Суперкомандос

— Хей, Ковач. Добре ли си?

Примигах.

— Ковач?

Протегнах ръка към стената, сякаш исках да се уверя, че е истинска. В сравнение с твърдостта на идеята в главата ми всичко наоколо изглеждаше безплътно.

— Кристин — бавно изрекох аз, — трябва да се кача на „Глава в облаците“. Знам какво са направили с Банкрофт. Мога да унищожа Кавахара и да прокарам Резолюция 653. И да оневиня Райкър.

Ортега въздъхна.

— Ковач, това вече го…

— Не. — Яростта в гласа ми бе тъй внезапна, че стресна дори мен. Усетих болка, когато натъртеното лице на Райкър се напрегна. — Това вече не са предположения, а факти. И ще се кача на „Глава в облаците“. Със или без твоя помощ, но ще се кача.

— Ковач. — Ортега поклати глава. — Погледни се. На нищо не приличаш. В момента не можеш да се опреш и на уличен сводник от Окланд, а говориш за тайна акция срещу един от Домовете по Западното крайбрежие. Как ще минеш през охраната на Кавахара със счупени ребра и такава физиономия? Забрави.

— Не съм казал, че ще е лесно.

— Ковач, това няма да стане. Прикривах записите от „Хендрикс“, докато извъртиш номера с Банкрофт, но търпението ми беше дотук. Играта свърши, приятелката ти Сара ще се прибере у дома и ти би трябвало да сториш същото. Точка. Не ме интересува на кого имаш зъб.

— Наистина ли искаш Райкър да се завърне? — тихо попитах аз.

За момент си помислих, че ще ме цапардоса. Разширените й ноздри пребледняха и дясното рамо се приведе за удар. Така й не разбрах какво я спря — замайването или чувството за дисциплина.

— За такива приказки би трябвало да ти тегля един, Ковач — каза спокойно тя.

Вдигнах ръце.

— Давай, в момента не мога да се опра и на уличен сводник от Окланд. Нали така каза?

Ортега изръмжа презрително и понечи да се обърне. Протегнах ръка да я докосна.

— Кристин… — Поколебах се. — Извинявай. Онова, за Райкър, беше гадно. Няма ли поне веднъж да ме изслушаш докрай?

Тя пак се обърна към мен и наведе глава, прикривайки чувствата си зад маска на безразличие. Преглътна.

— Няма. Твърде много неща се случиха. — Тя се изкашля. — Не искам да страдаш повече, Ковач. Просто не искам да се съсипваш, това е.

— Тоест да не съсипвам носителя на Райкър?

Ортега ме погледна.

— Не — каза тихо тя. — Не това имах предвид.

После изведнъж се озова плътно до мен в мрачния метален коридор, прегърна ме и зарови лице върху гърдите ми. Аз също преглътнах и я стиснах здраво, докато последните остатъци от нашето общо време изтичаха като зрънца пясък през пръстите ми. И в този момент бих дал почти всичко, за да нямам план, който да й изложа, нищо да не е в състояние да разруши растящото между нас чувство, и да не мразя тъй силно Рейлийн Кавахара.

Бих дал почти всичко.

Два след полунощ.

Обадих се на Айрин Елиът в апартамента на „Джаксол“ и я вдигнах от сън. Казах й, че имаме проблем, и ще позлатим онзи, който ни се притече на помощ. Тя кимна сънено. Баутиста отиде да я вземе с полицейска кола без отличителни знаци.

Когато се върнаха, „Панамска роза“ грееше като за градинско увеселение. Вертикалните прожектори покрай корпуса създаваха чувството, че корабът е увиснал в нощта на въжета от светлина. Полицейски илуминиеви ленти ограждаха целия пристан и отделни места по палубата. Покривът на трюма, където протече битката, беше вдигнат, за да осигури пряк достъп на линейките, а светлината на полицейските прожектори вътре се издигаше в мрака като зарево над металургичен завод. Небето гъмжеше от полицейски коли, други бяха спрели на кея с мигащи лампи.

Посрещнах я на мостчето.

— Искам си тялото — извика тя през воя на сирени и рева на двигатели. В блясъка на прожекторите черната й коса изглеждаше почти руса.

— Не мога да го уредя в момента — изкрещях в отговор аз. — Но ще стане. Първо гледай да свършиш работата. Покажи на какво си способна. А сега дай да се укрием, преди да са дошли скапаните журналисти.

Местните ченгета държаха пресата настрани. Все още разтреперана и замаяна, Ортега наметна полицейски шинел и отиде да им помага със същата свирепа целенасоченост, която я държеше на крака. Целият отдел „Органични увреждания“ се бе струпал на кораба. Крещяха, опираха рамо до рамо, лъжеха, мажеха, псуваха и се бореха да удържат фронта, докато Елиът трескаво фалшифицираше видеозаписите. Треп имаше право — бяха най-голямата банда в квартала.

— Утре се изнасям от апартамента — каза ми Елиът, без да прекъсва работата. — Няма да ме откриеш там.

Тя помълча, като си подсвиркваше през зъби и проверяваше подправените кадри. После ми хвърли поглед през рамо.

— Ти каза, че за тая работа ще ме позлатят. Ще са ми задължени, така ли?

— Да, така казах.

— Тогава ще се свържа с тях. Викни старшия офицер, искам да поговорим. И недей да ме търсиш в Ембър. Няма да бъда там.

Гледах я мълчаливо. Елиът отново се зае с работата.

— Трябва да остана сама за известно време — промърмори тя.

За мен това бе недостъпен лукс.

38.

Гледах го как си налива петнайсетгодишно малцово уиски, как отнася чашата до телефона и се настанява удобно. В една от линейките бяха залепили счупените ребра, но все още из целия хълбок пламтеше една огромна болка, пронизвана сегиз-тогиз от нажежени игли. Той отпи глътка уиски, стегна се и набра номера.

— Резиденция Банкрофт, с кого желаете да говорите?

Беше пак жената със строг костюм, която ми отговори при последното обаждане до Слънчевия дом. Същият костюм, същата коса, дори същият грим. Може да беше виртуален образ.

— Мириам Банкрофт — каза той.

Отново имах чувството, че съм пасивен наблюдател. Същото усещане за прекъсната връзка, както в онази нощ пред огледалото, докато носителят на Райкър подготвяше оръжията. Разпадане. Само че този път беше много по-зле.

— Един момент, моля.

Жената изчезна от екрана и на нейно място се появи трептящото пламъче на клечка кибрит под звуците на тиха музика, която звучеше като есенни листа, подмятани от вятъра по протрит и разместен паваж. Измина около минута, после се появи Мириам Банкрофт, безупречно облечена с официален жакет и блуза. Тя повдигна идеално оформената си вежда.

— Мистър Ковач. Каква изненада.

— Ами… да. — Той смутено размърда ръка. Дори и по телефона Мириам Банкрофт излъчваше чувственост, която го изкарваше от равновесие. — Връзката обезопасена ли е?

— Да, в разумни граници. Какво искате?

Той се изкашля.

— Напоследък размишлявах. Има неща, които бих желал да обсъдим. Аз… може би ви дължа извинение.

— Нима? — Този път подскочиха двете вежди. — Кога точно предлагате да го сторим?

Той сви рамене.

— В момента нямам нищо друго предвид.

— Да. Аз обаче имам нещо предвид в момента, мистър Ковач. Заминавам за среща в Чикаго и ще се върна на крайбрежието едва утре вечер. — Едва доловим намек за усмивка трепна в ъгълчетата на устните й. — Ще почакате ли?

— Разбира се.

Тя присви очи и се приведе към екрана.

— Какво ви е на лицето?

Той вдигна ръка към една от синините. Беше се надявал да не бият на очи в зле осветената стая. А и не очакваше Мириам Банкрофт да се окаже толкова наблюдателна.

— Дълга история. Ще ви кажа, като се видим.

— Е, просто няма как да устоя на подобно предложение — иронично отвърна тя. — Утре следобед ще пратя лимузина да ви вземе от „Хендрикс“. В четири часа, удобно ли е? Добре. До утре.

Екранът изгасна. Той го погледа още малко, после изключи телефона и завъртя стола към площадката на перваза.

— Изнервя ме — каза той.

— Да, и мен също. Е, то си е ясно.

— Много смешно.

— Старая се.

Станах да взема шишето уиски. Мимоходом зърнах отражението си в огледалото до леглото.

Носителят на Райкър изглеждаше като човек, който си е пробивал път с главата напред през всички житейски несгоди. Човекът в огледалото беше съвсем различен. Той сякаш умееше елегантно да отскочи от всяка криза и да гледа как съдбата тромаво рухва по очи. Движенията на тялото бяха котешки, изпълнени с плавна и точна икономия на усилия, която би допаднала на Анчана Саломао. Гъстата, почти синкавочерна коса падаше на меки вълни към измамно тесните рамене, а в скосените очи се спотайваше кротко, безгрижно усещане, че Вселената е добро място за живеене.