Водосрез

Анхела смени канала.

— „Рио де сангре“ твърди, че труповете може да са над сто…

Новинарските „кукички“ изглеждаха притеснително и обещаващо. Снимки на куп тела, намерени в пустинята.

— Сега чух, че били над двеста…

В кадър — щатско ченге с каубойска шапка и значка на колана:

— В момента знаем само, че са били екип от съпруг и съпруга. Не знаем на колко хора са обещали да ги прекарат през границата… — той сви безпомощно рамене. — Все още копаем.

Някой почука.

Анхела си извади зига и пристъпи зад вратата. Отключи и отвори. Не влезе никой.

Той отстъпи назад в очакване. Най-сетне в стаята се пъхна мъж с леко шкембе, но кльощави крака и ръце. Изглеждаше остарял, откакто Анхела го беше виждал за последно: Хулио, също с оръжие в ръка.

— Бум — прошепна Анхела.

Хулио се стресна, после се усмихна широко. Свали оръжието и раменете му провиснаха от облекчение. Възкликна:

— Дявол го взел, ese 64, радвам се да те видя! Дявол го взел! — пъхна пистолета обратно в сакото си и затвори вратата. Сграбчи Анхела в меча прегръдка. — Дявол го взел, само колко се радвам да те видя.

— Чух, че било кофти — каза Анхела, когато се разделиха.

Хулио изпъшка:

— Това място… — той поклати глава. — Знаеш, че беше лесно, като работехме заедно, нали? — махна към госта си. — Така, де, виж се само. Наръгаха те във врата, но поне знаеше кой точно фермер сме вбесили. А тук, долу? Нищо подобно. Тук, долу, ти прерязват гърлото, щото някой смята, че на токата на колана ти е „Самотната звезда“ 65. Напълно случайна работа, казвам ти.

— Като чух, че са те пратили тук, долу, реших, че я караш леко и полека!

— Нещата не се изчерпват с тексаски курви и твърда валута. Така, де, ясно е, че Финикс е направо цвете, ако си имаш апартаментче в „Тайян“. Сещаш се — приятно бълбукащо фонтанче, до което да си пиеш еспресото, куп китайски секретарки да обикалят наоколо по късите си полички… — домакинът поклати глава. — Но навън в тъмната зона? В предградията? Че този град е шибана каша! Всеки път, когато изляза да проверя някое от нашите скривалища, си мисля, че ще ми вкарат едно plomo 66 отзад в тила!

— Финикс не се възражда, както разправят, а?

Хулио го стрелна с мрачен поглед. Отиде до минибара и се зае да рови в него.

— Финикс по-скоро пропада в канала. Този град се върти около проклетия сифон. Ако всичко това не беше такава шибана издънка, всъщност бих благодарил на Вос, че дава на Кейс причина да ме изтегли оттатък реката.

— Вос?

— Восович. Александър Восович. Един зонър, когото ползвах. Копелето разрита целия кошер с все пчелите.

— А ти какво го караше да прави?

Хулио се върна от минибара с една „Корона“.

— Обичайните неща — той притисна бутилката към шията си, наслаждавайки се на хладината. — Беше идеален, понеже го раздаваше инженер-хидролог в „Салт Ривър Проджект“. Така че го накарах да завързва приятелства. Да раздава пари, когато хората имат нужда от помощ със сметките си от игрите в Златната миля, такива работи. Понякога ме свързваше с по някой нов приятел, който си е хванал. Имахме хора в ЦАП, във „Финикс Уотър“. В Бюрото по мелиорациите. Но ти казвам, нищо от тази мрежа не си струваше да умреш… — Хулио спря да ползва бутилката вместо торбичка с лед. Взе да я размахва. — Така, де, вярно, че Вос изрови за стратегията на „Салт Ривър“ да изкупи някои от фермерите им. Или че следеше колко плаща Аризона, за да осмуче водните права на някои от индианските племена. Такива работи. Но след това се натъкна на нещо друго… — той коленичи и отново взе да рови в хладилника. Наизважда бутилки „Файв стар“, „Янджин“ и „Корона“. — Едно типче във „Финикс Уотър“ почна да го лови на въдицата си. Казваше, че има нещо, което Вос може да поиска да купи. Нещо ценно.

— И кой е бил това?

Хулио се надигна иззад туловището на хладилника с гримаса:

— Вос беше потаен. Казваше, че бил адвокат от „Уотър“. Не искаше да ми сподели повече подробности.

— И ти го остави да се измъкне с това оправдание?

— Просто прецених, че този pendejo иска да ме изцеди. Да добави брокерска комисиона, нещо такова. Зонърите винаги търсят да докопат предимство. Такава им е шибаната култура тук, долу. Корумпирани до мозъка на костите си.

— И какво се продаваше?

— Може и нищо да не е било. Мен ли питаш? Започвам да си мисля, че просто аризонското контраразузнаване е искало да ни изпързаля. Цялата работа ми изглежда като капан… — Хулио измъкна кутийка „Текате“ 67. Отвори я. Отпи със затворени очи. Изпъшка. — Дявол да го вземе, хубаво нещо. Прекараш ли достатъчно време в тъмната зона, почваш да си мислиш, че студеното питие е шибан мираж! — погледна през рамо към Анхела. — Искаш ли и ти една?

— Не, добре съм си.

— Сигурен ли си? — Хулио врътна глава към хладилника. — Има още една вътре. И след това остават само „Корона“ и китайските боклуци.

— Смяташ ли, че твоята дружка Восович те е предал?

Хулио изгледа Анхела изпод вежди:

— Е, откакто гледах видеото му от моргата, съм почти сигурен, че все нещо е предал.

— И смяташ, че си уязвим?

— Ако беше някой друг, нямаше да се притеснявам — Хулио сви рамене. — Повечето хора, които ползвам, държа на една ръка разстояние. Анонимни пратки. Шифровани скрити имейли. Такива разни хубавини. Но Вос? Мамка му… — той поклати глава. — Работехме заедно има-няма десетина годинки.

— Значи си компрометиран.

— Със сигурност са разпитвали Вос. Шибанякът изглеждаше като някой от онези зонъри, дето вашите „Пустинни псета“ подреждат по реката като предупреждение. Шибан хамбургер. Разприказвал се е и ако са му задавали правилните въпроси, не само аз съм на мушката. Помагаше ми да набирам хора, разбираш ли?

— За колко души говорим?

— Колко са уязвими ли? Поне двайсет. Плюс всеки, който той може да е ползвал, но да не съм плащал аз за него. Жал ми става за онзи, който наследи тоя лайновалеж. Копелето ще се къпе в отходната яма с години.

— И сега какво, просто се махаш?

Хулио изгледа Анхела изпод вежди:

— Ченгетата идентифицираха човека ми по пломбите. Иначе изобщо нямаше и да науча за смъртта му. Името му излезе на душачките, които сме инсталирали на сървърите на полицията във Финикс. Няколкото зъба са горе-долу всичко, останало от Вос… — той отпи отново от кутийката с бира. — Това място изкарва наяве най-лошото от хората.

— Някакъв шанс твоят тип Восович да е бил забъркан в още нещо? — поинтересува се Анхела. — Наркотици? Картелните щати настъпват. Може да няма общо с твоята работа.

— Знам само, че не залагам на простотии, които не знам — Хулио многозначително махна към госта си с бирата. — И това, приятелю, е причината още да съм жив в тая игра.

— Някой друг да е идвал насам? Нещо да се е размърдало? Някакви признаци кой го е освиткал?

— Нъц, човече — Хулио отпи отново. — Тихо е като шибана миша дупка. Не се чува нищо. Моят човек беше на първа страница на кървавите вестничоци, работата имаше вид на каца с лайна, а всичко тъне в шибана тишина. Направо ми изкарва ангелите… — домакинът прекъсна, втренчил поглед в телевизора. — Виждаш ли тия лайна?

Той отиде и включи звука.

Телевизорът продължаваше да показва кадри за двойката трафиканти, арестувани в къщата си в предградията — странен замък, обграден от огради с бодлива тел, със собствени генератори и цистерни. Интериорно видео на луксозния живот, който си живееше семейната двойка, която примамвала отчаяни тексасци и зонъри да избягат на север.

— Това са шибилион трупове — заяви Хулио — дори за тази адска дупка. Яко са дръпнали късата клечка в lotería 68. Мислех си, че аз залагам на едро, когато слагам триста юана срещу сто и петдесет трупа на седмица. Сега ми се ще да бях дигнал още.