Мъглявината Андромеда

— Трудно ще ми бъде да живея тук, на брега на морето, да се взирам в необятната му шир и да мисля за моя изгубен свят.

Един от риболовците със силно прошарена гъста брада, която, изглежда, тук се смяташе за украшение на мъжа, постави ръка на мокрото рамо на пришелеца.

— Нима са ви изпратили тук насилствено?

Мвен Мас горчиво се усмихна и се опита да обясни какво го е довело при тях. Рибарят го погледна печално и съчувствено.

— Не ще се разберем! Иди там! — той посочи към югоизток, където облаците се бяха разкъсали и се очертаваха сините стъпала на далечни планини. — Пътят е дълъг, а тук няма други превозни средства освен… — жителят на острова плесна силните мускули на краката си.

На Мвен Мас се искаше да се отдалечи колкото може по-скоро. И той тръгна със своята широка свободна крачка по лъкатушната пътека, която извеждаше към полегатите хълмове.

Пътят към централната зона на острова беше малко повече от двеста километра, но африканецът не бързаше. Пък и защо да бърза? Бавно се сменяха проточените, незапълнени с полезна дейност дни. В началото, докато още не се бе оправил напълно, измореното му тяло молеше за покоя на ласкавата природа. Ако не съзнаваше голямата загуба, той просто щеше да се наслаждава на тишината по пустинните, обвяни от ветровете плата, на мрака и първобитното мълчание в горещите тропически нощи.

Но изнизваха се ден след ден и африканецът, който скиташе из острова в дирене на подходяща работа, започна остро да тъгува за Големия свят. Не го радваха вече мирните долини с отгледаните ръчно горички от плодни дървета. Не го приспиваше почти хипнотичното ромолене на бистрите планински реки, по бреговете на които можеше да преседява неброени часове в знойно пладне или в лунна нощ.

Неброени… И наистина, защо да брои онова, което тук съвсем не му е нужно — часовете? Колкото си щеш — океан от време, а пък така нищожно малко е неговото отделно индивидуално време!… Един кратък и веднага забравен миг!

Едва сега Мвен Мас почувствува колко точно е названието на острова. Остров на забравата — глуха безименност на древен живот, егоистични дела и чувства на човека! Дела, забравени от потомците, извършвани само за лични нужди, без да са правили живота на обществото по-лек и по-хубав, без да са го украсявали с подеми на творчеството.

Изумителни подвизи безследно са изчезнали в безименното нищо.

… Африканецът бе приет в скотовъдната община в центъра на острова. От два месеца пасеше стадо едри гауро-биволи край полите на грамадна планина с трудно старинно име.

Хранеше се с черна каша, която си вареше сам върху жарава в опушено гърне. Преди месец му се наложи да бере в гората плодове и орехи в надпревара с лакомите маймуни, които го замеряха с огризки. Това се случи в същия ден, когато даде своя хранителен запас на двама старци от планината. Мвен постъпи според повелята в света на Пръстена — преди всичко да се създава радост на другите хора. Тогава разбра какво означава търсенето на прехрана в пустинни, ненаселени места. Каква немислима загуба на време!…

Мвен Мас стана от камъка и се огледа. Зад гористия връх на куполовидната планина бавно залязваше слънцето. Долу проблясваше в здрача буйна рекичка, провираща се през гъсталаци огромен перест бамбук. Там, на половин ден път пешком, се намираха развалини от древната столица на острова, целите обрасли в треви и храсти. Наоколо имаше и други изоставени градове, по-големи и по-добре запазени. Но от тях Мвен Мас засега не се интересуваше.

Едрите биволи, налягали в тревата, приличаха в здрача на черни блокове. Нощта настъпи бърже. Хиляди звезди пламваха в помръкващото небе. Привична за астронома тъмнина, познати линии на съзвездията. Оттук се вижда и съдбоносният Тукан… Но колко слаби са простите човешки очи! Той никога вече няма да види величествените гледки в Космоса, спиралите на гигантските галактики, загадъчните планети и сините слънца. Всички те са за него само пламъчета, безкрайно далечни. Не е ли все едно — звезди ли са това, или светилници, приковани към кристална сфера, както смятали древните хора! За неговото зрение е все едно!

Африканецът скочи и се залови да кладе огън от приготвените през деня съчки. Ето още един предмет, който му стана необходим — мъничката запалка. Може би по примера на някои тукашни жители той скоро ще започне да вдишва наркотичен дим, за да скъси бавно течащото, лепкаво време.

Езичетата на пламъците затанцуваха — разгонваха мрака и гасяха звездите. Наблизо мирно сумтяха биволите. Мвен Мас замислено наблюдаваше огъня.

Светлата планета не стана ли за него тъмен дом?

Не, неговото гордо самоотричане е просто самоувереност на непознаването. Непознаване на самия себе си, недооценяване висотата на наситения му с творчество живот, неразбиране силата на любовта му към Чара. По-добре един час живот, посветен на великото дело на Големия свят, отколкото цяло столетие — тук!

На Острова на забравата имаше около двеста лечебни станции, където лекари-доброволци от Големия свят предоставяха на жителите цялата мощ на съвременната медицинска наука. Младежи от Големия свят работеха и в изтребителните отряди, за да не остане островът разсадник на древни болести или вредни животни. Мвен Мас съзнателно отбягваше да се среща с тези хора, за да не се чувствува отхвърлен от света на красотата и знанието.

Призори африканецът бе сменен от друг пастир. Свободен за два дни, той реши да отиде в малкото градче, за да получи дебели дрехи — нощите в планините станаха по-хладни.

Денят беше зноен и тих, когато Мвен Мас се спусна от платото и излезе в широка равнина — непрекъснато море от бледолилави и златистожълти цветя, над които летяха пъстри насекоми. Поривите на лекия вятър поклащаха връхчетата на растенията, цветята нежно докосваха с венчетата си голите му колене. Щом стигна до средата на грамадното поле, Мвен Мас се спря — увлече го леката, радостна красота и упойващият аромат на тая дива градина. Свел замислено глава, той милваше с длани полюшваните от вятъра листенца и се чувствуваше като в детски сън.

Долетя едва чуто ритмично звънкане. Мвен Мас вдигна глава и видя бързо крачеща, до пояс в цветята, девойка. Тя свърна встрани, а той с удоволствие погледна стройната фигурка сред цветното море. Ех, това можеше да бъде Чара, ако… ако всичко бе станало иначе!