Водосрез

Останалите им дрехи бяха затворени в издраскан, розов и блестящ куфар на колелца, много от парцалките идваха от Тами Бейлис — преди със семейството ѝ да тръгнат на север. Момичето беше техен размер и им даде куфара, както си беше пълен с дрехи, преди баща ѝ да успее да ги продаде.

— Просто ги вземете — беше прошепнало в мрака.

На следващия ден изчезна заедно с останалите от семейството си.

Мария прерови куфара и намери дрехи, които бяха отчасти чисти. Имаше дни, когато със Сара ги простираха и ги изтупваха с тупалки, за да изкарат праха и мръсотията. Друг път приятелката ѝ успяваше да вкара бельото им в хотелите, където работеше, и понякога переше това-онова, когато мъжете я пускаха да си вземе душ.

Мария надяна шорти и тениска на „Неустрашим“, като загърби спомена за майка си, която переше дрехите в машина и ги оставяше сгънати на леглото ѝ.

Изкачи стълбите и отключи вратата на мазето. Очите ѝ се насълзиха от внезапната ярка светлина. Навън димът беше гъст — кафява омара в безоблачното небе. Мирис на пепел задръстваше въздуха. Явно вятърът духаше откъм Калифорния и горящите Сиери. Мария изчака, надничайки внимателно през вратата.

Хората още не се бяха размърдали. Само тук-там по някой с работно място и ранна смяна: тексасци с достатъчно късмет да получат работа в аркологията „Тайян“ като баща ѝ — хора, които се справяха с прокарване на тръби или можеха да ползват индустриални резачки, или имаха опит с отглеждането на водорасли. Семейство Нгуен бяха станали — Мария надуши варящите се в супа нудъли. Димът от горящите цепеници се виеше сив над оградата в съседство — неподвижен в спокойния въздух в предградието. Стори ѝ се безопасно. Добър момент да се разщъкат.

Мария затвори отново вратата и се спусна по стълбите да приклекне до Сара.

— Хайде — каза ѝ. — Трябва да тръгваме. Трябва да закараме всичката тази вода до сергията на Тууми.

Сара простена:

— Защо не го направиш ти?

— Ако си искаш парите, трябва да се изпотиш за тях.

— Тази водна шашма е твоя, не моя. Аз съм само инвеститор.

— Така ли? Я ми дай чаршафа си — Мария го издърпа от тялото на Сара, разкривайки бледа плът и червени найлонови гащички, каквито се харесваха на мъжете.

Момичето се сви и плътно подви кокалестите си крака, на бедрата си имаше пръстени от загоряла плът.

— Стига, де, Мария, защо трябва да си такава? Дай ми поне време да се събудя.

Мария я сръга в ребрата:

— Ударът е само наполовина завършен, момиче. Хайде. Трябва да обърнем водата ни в пари. Не може просто да си я пазим. А и ми трябваш да я закараме.

Говореше с колкото може по-заповеден тон, като се преструваше, че има план и държи нещата под контрол. Но се притесняваше дори само да гледа водата, която бяха изкарали. Да знае колко дни живот би спечелила. Наясно беше, че мнозина ще имат желание просто да ѝ я отнемат. Задължително беше да превърне тази вода в кеш. Компактна хартия, която може да пъхне в сутиена си и да се надява да опази.

— Лешоядите са будни, момиче. Трябва да свършим тази работа веднага. Докато всички спят. Преди Тууми да тръгне на работа. Тууми е билетчето ни към свободата.

Сара седна, дръпна си обратно чаршафа и го метна над главата си.

— Ама аз спях!

Напомняше на Мария котенцето, което беше намерила да мяука в една смачкана кофа за боклук. То си нямаше майка вероятно защото някой игленик я беше хванал и сготвил, и ето ти го малкото котенце, свито и молещо за нещо, което никога нямаше да получи.

Мария беше погалила мъничката твар, наясно с нуждата ѝ — копнеж за мляко, което никога нямаше да дойде, отчаяното желание някой да се върне и да се погрижи за теб — но не може просто да си лежиш и да се надяваш да те спасят.

Сара обаче… Сара се държеше като корава, но отвътре беше мека. Дори когато си продаваше задника, очакваше някой да се грижи за нея. Продължаваше да си мисли, че на света му пука за евтиния ѝ живот.

Сара. Котенцето. Бащата на Мария. Всичките бяха еднакви.

Мария сръга здравата Сара.

— Хайде, де!

Приятелката ѝ седна с разрошена руса коса и присвити очи.

— Станах, станах!

Разкашля се. Спазмите я разтърсваха. Изкашляше дима и сушата, настанили се в гърдите ѝ през нощта. Пресегна се към едната бутилка с вода.

— Пиеш нашите пари — напомни ѝ Мария.

Сара я изгледа мръснишки:

— Моите пари, имаш предвид.

Мария направи гримаса, след това грабна чисторбата им и се изкатери по стълбите на мазето.

На задимената утринна светлина прекоси обсипаната с червен чакъл околност, джапанките я шляпаха по петите до мястото, където баща ѝ беше изкопал отходна яма в задната барака на къщата. Наричаше я „външен кенеф“ — нещо, което да цивилизова живота им, така че да не се налага да дрискат на открито като всички останали тексасци, които не са могли навреме да си хванат камиона.

Мария затвори вратата и преметна жица върху гвоздей, за да я заключи. Приклекна над ямата, сбърчила нос при миризмата, отвори чисторбата и се изпишка в нея. Когато свърши, провеси мехура на един гвоздей и си довърши работата, като се избърса с неравни парчета вестник, които със Сара бяха накъсали от „Рио де сангре“. Вдигна си шортите и излезе забързано, понесла полупълната чисторба, доволна, че отново е на открито и диша задимения въздух.

— Готова ли си с наема ми?

Мария изписка и подскочи, като почти изпусна чисторбата, докато падаше.

Един от биячите на Ветеринаря се беше облегнал на тоалетната, отчасти скрит от вратата. Деймиън. Гъсти руси расти и лениво око, което гледаше криво на света, лице с костни и сребърни пиърсинги и бяла кожа, изпечена и загоряла и изгаряла отново толкова пъти, че сега представляваше шарен юрган от тъмно златистокафяво и препечено от слънцето червено.

Мария го изгледа изпод вежди:

— Стресна ме.

Напуканите устни на Деймиън се цепнаха в лукава усмивка. Гордееше се със себе си.

— Аууу, няма защо да се плашиш от мен, момиченце. Нямаш нищо, което да ми трябва — освен наема… — той поспря. — Е? В теб ли е?

Мария се изправи на крака, внимателно стиснала неразлятата чисторба. Плашещо беше да го завари застанал така — зловещо напомняне, че само защото Нгуен не са вдигнали тревога, това не значи, че тя е в безопасност.

Бащата на Мария може и да им беше помагал — когато г-жа Нгуен беше със септична бременност, я закара до шатрата на Червения кръст в багажника на пикапа си, но това не означаваше, че дължат нещо на момичето. Не и ако заради това трябваше да се изпречат пред човек, способен да им унищожи семейството.

— Не ме издебвай така — заяви Мария. — Не ми харесва.

Деймиън само се изсмя:

— Бедната малка tejana 55 не обича да ѝ излизат откъм гърба… — той закрачи към нея. — Наречи го безплатен урок, putita 56. Много хора дебнат по-добре и нараняват по-зле от мен… — той се изкиска под нос. — Плувните басейни са пълни с мацки като теб. Безплатен съвет? Мисли като заек и си отваряй ушите, преди да се подадеш от дупката, ясно?

Защо ли му имаше доверие, зачуди се Мария. Не беше като да ѝ е приятел. Нямаше съмнение, че ако не се справя с наема, ще я изхвърли или ще ѝ източи кръвта и ще я продаде на черния пазар, или пък ще ѝ продаде задника, за да си изкара квотата за Ветеринаря.

Но все пак, когато напоследък се молеше за защита, твърде често в мислите ѝ се появяваше лицето на Деймиън. Той не ѝ беше приятел, но и не мразеше тексасците. От каквато и болест да страдаше, тя не се подхранваше от такива като Мария. Която беше готова да приеме всичко, до което може да се докопа.

— Парите ми в теб ли са? — попита той.

Мария се поколеба.

— Все още имам време до довечера.

— Предполагам, това значи, че ги нямаш?

Когато тя не отговори, Деймиън се изсмя:

— Смяташ, че ще си събереш наема в следващите дванайсет часа? Да не си тръгнала да продаваш твоето малко стегнато culo 57, без да ми кажеш?