Суперкомандос

Кърпения човек ме чакаше. Сред пустия пейзаж изглеждаше като изображение на някакъв див пустинен дух. Когато ме видя, той се ухили.

— Какво искаш, Кадмин? Ако се надяваш на ходатайство пред Кавахара, нямаш късмет. Тя е жестоко ядосана.

За миг по лицето на Кадмин трепна нещо като веселие и той бавно поклати глава, сякаш за да покаже, че Кавахара изобщо не го интересува. Гласът му беше плътен и мелодичен.

— С теб имаме недовършена работа.

— Да, издъни се два пъти поред. — Аз налях в гласа си презрение. — Какво искаш сега? Да те гръмна за трети път ли?

Кадмин вдигна мощните си рамене.

— Е, казват, че късметът идвал на третия път. Позволи ми да ти покажа нещо.

Той размаха ръка и част от пустинята изчезна, разкривайки пълен мрак. Оформеният по този начин екран закипя и върху него се появи спящо лице. Лицето на Ортега. Сякаш студена ръка стегна сърцето ми. Лицето й беше сиво, със синини под очите. От ъгълчето на устните се стичаше слюнка.

Зашеметяващ лъч от упор.

За последен път бях изпитал подобно нещо благодарение на милспортската полиция и макар че емисарското обучение ми помогна да си възвърна съзнанието за около двайсет минути, през следващите два часа не бях способен на друго, освен да се гърча и да треперя. Нямах представа кога е улучена Ортега, но изглеждаше зле.

— Предлагам проста размяна — каза Кадмин. — Хващам теб, пускам нея. Паркирал съм наблизо, на улица „Мина“. Ще чакам пет минути. Ела сам, иначе ще й пръсна приставката. Решавай.

Пустинята закипя около усмивката на Кърпения човек и изчезна.

Стигнах до улица „Мина“ за минута. Две седмици без цигари сякаш бяха разчистили двоен обем в дробовете на Райкър.

Улицата беше мизерна, с множество затворени магазини и празни терени. Наоколо нямаше жива душа. Само една матовосива кола чакаше край бордюра с включени светлини в здрача на ранната вечер. Приближих се предпазливо с ръка върху дръжката на немекса.

Когато бях на пет метра зад колата, страничната врата се отвори и тялото на Ортега изхвръкна навън. Тя се стовари като чувал и остана да лежи неподвижно. В същия миг извадих немекса от кобура и бързо заобиколих към нея, без да изпускам колата от поглед.

Отсрещната врата също се отвори и Кадмин излезе навън. След неотдавнашната ни виртуална среща ми трябваха една-две секунди, за да осъзная, че това е той. Висок, тъмнокож, с орлово лице, както го бях видял зад стъклото в резервоара на „Панамска роза“. Мъченикът от „Десницата на Аллаха“, в чиято плът се криеше Кърпения човек.

Прицелих се гърлото му. Не ме интересуваше какво ще стане после, но от толкова близо щях да му откъсна главата и вероятно да изтръгна приставката от гръбначния мозък.

— Не ставай смешен, Ковач. Колата е бронирана.

Поклатих глава.

— Интересуваш ме само ти. Стой на място.

Продължавайки да се целя с изпъната ръка в гърлото му, аз приклекнах до Ортега и докоснах лицето й с пръстите на свободната си ръка. Усетих топъл дъх. Слепешком плъзнах пръсти към шията и открих пулс — слаб, но равномерен.

— Тя е жива и здрава — обади се нетърпеливо Кадмин. — Което едва ли ще може да се каже за двама ви, ако до две минути не оставиш тая артилерия и не седнеш в колата.

Лицето на Ортега се раздвижи под дланта ми. Тя завъртя глава и аз долових аромата й. Нейната половина от комбинираните феромони, които ни бяха докарали до това положение. Гласът й звучеше глухо и неясно.

— Не го прави, Ковач. Нищо не ми дължиш.

Изправих се и леко отпуснах немекса.

— Отдръпни колата. На петдесет метра по улицата. Тя не е в състояние да върви, а ти можеш да застреляш и двама ни, преди да я отнеса. Затова се отдръпни ти. Аз ще дойда в колата. — Размахах пистолета. — Оставям желязото на Ортега. Друго не нося.

Разтворих сакото си. Кадмин кимна. Вмъкна се отново в колата и плавно потегли по улицата. Изчаках го да спре, после пак коленичих до Ортега. Тя се помъчи да седне.

— Ковач, недей. Те ще те убият.

— Да, определено ще се опитат. — Хванах ръката й и свих пръстите около дръжката на немекса. — Слушай, така или иначе вече приключих тук. Банкрофт налапа въдицата, Кавахара ще удържи на думата си да върне обратно Сара. Познавам я. Сега остава да я спипаш заради Мери Лу Хинчли и да измъкнеш Райкър от хранилището. Поговори с „Хендрикс“. Оставил съм ти при него няколко сламки.

От колата долетя нетърпелив сигнал за сблъсък. В гъстеещия мрак над уличката той прозвуча печално като рев на умиращ слонски скат край рифа Хирата. Ортега вдигна към мен измъченото си лице, сякаш се давеше край същия риф.

— Ти…

Усмихнах се и сложих длан върху бузата й.

— Трябва да се добера до следващата сцена, Кристин. Това е всичко.

После станах, събрах ръце зад тила си и тръгнах към колата.

Част пета

Възмездие

(Разпадане на системата)

35.

В колата седях притиснат между двама внушителни здравеняци, които с малко козметична хирургия, за да не плашат много децата, биха могли да се хванат на работа като уроди в някой пътуващ цирк. Издигнахме се стръмно над уличката и направихме остър завой. Хвърлих поглед през страничното стъкло и видях как долу Ортега опитва да се изправи.

— Да очистя ли полицейската кучка? — заинтересува се шофьорът.

Напрегнах се за скок.

— Не. — Кадмин се завъртя и ме погледна. — Не. Дадох дума на мистър Ковач. Вярвам, че с лейтенанта пак ще се срещнем в недалечното бъдеще.

— Тежко ти — казах неубедително аз и в този момент ме простреляха със зашеметяващ лъч.

Когато се свестих, нечие лице ме наблюдаваше отблизо. Чертите бяха неясни, бледи и размазани като някаква театрална маска. Примигах, потръпнах и напрегнах очи. Лицето се поотдръпна, но все още изглеждаше като кукленско. Закашлях се.

— Здрасти, Касапин.

Грозното лице се разтегли в усмивка.

— Добре дошъл отново на „Панамска роза“, мистър Ковач.

Надигнах се разтреперан и седнах на тясната метална койка. Касапина се отдръпна, за да не ми пречи, или просто за да е на безопасно разстояние. Смътно различих зад него тясна метална каюта. Отпуснах крака на пода и рязко спрях. Нервите в ръцете и краката ми още тръпнеха, а в стомаха ми се надигаха болезнени спазми. Общо взето, личеше, че лъчът не е бил включен на пълна мощност. Сведох очи и видях, че съм облечен в брезентова затворническа униформа с цвета на обветрен гранит. На пода до койката имаше чифт космически чехли и колан със същия цвят. Обзе ме неприятно предчувствие за плановете на Кадмин.

Вратата зад Касапина се отвори. Влезе висока руса жена малко над четирийсет години, следвана от друг синт — доста по-модерен, с лъскав стоманен интерфейс за пряка връзка вместо лява ръка.

Касапина тутакси пое ролята на домакин.

— Мистър Ковач, позволете да ви представя Пернила Грип от корпорация „Бойни предавания“ и нейния технически асистент Майлс Мек. Пернила, Майлс, представям ви Такеши Ковач, нашият заместител на Райкър за довечера. Между другото, поздравления, Ковач. Миналия път ви повярвах изцяло, колкото и да бях убеден, че Райкър няма да се измъкне от склада по-рано от двеста години. Емисарска дарба, предполагам.

— Всъщност не. Ортега изигра главната роля. Аз само те оставих да приказваш. Това поне го умееш. — Кимнах на новодошлите. — Думата „предавания“ ли чух? Мислех, че е против веруюто. Не си ли беше изпатил жестоко някакъв журналист тъкмо заради подобно провидение?

— Различни продукти, мистър Ковач. Различни продукти. Да се излъчва запланувана битка наистина би било нарушение на нашето верую. Но това не е запланувана битка, а пародиен бой. — При последните думи повърхностният чар на Касапина внезапно изчезна. — Поради естествената ограниченост на живата публика сме принудени някак да допълваме приходите. Има много мрежи, които дават мило и драго, за да докопат нещо от „Панамска роза“. Това се дължи на нашата репутация, но за жалост същата репутация не ни позволява да сключваме преки сделки. Мисис Грип помага да преодолеем тази пазарна дилема.