Водосрез
Водосрез читать книгу онлайн
Тези дни наближават — и винаги литературата ги обяснява по-добре от фактите. „Водосрез“ е спекулативен трилър, прекрасно планиран и написан, и изчитането му ще ви накара да се замислите… и да ожаднеете.
Лий ЧайлдВ близкото бъдеще водните войни са по-важни от тези за нефта. Климатът е необратимо променен, мощни пясъчни бури помитат град след град. Американските щати са се разпаднали на съперничещи си територии, защитени със строгоохранявани граници. Там се стреля на месо не само срещу бежанци от окончателно превзетото от наркокартелите Мексико, но и срещу американци от южните щати, бягащи отчаяно на север — там, където още вали.
Невада, Аризона и Калифорния са се вкопчили в смъртоносна битка за правата над река Колорадо. Лас Вегас оцелява чрез безскрупулни машинации, включващи използването на безмилостна частна армия водосрези. Те са професионалисти в унищожаването на цели градове, прекъсвайки достъпа им до вода.
Най-добрият водосрез от Вегас е изпратен на опасна мисия в умиращия Финикс. Там се крие тайна, която може да промени равновесието на силите за водата от реката. А за нея си струва да се лее кръв.
Всеки може да пише за бъдещето. Паоло Бачигалупи обаче пише за бъдещето, което ни очаква, ако продължаваме по същия начин. Романът му е красив… и ужасяващ!
Джон Скалзи
Внимание! Книга может содержать контент только для совершеннолетних. Для несовершеннолетних чтение данного контента СТРОГО ЗАПРЕЩЕНО! Если в книге присутствует наличие пропаганды ЛГБТ и другого, запрещенного контента - просьба написать на почту [email protected] для удаления материала
В слушалките изпука гласът на Рейес:
— Начало на операция „Медено езеро“.
Анхела се засмя:
— Кой измисли тази щуротия?
— Харесва ли ти?
— Обичам медовина 13.
— Всички си падаме по нея.
А след това се понесоха на юг към въпросния бидон с медовина: двайсет и шест милиона квадратни акър-фута 14 воден запас поначало, сега наполовина намалени благодарение на Сушавото татище. Оптимистично езеро, създадено в оптимистични времена, сега спаружено и на всичкото отгоре пълно с тиня. Спасително въже, вечно под заплаха и винаги уязвимо, все на косъм да слезе под нивото на Помпа №3 — критичната венозна система, която поддържа сърцето на Лас Вегас в движение.
Под хеликоптера се разгръщаха светлините на централен Вегас — неонът на казината и аркологиите „Сайпръс“. Хотели и тераси. Куполи и замъглени от конденза вертикални ферми, потънали в хидропонна зеленина и озарени от пълноспектърно осветление. Надраскани из пустинята геометрични шарки от светлина, до една — прихлупени от електронните графити на бойния език на отряд „Камили“.
През военните очила се процеждаха рекламни пана с обещания за представления и купони, питиета и пари и се превръщаха в точки за нападение и пробив. Плътно нагъчканите градски каньони, предназначени да насочват пустинните ветрове, ставаха на снайперистки алеи. Фосфоресциращата фотоволтаична боя по покривите предлагаше площадки за парашутисти. Аркологиите „Сайпръс“ се обърнаха на зони за приоритетно нападение, подсигурили предимството на високия терен, понеже превземаха безапелационно хоризонта на Вегас и се извисяваха над всичко останало — по-големи и амбициозни от взетите накуп предишни експерименти на Греховния град в областта на фантастичното.
Вегас свърши с отсечена черна граница.
Бойният софтуер започна да маркира живи същества — студени участъци в тъмната горещина на хилядолетния околоградски скелет: безброй квадратни мили сгради, които не ставаха за друго, освен за дърва за горене и добив на медни жици, понеже Кейтрин Кейс беше решила, че вече не заслужават вода.
Мракът нарядко бе перфориран от самотни лагерни огньове — фарове, маркиращи местоположението на прогонени тексасци и зонъри, които нямат достатъчно пари да се заселят в аркология „Сайпръс“ и нямат накъде другаде да бягат. Кралицата на Колорадо беше извадила докрай душата на тези предградия — първите ѝ гробища, сътворени за броени секунди, след като спря водата в тръбите им.
— Ако не могат да си охраняват проклетите водни запаси, да пият прахоляк! — беше отсякла Кейс.
Заради това жертвите още ѝ пращаха смъртни заплахи.
Хеликоптерите пресякоха последната буферна зона на разбитите предградия и излязоха над откритата пустиня. Първозданният пейзаж, вехт като в Стария завет. Креозотни храсти 15. И трънлива и самотна късолистна юка 16. Туфи пустинна растителност, сухи петна, светли зърнисти пясъци, кварцов чакъл…
Пустинята вече беше напълно черна и се охлаждаше, след като острата като скалпел стъргалка на слънцето се беше вдигнала от земята. Там, долу, би трябвало да има животни. Почти безкосмести койоти. Гущери и змии. Бухали. Цял свят, който оживяваше само когато слънцето залезе. Цяла екосистема, изникваща от леговища изпод скали, юка и ларея.
Анхела гледаше малките термални маркери на оцелелите пустинни обитатели и се чудеше дали пустинята отвръща на погледа му — дали някой кльощав койот се взира нагоре към приглушения вой на прелитащите над него хеликоптери на „Камилите“ и се чуди какви ли са тези хвърковати хора.
Измина един час.
— Наближаваме — обади се Рейес и наруши покоя. Говореше почти с благоговение. Анхела се наведе напред и се взря.
— Ето я — обади се Гупта.
Черна панделка на река, виеща се през пустинята, врязана между назъбените планински вериги.
Сияйна лунна светлина се плискаше върху водата и я режеше на сребърни слитъци.
Река Колорадо.
Тя криволичеше като змия през светлия пустинен пейзаж. Калифорния още не беше вкарала този участък от течението в сламка, но щеше да го стори. Цялото това изпаряване — не бива да оставяме слънцето да краде водата. За момента обаче реката все още течеше на открито, разголена под небето и пред мрачните погледи на гвардейците.
Анхела надзърна към реката, удивен както винаги. Радиобръщолевенето на екипажите заглъхна и всички се смълчаха при вида на толкова много вода.
Дори и силно смалена от сушата и оттоците, Колорадо пробуждаше благоговейна треска. Седем милиона квадратни акър-фута годишно — вярно, от първоначални шестнайсет милиона… но при все това — толкова много вода, просто ей така плискаща се по земята…
„Нищо чудно, че индийците боготворят реките“, помисли си Анхела.
Във върховата си форма Колорадо бе достигала над хиляда мили 17 дължина — от белоснежните Скалисти планини надолу през червените скални каньони в Юта и чак до синия Пасифик шуртяла бърза и без прегради. И откъдето минавала, животът процъфтявал.
Стигало фермерът да сложи тръба, строителят да изкопае кладенец до нея или собственик на казино да пусне помпа в реката, и човек можел да се опие от предлаганите от Колорадо възможности. И в 115-градусовата жега 18 животът можел да процъфтява. В пустинята можел да се раззелени цял град. Реката била благословия, даденост като тази на Дева Мария.
Анхела се чудеше как ли е изглеждала реката по времето, когато все още течала свободна и бърза. В днешно време нивото ѝ беше ниско, а течението — лениво, спряно зад огромни язовирни стени. „Блу Меса“, „Флейминг Гордж“, „Мороу Пойнт“, „Солджър Крийк“, „Навахо“, „Глен Каньон“, „Хувър“ и всички останали. И навсякъде, където стените задържаха реката и притоците ѝ, се образуваха езера, отразяващи пустинното небе и слънце. „Пауъл“. „Мийд“. „Хавасу“…
В днешно време до границите на Мексико не достигаше и капка вода, без значение колко оплаквания постъпваха по повод Спогодбата за река Колорадо 19 и Речния законник 20. Децата в Картелните щати 21 израстваха и умираха с мисълта, че Колорадо е просто легенда като чупакабра, за когото беше разказвала старата abuela 22 на Анхела. По дяволите, че по-голямата част от Юта и Колорадо не успяваха да се доберат до водата, която изпълваше каньоните под хеликоптера на Анхела.
— Десет минути до контакт — обяви Рейес.
— Има ли вероятност за съпротива?
Полковникът поклати глава:
— Зонърите не държат кой знае каква защита. Повечето им отряди все още са на мисия в Арктика.
Това беше дело на Кейс, смазала лапите на глутница политици от Източния бряг, на които не им пукаше какво, мътните го взели, става от тази страна на Континенталната черта. Тя беше задавила онези свинеглави копелета с курви и кокаин и с огромни шумолящи океани от супер-ПАК 23 кинти, така че когато началник-щабовете 24 откриха отчаяната си нужда да защитят петролопроводите на пясъчните си залежи на север, по съвпадение се оказа, че единствените, способни да свършат тази работа, са пустинните плъхове от Аризонската национална гвардия.
Анхела си спомни репортажите по новините, докато ги изпращаха — енергийните защитници вдигаха врява от всички фийдове. Беше му забавно да гледа как журнотата бият патриотичните барабани, за да си вдигат рейтинга. Да карат жителите на щатите пак да се чувстват като яката американска работа. Журнотата ги биваше поне за това. Даваха на американците шанс поне за секунда пак да се почувстват големите яки пичове.