гръм. Кръв по прахоляка.

— Бая трупове има за описване — отбеляза Анхела.

— Повярвай ми — отвърна Хулио, — това ще излезе по-голямо и от Ню Орлиънс… — той вдигна телефона си. — Лоша новина за loteria обаче. Мисля, че изкарахме петстотин юана за „над сто и петдесет“, но още нямам потвърждение. А сега онези нещастници не щат да обявяват бройката. Сърдят се, че не били сигурни как трябва да ги броят, докато копаят нови от пустинята… — той недоволно погледна екрана на телефона си. — Става ти ясно, че е време да се махаш отнякъде, когато дори проклетата loteria не бачка… — пъхна устройството в джоба си. — Майната му. Да имаш нужда от нещо друго, преди да хукна на север?

— Прегледа ли нещата на другия тип?

— Аха — Хулио отиде до мястото, където беше захвърлил всичко, конфискувано от торбичките с вещите на труповете. — Тук няма нищо… — той се ухили и вдигна една златна карта. — Освен ако не искаш да влезеш в „Апокалипсис сега!“ и да провериш колко анонимен кеш е спестило нашето мъртво хлапе. Може да стигне за купон.

— Ще се въздържа.

Хулио го погледна притеснено:

— Ако се каниш да стоиш някакво време тук, по-добре се научи как да си прекарваш качествено. Тексаските чукалки, те за един душ са готови на почти всичко.

— Да си чувал за Луси Монро? — Анхела вдигна таблета си и показа на Хулио снимката.

— Така ли се казва журното ти? — партньорът му прибра клубната карта.

— Изписала е един тон за този Джеймс Сандерсън, дето е очушкан с Вос.

— Пише сензационни дивотии за окървавената преса, не се съмнявам.

— Не — Анхела поклати глава. — Не хапе по наркотата и изтезанията изобщо. Направо на водата е отишла. Това хлапе Сандерсън определено е било във „Финикс Уотър“. Някакъв техен адвокат.

— Като Бракстън?

— Надали е бил толкова важен, не мисля. По-скоро е ръчкал хартийките. От онези типове, дето ровят в общинските архиви за документите, които Бракстън ползва по време на дело… — Анхела се намръщи. — Сандерсън плюс твоя човек Восович. Няма начин две накълцани еднакво тела да са съвпадение. Не и с тези калита, дето налазиха труповете.

Той обърна таблета си, за да види Хулио онзи от „Финикс Уотър“ — истинска снимка, която нямаше общо с деформираното лице от моргата.

— Познаваш ли го? Дали Восович не го е държал на каишка? Мислех си, че може би твоят човек го е ползвал за разузнаване или нещо подобно.

Хулио проучи снимката и поклати глава.

— Сигурен съм, че никога не съм виждал този тип. Но както казах, Вос през последните няколко седмици се държеше много потайно. Не спираше да ми повтаря, че е напипал нещо, което струва големи пари. Но не искаше да издаде подробности — той огледа пак снимката. — Просто смятах, че момчето напира за допълнителни кинти… — изсмя се. — Толкова бях ядосан, че се намърдва за голяма печалба, а аз съм заседнал тук и се гърбя на заплата за Кейс. А сега той е мъртъв, а аз тръгвам за Вегас. Как ти се струва иронията в случая?

— Лайната са иронични определено.

Хулио многозначително изгледа Анхела.

— Ако си умен, ще се махнеш оттук заедно с мен.

— Работата още не е свършена.

— Дявол го взел. Работата — Хулио изсумтя раздразнено. — Не мисли, че ще ти се отдаде възможност да извъртиш някой екшън в стил Релик Джоунс. Дошъл си и си подушил наоколо. Готов съм да се закълна пред всекиго… — той посочи към вратата. — Така че хайде да се махаме и двамата. Кейс няма да ни проверява домашното, я. Отиваме си вкъщи и ѝ казваме, че каквото и да е убило Восович, е било мираж. Минало — погребано. И не свършваме под формата на восбургери.

Анхела вдигна очи от поредната статия на Луси Монро — жлъчни хиляда думи по повод случвалото се в полицейския участък във Финикс и по-точно за ченге, гризнало куршума преди няколко години. Жената си беше истинска хладнокръвна разобличителка.

— Къде отидоха твоите guevos? — попита Анхела. — Едно време имаше топки. Топки като за голям дърт бик, колкото юмрука ми на размер. Que malo, кофти работа. Какво, мамка му, е станало с теб?

— Прекалено много време прекарах в тази каца с лайна, ето това стана. Ако постоиш достатъчно дълго тук, долу, и ти ще се заразиш. Хората тук, те умират без шибани причини. Казвам ти, това не ти е някакъв шибан епичен сериал с Тау Окс. Тук cholobis шибат тексасците, та да си вдигнат имиджа. Пери-веселяците ги бесят на надлезите. Малките дечица гризват дръвцето, понеже някой си изтървал нервите след буря. Днес си купуваш бутилка текила в тъмната зона, утре някакъв изгорял от слънцето десетгодишен тексаски пънкар ти пръска мозъка до най-близкия банкомат. Пълна лудница е тук. Дори кореняците зонъри вдигат белия флаг. Виждам го през цялото време в данните си. Политиците си прибират подкупите, за да могат да си позволят хубава виличка в Калифорния. Използват ченгетата да откарат журнотата в пустинята, когато започват да задават въпроси. Сериозно говоря, половината щатски депутати имат „ваканционни“ домове във Ванкувър или Сиатъл и се грижат да си осигурят специални визи за пътуване, та да могат да се разкарат от щата. Този град се разпада по шевовете, хората започват да му глозгат костите и ти се опитваш, разбираш ли, да изнамериш причините за поредния труп от многото.

— Два трупа всъщност.

— Оф, chingada… — Хулио поклати глава. — Не. Няма значение. Десет към едно, че Вос и твоят Джей-Джей Самсонайт или какъвто, майната му, беше, са нахранили някакви cholobis по клубовете и просто са им видели сметката. Тук, долу, въобще не става дума за топки. Просто си е адска дупка за евтини дроги от Хуарес 72, евтини тексаски задници и евтини ирански куршуми.

— Хулио, когото познавах, щеше да го нарече рай.

Хулио направи гримаса:

— Подиграваш се, понеже още не си попадал в престрелка между аризонското опълчение и онези откачалки пери-веселяците. След това и ти ще гледаш различно на нещата.

Анхела вдигна ръце в знак, че се предава.

— Не те съдя!

Хулио се изсмя цинично:

— Да бе, мамка ти, хич… — пак си погледна телефона и го пъхна в джоба си. — О, и между другото? Да ти го нашибам, ако смяташ, че ме е грижа какво си мислиш за мен.